Смъртоносно бяло

8

В неделя вечер Робин попита Страйк чрез съобщение по телефона какво иска от нея да върши в понеделник, тъй като преди едноседмичния отпуск бе прехвърлила всичките си задачи. Краткият му отговор гласеше „ела в офиса“, което тя надлежно изпълни в девет без петнайсет на другия ден, доволна, както и да стояха нещата между нея и съдружника й, че е отново в опърпаните стари стаи.

Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше отворена, когато тя пристигна. Той седеше зад бюрото си и слушаше някого по мобилния си телефон. Слънцето хвърляше светли петна по изтъркания килим. Приглушеният шум на уличното движение скоро бе удавен в тракането на стария чайник и пет минути след идването си Робин постави висока чаша с вдигащ пара тъмнокафяв чай пред Страйк, който направи жест с вдигнат палец в безмълвен израз на благодарност. Тя се върна на бюрото си, където на телефона святкаше лампичка, сигнализираща за записано съобщение. Тя набра службата за гласовата им поща и чу равен женски глас да я информира, че обаждането е направено десет минути преди пристигането на Робин и вероятно докато Страйк или още е бил горе, или вече е водел друг разговор.

Накъсан шепот прозвуча в ухото на Робин.

– Извинявайте, че избягах от вас, господин Страйк, много съжалявам. Само че не мога да се върна. Той ме държи тук, не мога да се измъкна, свързал е вратата с жица...

Краят на изречението заглъхна в хлипания. Разтревожена, Робин се опита да привлече вниманието на Страйк, но той бе извъртял стола си на колелца, за да гледа през прозореца, още с мобилния телефон на ухото си. През жалките и уплашени звуци до слуха на Робин достигаха отделни думи:

– ...не мога да се измъкна... съвсем сам съм...

– Да, добре – изрече Страйк в неговия кабинет. – Значи, за сряда, нали? Чудесно. Приятно прекарване.

– Моля ви се, помогнете ми, господин Страйк! – прозвуча ридание в ухото на Робин.

Тя натисна бутона да включи на високоговорител и измъченият глас мигновено изпълни офиса.

– Вратите ще експлодират, ако се опитам да избягам, господин Страйк, моля ви се, помогнете ми. Елате да ме отървете... Не биваше да идвам... Казах му, че знам за детето, а работата е по-дебела, много по-дебела... Мислех, че мога да му вярвам...

Страйк се завъртя на стола си, изправи се и влезе във външния офис. Чу се изтракване, сякаш слушалката беше изпусната. Хлипането продължи от разстояние, сякаш разстроеният човек насреща се отдалечаваше от телефона.

– Това е отново той – каза Страйк. – Били. Били Найт.

Риданията и подсмърчането отново се усилиха и Били изрече с панически шепот, очевидно допрял устни до микрофона на слушалката:

– Има някой пред вратата. Помощ, господин Страйк. Спасете ме.

Обаждането прекъсна.

– Провери от кой номер е – поръча Страйк.

Робин посегна към слушалката, за да набере 1471, но преди да успее да я вдигне, телефонът иззвъня отново. Робин я грабна в ръка, приковала поглед към Страйк.

– Офисът на Корморан Страйк.

– А... да, добро утро – изрече плътен патрициански глас.

Робин направи гримаса към Страйк и поклати глава.

– По дяволите – промърмори той и отиде в кабинета да си вземе чая.

– Бих искал да разговарям с господин Страйк, моля.

– Съжалявам, в момента говори по другия телефон – излъга Робин.

От една година насам стандартната практика бе да връщат обаждането на клиента. Така изключваха репортери и разни откачалки.

– Ще почакам – каза човекът насреща, явно несвикнал да не става неговото.

– Боя се, че ще се забави. Бихте ли ми казали номера си, ще му предам да ви позвъни.

– Само че трябва да е в следващите десет минути, защото влизам в среща. Кажете му, че искам да обсъдим задача, която се каня да му възложа.

– За съжаление, не мога да гарантирам, че господин Страйк ще е в състояние да поеме работата лично – отвърна Робин, което също бе стандартна фраза за отбиване на пресата. – Агенцията ни е доста натоварена в момента.

Тя придърпа лист и химикалка пред себе си.

– Каква задача имате предвид...

– Трябва да е господин Страйк – отсече мъжът. – Предайте му го много ясно. Налага се да се заеме лично. Името ми е Чизъл. Джаспър Чизъл.

– Как се пише името ви?

– Ч-и-з-у-е-л – продиктува той по букви. – Но се изговаря „Чизъл“. Нека ми се обади на следния номер.

Робин записа цифрите, които Чизъл й продиктува, и му пожела приятна сутрин. Когато тя върна слушалката на вилката, Страйк седна на канапето от изкуствена кожа, което държаха във външния офис за клиенти. Имаше неприятния навик да издава неочаквани звуци като от пръцкане, когато човек се размърдаше на него.

– Човек на име Джаспър Чизъл, което се изписва „Чизуел“, иска да му свършиш работа. Настоя, че трябва да я поемеш ти и никой друг. – Робин озадачено сбръчка чело. – Май ми е познато това име.

– Да – отвърна Страйк. – Той е министър на културата.

– Боже мой, разбира се! – възкликна Робин. – Онзи, едрият, със странната коса!

– Същият.

Смътни спомени и асоциации нахлуха в съзнанието на Робин. Сети се за стара любовна връзка, позорна оставка, реабилитация и в по-близко минало – нов скандал, поредната грозна история в медиите...

– Не отиде ли синът му неотдавна в затвора за непредумишлено убийство? – попита. – За Чизъл ставаше дума, нали? Синът му карал дрогиран и убил млада майка.

Страйк като че се върна от някакво далечно място в мислите си. Изражението му беше странно.

– Да, връзва се.

– Какво има?

– Няколко неща са – каза Страйк и прокара длан по наболата си брада. – Като начало, открих брата на Били в петък.

– Как?

– Дълга история – отвърна Страйк, – но се оказа, че Джими е част от група, протестираща срещу олимпиадата. Наричат се СМОСО. Той беше с едно момиче и първото, което тя изрече, като им се представих, че съм частен детектив, беше „Чизъл го праща“.

Страйк замълча да обмисли това и отпи от чая си, приготвен съвсем по негов вкус.

– Само че на Чизъл не съм му нужен да държа под око СМОСО – продължи той, като разсъждаваше на глас. – Там вече имаше полицай в цивилни дрехи.

Макар и нетърпелива да научи какви други неща по повод обаждането на Чизъл тревожеха Страйк, Робин не го припираше, а седеше мълчаливо, като му даваше време да осмисли новото развитие на нещата. Тъкмо този тип тактичност толкова бе липсвал на Страйк по време на отсъствието й.

– Има и друго – продължи той най-сетне, сякаш не беше прекъсвал. – Синът му, когото пратиха в затвора за непредумишлено убийство, не е... не беше единствен на Чизъл. Големият му син се казваше Фреди и загина в Ирак. Да. Майор Фреди Чизъл от Кралските хусари. Беше убит при нападение над конвой в Басра. Аз разследвах смъртта му, докато още работех в „Специални разследвания“.

– Значи познаваш Чизъл?

– Не, никога не сме се срещали. Обикновено не се виждахме със семействата... Също така познавах дъщерята на Чизъл преди години. Само бегло, но сме се виждали няколко пъти. Беше бивша съученичка на Шарлот.

Робин изпита леко бодване при споменаването на Шарлот. Хранеше голямо любопитство, успешно прикривано от нея, към Шарлот, жената, с която Страйк бе имал връзка с прекъсвания в продължение на шестнайсет години и за която се бе канил да се ожени, преди отношенията им да прекъснат внезапно, скандално и очевидно трайно.

– Жалко, че не успяхме да научим номера на Били – каза Страйк и отново прекара голяма космата ръка по брадичката си.

– Непременно ще го проверя, ако се обади пак – обеща Робин. – Ще позвъниш ли на Чизъл? Той каза, че му предстои среща.

– Много искам да разбера какво иска, но въпросът е можем ли да сместим нов клиент – отвърна Страйк. – Да видим...

Той постави длани зад главата си и се намръщи към тавана, където, осветени от слънцето, личаха множество тънки пукнатини. Майната им, каза си, бездруго офисът скоро щеше да е грижа на някой предприемач...

– Анди и Баркли следят хлапака Уебстър. Баркли се справя добре впрочем. Имам докладите му за три пълни дни наблюдение със снимки и всичко. Да не забравяме и онзи дърт доктор, Шмекера. Още не е сторил нищо, достойно за новините.

– Жалко – каза Робин, после бързо се поправи. – Не, исках да кажа, че това е добре. – Тя потърка очи. – Тази служба съвсем ти обърква етиката. Кой наблюдава Шмекера днес?

– Щях теб да помоля да го правиш – отговори Страйк. – Само че клиентът се обади вчера следобед. Забравил да ме уведоми, че Шмекера е на симпозиум в Париж.

Все още с поглед към тавана и замислено свъсил вежди, Страйк каза:

– Имаме два дни на онази техническа конференция, дето започва утре. Кое си избираш, Харли Стрийт или конферентния център в Епинг Форест? Шмекера ли предпочиташ да наглеждаш утре, или да прекараш деня сред стотици вонящи компютърни гении в тениски със супергерои?

– Не всички компютърджии вонят – упрекна го Робин. – Приятелят ти Спанър е чистичък.

– Не съди за Спанър по количеството дезодорант, което изпръсква, преди да дойде тук – възрази Страйк.

Спанър, който бе осъвременил компютърната и телефонната им система, когато бизнесът се бе разраснал отведнъж, беше по-малкият брат на Ник, стар приятел на Страйк. Изпитваше привличане към Робин, както и на нея, и на Страйк им беше ясно.

Страйк продължи да потърква брадичка и да разсъждава над вариантите.

– Ще се обадя на Чизъл да видя какво има предвид – каза накрая. – Знае ли човек, може да се окаже по-голяма задача, отколкото на онзи адвокат, дето жена му кръшка. Той е следващият в списъка на чакащи, нали?

– Или той, или американката, омъжена за търговеца на ферарита. И двамата чакат.

Страйк въздъхна. Изневерите съставяха голяма част от служебните им задачи.

– Дано съпругата на Чизъл не хойка. Добре ще ми дойде малко промяна.

Канапето издаде обичайните си пръдливи звуци, когато Страйк стана от него. Когато влезе във вътрешния кабинет, Робин подвикна след него:

– Да взема ли да довърша документацията тогава?

– Да, ако обичаш – отвърна Страйк и затвори вратата зад себе си.

Робин се завъртя към компютъра си. Чувстваше се весела. На Денмарк Стрийт уличен музикант беше запял „Недей, жена, не плачи“, а и докато говореха за Джими Найт и семейство Чизъл, беше имала чувството, че са Страйк и Робин отпреди година, преди той да я уволни, преди тя да се омъжи за Матю.

Междувременно във вътрешния кабинет на обаждането на Страйк бе отговорено почти мигновено.

– Чизъл – изграчи мъжът отсреща.

– Корморан Страйк е – представи се детективът. – Преди малко сте говорили със съдружничката ми.

– А, да – отвърна министърът, който звучеше, сякаш се возеше на задната седалка на кола. – Имам работа за вас. Не бих желал да го обсъждам по телефона. Днес през деня и довечера съм зает, за съжаление, но среща утре ме устройва.

Как гледахме с теб лицемерите... пееше музикантът долу на улицата.

– Съжалявам, няма никакъв шанс утре – отвърна Страйк, загледан в прашинките, носещи се в падащия слънчев лъч. – Всъщност чак до петък нямам никаква възможност. Ще ми подскажете ли за каква работа става дума, господин министър?

Отговорът на Чизъл бе едновременно напрегнат и ядосан.

– Не мога да говоря по телефона за това. Ще ви се реванширам за срещата, ако това имате предвид.

– Не опира до пари, а до време. Графикът ми е запълнен до петък.

– О, за бога...

Чизъл отдръпна телефона от устата си и Страйк го чу да беснее срещу някой друг.

– ...наляво, глупако! Наляво, да му се не види! Не, ще вървя пеша! Отвори вратата!

Страйк чу глухия отговор на притеснен човек:

– Съжалявам, господин министър, улицата беше затворена в тази посока...

– Остави, няма значение... Отвори проклетата врата!

Страйк изчака с повдигнати вежди. Чу врата на кола да се затръшва, бързи стъпки, после Джаспър Чизъл заговори отново с уста плътно до телефона:

– Работата е спешна! – изсъска.

– Ако не може да чака до петък, боя се, че ще трябва да намерите друг.

Краката ми единственото ми превозно средство са... пееше уличният музикант.

Чизъл помълча няколко секунди, после каза:

– Трябва да сте вие. Ще обясня, като се видим, нека е петък тогава. Елате в дванайсет в „Пратс Клъб“. На Парк Плейс. Ще ви черпя обяд.

– Добре – отвърна Страйк, вече силно заинтригуван. – Ще се видим в „Пратс“.

Той се върна в офиса, където Робин отваряше и сортираше поща. Когато й съобщи резултата от разговора, тя издири „Пратс“ в Гугъл.

– Не знаех, че още съществуват такива места – коментира Робин изумена, след като прекара една минута да чете на монитора.

– Какви места?

– Това е клуб за джентълмени... съвсем в тори стил... не се допускат жени освен като гости за обяд на клубните членове... и „за да се избегне объркване – прочете Робин от страницата в Уикипедия, – всички служители мъже са наричани Джордж“.

– Ами ако наемат жена?

– Очевидно са го правили през осемдесетте – отвърна Робин, а изражението й бе едновременно развеселено и издаваше неодобрение. – Наричали я Джорджина.