Смъртоносно бяло

66

Предпазван през годините от одеялото, бледият череп блестеше под светлината на фенерчето. Имаше нещо пещерско в издължената муцуна и острите очертания на мандибулата. Бяха останали няколко изтъпени зъба. В добавка към очните кухини имаше и други дупки в черепа – една в челюстта и друга отстрани на главата, като около двете костта бе напукана и разцепена.

– Застрелян – отсъди Страйк, като бавно въртеше черепа в ръцете си. Трета хлътнатина показваше курса на друг куршум, който само бе пукнал главата на коня, но не бе проникнал в нея.

Робин знаеше, че щеше да се чувства много по-зле, ако черепът беше човешки, но все пак бе силно разтърсена от шума, който издаде той при измъкването си от земята, от неочаквания вид на тази крехка обвивка на някога живо и дишащо същество, оголена от бактерии и насекоми.

– Ветеринарите евтаназират конете с един изстрел в челото – отбеляза тя. – Не ги обсипват с куршуми.

– Пушка – заяви авторитетно Баркли, като се приближи да огледа черепа по-отблизо. – Някой е гърмял по него наслуки.

– Не е много голям, нали? Жребче ли е? – обърна се Страйк към Робин.

– Може би, но повече прилича на пони или на миниатюрен кон.

Той го завъртя бавно в ръцете си и тримата се втренчиха в него на светлината на фенерчето. Бяха вложили толкова усилия и болка да го изкопаят от земята, та изглеждаше, че той крие тайни отвъд тези на самото си съществуване.

– Значи Били все пак е станал свидетел на заравяне.

– Но не на дете. Няма да се наложи да преосмисляш теорията си – посочи Робин.

– Теория? – обади се Баркли, но бе игнориран.

– Не знам, Робин – промърмори Страйк, а под лъча лицето му беше призрачно. – След като не си е измислил заравянето, надали си е измислил и...

– Мамка му – изруга Баркли. – Тя го направи. Пусна проклетите кучета навън.

Лаят на териера и по-плътното джафкане на лабрадора, вече незаглушавани зад стени, разцепиха нощта. Страйк пусна черепа, без да се церемони.

– Баркли, събери инструментите и изчезвай от тук. Ние ще задържим кучетата.

– Ами дупката?

– Зарежи, няма време да я запълваме – отсече Страйк и пое навън от падината, без да обръща внимание на рязката болка в крака, опиращ се в протезата му. – Робин, ти идваш с мен.

– Ами ако тя е повикала полиция? – попита Робин, която първа се бе изкатерила горе и подаде ръка на Страйк да го издърпа.

– Ще шикалкавим – отвърна задъхано той. – Хайде, искам да спрем кучетата, преди да са стигнали до Сам.

Гората бе гъста и дърветата се преплитаха едно с друго. Страйк не беше взел бастуна си. Робин го подкрепяше под ръка, докато той куцукаше напред бързо, колкото му бе възможно, и ръмжеше от болка всеки път, когато тежестта паднеше върху протезата му. Робин зърна тънък лъч светлина помежду дърветата. Някой бе излязъл от къщата с фенер.

Внезапно норфъкският териер изскочи от храсталаците с настървен лай.

– Браво, добро момче, намери ни – изпъшка Робин.

Кучето пренебрегна дружелюбната й увертюра и се хвърли насреща й, готово да хапе. Тя го ритна с гумения си ботуш и го задържа на разстояние, но в този момент се зададе по-масивният лабрадор.

– Малък проклетник – процеди Страйк, като се опитваше да отблъсне териера, стрелкащ се озъбен около тях, но секунди по-късно дребното псе подуши Баркли: обърна глава към долчинката и хукна натам с лудешки лай.

– По дяволите – промърмори Робин.

– Няма значение, продължаваме – каза Страйк, макар че окончанията на ампутирания му крак горяха от болка и се чудеше колко още ще го крепи.

Бяха направили едва няколко крачки, когато дебелият лабрадор ги достигна.

– Добро момче, да, добро момче – заговори му гальовно Робин и лабрадорът, не толкова ентусиазиран от преследването, й позволи да го хване здраво за нашийника. – Хайде, ела с нас – подкани го Робин и почти го повлече, а от другата й страна Страйк се бе облегнал върху нея. Вървяха към обраслата ливада за крикет, където подскачащата светлината на фенер приближаваше към тях. Писклив глас подвикна:

– Баджър! Ратънбъри! Кой е там?

Силуетът зад лампата бе на жена, навлечена в обемиста дреха.

– Спокойно, госпожо Чизъл! – извика Робин. – Няма страшно, ние сме!

– Кои сте тези вие?

– Води се по мен – промърмори Страйк на Робин и подвикна: – Корморан Страйк и Робин Елакот!

– Какво дирите тук! – кресна тя през намаляващото пространство помежду им.

– Бяхме в селото, за да разговаряме с Теган Бутчър – отвърна на висок глас Страйк, докато с Робин и дърпащия се Баджър с мъка се придвижваха през високата трева. – Минавахме наблизо с колата и видяхме двама души да влизат в имота ви.

– Какви двама души? Къде?

– Дойдоха откъм гората – отвърна Страйк. Някъде измежду дърветата норфъкският териер все така се задавяше от лай. – Нямаме номера ви, иначе щяхме да се обадим да ви предупредим.

Вече бяха само на метър-два от Кинвара и видяха, че тя е с дебело подплатено палто върху къса черна копринена нощница. Беше обула гумени ботуши на бос крак. Страйк посрещна нейния шок и подозрителност с успокояващ тон.

– Решихме да сторим нещо, тъй като бяхме единствените свидетели – малко задъхано обясни той и подкрепян от Робин, вложи целия си героизъм в последните няколко крачки. – Молим за извинение за вида ни – добави и спря. – Тези гори са кални, а аз паднах на няколко пъти.

Студен вятър се изви над тъмната ливада. Кинвара се втренчи в него с объркано и недоверчиво изражение, после обърна лице по посока на лаещия териер.

– Ратънбъри! – кресна с все сила. – Ратънбъри!

Отново се обърна към Страйк.

– Как изглеждаха те?

– Мъже – залови се да си измисля Страйк. – Млади и в добра форма, ако се съди по движенията им. Знаехме, че и преди сте имали проблеми с натрапници в имота ви...

– Да. Да, имах – потвърди Кинвара и прозвуча уплашена. Като че за пръв път забеляза състоянието на Страйк, който с изкривено от болка лице се бе облегнал на Робин.

– Май е най-добре да влезете.

– О, благодаря ви – изрече с признателност Страйк. – Много сте любезна.

Кинвара сграбчи нашийника на лабрадора и го изтръгна от хватката на Робин, отново ревна „Ратънбъри!“, но лаещият някъде далеч териер не се отзова, така че тя потътри лабрадора въпреки съпротивата му към къщата, а Робин и Страйк ги последваха.

– Ами ако тя повика полиция? – измърмори полугласно Робин на Страйк.

– Ще му мислим тогава – отвърна той.

Един от френските прозорци в дневната зееше отворен. Кинвара явно бе пуснала през него превъзбудените кучета, тъй като осигуряваше най-прекия маршрут до гората.

– Доста кални сме – предупреди я Робин, когато стъпиха на чакълената алея, заобикаляща къщата.

– Оставете си ботушите отвън – подхвърли през рамо Кинвара и влезе в дневната, без самата тя да свали своите. – Бездруго смятам да сменя този килим.

Робин изу гумените си ботуши, последва Страйк вътре и затвори прозореца.

Студената и мрачна стая бе осветявана само от една крушка.

– Двама мъже? – повтори Кинвара и отново се обърна към Страйк. – Откъде точно ги видяхте да влизат?

– През зида покрай пътя – отговори Страйк.

– А те разбраха ли, че сте ги видели?

– О, да – отвърна Страйк. – Спряхме колата, но те изтичаха в гората. И все пак май избягаха, след като тръгнахме след тях. Ти как мислиш? – обърна се той към Робин.

– Да – отвърна тя. – Чухме ги да тичат към пътя, когато пуснахте кучетата.

– Ратънбъри още гони някого. Е, то се знае, може и лисица да е. Луд е по тези лисици в гората – каза Кинвара.

Вниманието на Страйк мигом беше привлечено от промяна в стаята в сравнение с последния път, когато я бяха видели. Имаше нов квадрат от по-тъмен ален тапет над камината, където бе висяла картината с кобилата и жребчето.

– Какво се случи с картината ви? – осведоми се той.

Кинвара се извърна да види за какво говори Страйк. Отговори с известно забавяне.

– Продадох я.

– О, мислех, че точно нея харесвахте особено много – посочи Страйк.

– Не и след казаното от Торкил през онзи ден. После вече не ми беше драго да виси тук.

– Аха – рече Страйк.

Непрестанният лай на Ратънбъри все така отекваше откъм гората, където, Страйк бе сигурен в това, той бе открил Баркли, който трябваше да се добере до колата си, натоварен с два сака, пълни с инструменти. Сега, след като Кинвара беше пуснала нашийника на дебелия лабрадор, той джафна и отиде до прозореца, заскимтя и взе да удря с лапа по стъклото.

– Полицията няма да дойде навреме, дори да ги повикам веднага – каза Кинвара, едновременно разтревожена и сърдита. – Никога не съм им приоритет. Мислят, че си измислям как някой прониква в имота. Ще нагледам конете – съобщи, но вместо да иде до прозореца, излезе от стаята в коридора, а оттам, доколкото можаха да чуят, отиде в друга стая.

– Дано кучето не е докопало Баркли – прошепна Робин.

– По-добре се надявай той да не му е сцепил главата с лопата – промърмори Страйк.

Вратата отново се отвори. Кинвара се върна и Робин силно се разтревожи, като я видя, че държи револвер.

– Нека го взема аз – наведе се към нея Страйк и преди да се е усетила, го издърпа от ръката й. Огледа го. – Седемкалибров „Харингтън & Ричардсън“. Те са незаконни, госпожо Чизъл.

– Беше на Джаспър – отвърна тя, сякаш това сваляше всички забрани. – Върнете ми го...

– Ще дойда с вас да проверим конете – твърдо изрече Страйк, – а Робин ще остане тук да наглежда къщата.

Кинвара явно искаше да протестира, но Страйк вече отваряше френския прозорец. Лабрадорът се възползва от възможността и се стрелна в тъмната градина, а гръмовният му лай се разнесе наоколо.

– О, за бога, не биваше да го пускате... Баджър! – викна Кинвара. Докато заобикаляше Робин, поръча й: – И внимавайте, никакво мърдане от тази стая. – След това последва лабрадора навън, а Страйк закуцука след нея с оръжието. И двамата изчезнаха в мрака. Робин остана, където я бяха оставили, още шокирана от грубата настойчивост в нареждането на Кинвара.

Отвореният прозорец пусна нощния въздух в бездруго студената стая. Робин се приближи до коша за дърва край камината, който бе съблазняващо пълен с вестници, подпалки и цепеници, но някак не вървеше да накладе огън в отсъствието на Кинвара. Стаята във всяко отношение беше занемарена, както я помнеше, а стените вече бяха оголени от всичко с изключение на четири гравюри с пейзажи от Оксфордшър. Навън двете кучета продължаваха да лаят, но вътре единственият звук, който Робин не бе забелязала при предишното си посещение поради неспирното бъбрене на семейството и заяжданията им едни с други, беше шумното тиктакане на стар стоящ часовник в ъгъла.

Всеки мускул в тялото на Робин започваше да я боли след дългите часове копане, а покритите с мехури ръце я смъдяха. Тъкмо се бе отпуснала на изтърбушеното канапе, сгушена, за да се стопли, когато чу над главата си скърцане, прозвучало като стъпка.

Робин се втренчи в тавана. Сигурно си бе въобразила. Старите къщи издаваха странни шумове, звучащи като човешки, докато не ти станеха познати. Радиаторите в дома на родителите й тракаха нощем, а от време навреме сякаш стенеха. Вероятно не беше нищо.

Прозвуча второ изскърцване на метър и нещо разстояние от първото.

Робин се изправи и огледа стаята за нещо, което би могла да използва като оръжие. На масичка до канапето имаше грозно украшение, представляващо бронзова жаба. Когато пръстите й обхванаха грапавата й повърхност, отгоре се раздаде трето скърцане. Ако не си го въобразяваше, стъпките бяха прекосили цялата стая, намираща се точно над тази, в която беше тя.

Робин остана съвършено неподвижна близо минута, напрегнала слуха си. Знаеше какво би казал Страйк: стой си там и не мърдай. Тогава чу друго слабо движение. Със сигурност някой бродеше крадешком на горния етаж.

Като запристъпва възможно най-безшумно, тъй като краката й бяха обути само с къси чорапи, Робин се измъкна странично през вратата на дневната, без да я докосва, та да не вземе да изскърца, и тръгна по средата на коридора с каменна настилка, където висящ фенер хвърляше накъсана светлина. Спря точно под него, наостри уши, а сърцето й биеше неудържимо при мисълта как горе стои неизвестен човек, също като нея ослушващ се и изчакващ. Стисна по-здраво бронзовата жаба в дясната си ръка и се придвижи към стълбите. Горната площадка тънеше в тъмнина. Някъде дълбоко от гората долиташе ехото от кучешкия лай.

Беше на половината път до площадката, когато й се стори че чу стъпка на крак върху килим, последвана от затваряне на врата.

Знаеше, че няма смисъл да викне: „Кой е там?“. Ако онзи, който се криеше горе, бе готов да покаже лицето си, не би оставил Кинвара да излезе сама от къщата, за да провери кое бе развълнувало кучетата.

Като изкачи стълбите, Робин видя вертикална ивица светлина върху тъмния под, идеща от единствената осветена стая. Усети иглички по тила и скалпа си, докато се прокрадваше към нея със страха, че неизвестният човек, спотайващ се там, я наблюдава от някоя от трите тъмни стаи с отворени врати, покрай които мина. Като постоянно се озърташе през рамо, тя бутна с връхчетата на пръстите си вратата на осветената стая, вдигна високо бронзовата жаба и влезе.

Това очевидно бе спалнята на Кинвара: тясна, разхвърляна и празна. На масичка до вратата светеше настолна лампа. Леглото беше неоправено и имаше вид, сякаш е напуснато набързо, а кремавият юрган лежеше смачкан на пода. Стените бяха покрити с картини на коне, всичките с далеч по-лошо качество дори за нетренираното око на Робин от липсващата картина в дневната. Вратите на гардероба бяха отворени, но само лилипут би могъл да се скрие зад гъсто накачените дрехи вътре.

Робин се върна на тъмната площадка. Стисна бронзовата жаба и се помъчи да се ориентира. Звуците, които бе чула, идеха от стаята точно над дневната, а това означаваше, че тя е онази насреща й със затворената врата.

Когато протегна ръка към бравата, ужасяващото усещане за наблюдаващи я очи се засили. Отвори вратата, без да пристъпва вътре, и опипа вътрешната стена, докато откри ключа за осветлението.

Неприглушената светлина разкри студена гола стая с месингово легло и шкафче с чекмеджета. Тежките завеси на старомодни месингови халки бяха дръпнати и скриваха гледката навън. Върху двойното легло лежеше картината „Скърбяща кобила“ с кафяво-бялата майка, душеща бялото жребче, сгушено в сламата.

Като бръкна в джоба на якето си с ръката, която не държеше бронзовото преспапие, Робин извади мобилния си телефон и щракна няколко снимки на картината върху леглото. Имаше вид, че е оставена там набързо.

Робин изпита внезапното чувство, че нещо се раздвижи зад нея. Извърна се рязко, като с мигане се опита да отпъди запечатаната от светкавицата на камерата върху ретината й картина в позлатена рамка. Тогава чу гласовете на Страйк и Кинвара да стават все по-различими в градината и разбра, че те се връщат в дневната.

Тя угаси лампата в стаята и изтича колкото можа по-тихо обратно към площадката, а после надолу по стълбите. Тъй като се боеше, че няма да успее да стигне в дневната преди тях, втурна се към банята долу, пусна водата в тоалетната и после се върна по коридора, като стигна до дневната точно в мига, в който домакинята влизаше от градината.