Смъртоносно бяло

46

Четири дни по-късно по обед Страйк се подпираше на щанда в заведение, където предлагаха пица за вкъщи, и което бе удобно ситуирано за наблюдение на сграда през улицата. Беше къща близнак от кафяви тухли и името „Айви Котиджис“ бе гравирано в камъка над двете входни врати, които според Страйк подхождаха на по-скромни жилища, а не на тези къщи с елегантни, извити в дъга в горната си част прозорци и каменни корнизи с орнаменти.

Докато дъвчеше парче пица, Страйк усети телефона да вибрира в джоба му. Провери кой го търси, преди да отговори, защото днес вече бе имал един неприятен разговор с Лорелай. Като видя, че е Робин, обади се.

– Взеха ме – съобщи Робин. Звучеше възбудено. – Току-що приключих с интервюто. Собственичката е ужасяваща. Нищо чудно, че никой не иска да работи за нея. Няма определено работно време. Общо взето, трябват й двама души, за да поемат магазина, когато на нея не й се работи.

– Флик още ли е там?

– Да, тя беше зад щанда, докато разговаряхме със собственичката. Жената иска да направя пробен ден утре.

– Не те проследиха, нали?

– Не. Мисля, че онзи журналист напълно се е отказал. И вчера го нямаше. Но имай предвид, че не би ме разпознал, дори да ме беше зърнал. Само да ми видиш косата.

– Защо, какво направи с нея?

– Пудра.

– Какво?

– Пудра за коса – поясни Робин. – Временен цвят. Черна и синя е. Нося силен грим и временни татуировки.

– Прати едно селфи да си оплакна очите.

– Направи си свое. Как върви при теб?

– Сутринта Малик излезе заедно с Дела от къщата й.

– Господи, да не живеят заедно?

– Нямам представа. Заминаха нанякъде в такси с кучето водач. Върнаха се след час и сега чакам да видя какво ще стане по-нататък. Но ето нещо интересно: тоя Малик вече съм го виждал. Разпознах го мигом, щом го зърнах сутринта.

– Сериозно ли?

– Да, беше на събранието на СМОСО, организирано от Джими. Онова, на което отидох, като се опитах да открия Били.

– Колко странно. Мислиш ли, че е действал като посредник за Герайнт?

– Може би – отвърна Страйк, – но не виждам кое е това, дето да не може да се уреди по телефона. Като цяло този Малик е някак чудноват.

– Той е свестен – побърза да каже Робин. – Не ме харесваше, но това е, защото ме подозираше. Което само показва, че е по-проницателен от другите.

– Не го виждаш като убиец, значи?

– Думите на Кинвара ли те насочват към него?

– „Мъжът ми провокира човек, за когото го предупредих, че не бива да го прави“ – цитира Страйк.

– И защо някой би се боял да провокира Аамир? Защото е с кафява кожа? Стана ми мъчно за него, че му се налага да работи с...

– Почакай – прекъсна я Страйк и пусна последното парче пица в чинията си.

Външната врата на къщата на Дела отново се отвори.

– Тръгваме – съобщи Страйк, когато Малик излезе от къщата сам, затвори вратата зад себе си, закрачи бързо по градинската алея и оттам пое надолу по пътя. Страйк напусна пицарията и го последва.

– Усеща се лекота в походката му. Радостен е, че се е махнал от нея.

– Как е кракът ти?

– И по-зле е бил. Чакай, той завива наляво... Робин, ще затварям. Трябва да ускоря крачка.

– Късмет.

– Благодаря.

Страйк прекоси Саутуарк Парк Роуд бързо, колкото кракът му позволяваше, после сви по Алма Гроув, дълга улица с викториански редови къщи от двете страни и с платани, засадени на равни разстояния. За изненада на Страйк Малик спря пред къща от дясната страна с тюркоазена врата, отвори си и влезе. Разстоянието от дома на Уин беше най-много пет минути пеша.

Къщите на Алма Гроув бяха тесни и Страйк виждаше как силните шумове лесно могат да минават през стените. Като даде на Малик достатъчно време по своя преценка да си свали сакото и обувките, Страйк отиде до тюркоазената врата и почука.

След няколко секунди Аамир отвори. Изражението му се промени от любезно въпросително към шокирано. Очевидно знаеше точно кой е Страйк.

– Аамир Малик?

Отначало младият мъж не проговори, а стоеше замръзнал с една ръка на бравата, а другата опряна в стената на коридора и гледаше Страйк със смалени тъмни очи заради дебелите лещи на очилата му.

– Какво искате?

– Да поговорим – отвърна Страйк.

– Защо? За какво?

– Нае ме семейството на Джаспър Чизъл. Не са сигурни, че се е самоубил.

Сякаш временно парализиран, Аамир нито помръдна, нито проговори. Накрая се отмести встрани.

– Добре, влезте.

На мястото на Малик Страйк би искал да разбере какво знае или подозира детективът, а не да се чуди в безсънни нощи защо е идвал. Страйк избърса краката си на изтривалката и влезе.

Вътре къщата бе по-широка, отколкото изглеждаше отвън. Аамир поведе Страйк през врата вляво в дневната. Обзавеждането съвсем очевидно бе по вкуса на далеч по-възрастен от Аамир човек. Дебелият килим на розови и резедави шарки, няколкото облечени в кретон кресла, дървената масичка за кафе с дантелена покривчица върху нея и огледалото над камината с пищно орнаментирана рамка говореха за обитатели от третата възраст. Зад решетката от ковано желязо на камината бе инсталиран грозен електрически радиатор. Рафтовете бяха празни, повърхностите – голи, без украшения или други предмети. Върху подръчника на кресло лежеше книга с меки корици на Стиг Ларшон.

Аамир се обърна с лице към Страйк, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си.

– Вие сте Корморан Страйк – каза.

– Същият.

– Вашата сътрудничка бе тази, която се представи за Вениша в парламента.

– И това е така.

– Какво искате? – за втори път попита Аамир.

– Да ви задам няколко въпроса.

– За какво?

– Може ли да седна? – попита Страйк и го направи, без да чака позволение. Забеляза, че Аамир стрелна поглед към крака му и преднамерено протегна протезата си, така че между крачола и чорапа му се показа част от металния глезен. За човек, проявяващ такова съчувствие към недъга на Дела, това можеше да е достатъчна причина да не го накара да се изправи.

– Както казах, според семейството Джаспър Чизъл не се е самоубил.

– И смятате, че аз съм имал нещо общо със смъртта му? – попита Аамир, като се стремеше да внуши изненада, но успя само да прозвучи изплашен.

– Не – отвърна Страйк, – но ако желаеш да направиш самопризнание, моля. Ще ми спести много работа.

Аамир не се усмихна.

– Единственото, което знам за теб, Аамир – каза Страйк, – е, че си помагал на Герайнт Уин да изнудва Чизъл.

– Не съм – мигновено изстреля Аамир.

Беше автоматичното необмислено отричане на човек, изпаднал в паника.

– Не си се опитвал да се снабдиш с инкриминиращи снимки, които да използваш срещу него?

– Не знам за какво говорите.

– Пресата се опитва да отхвърли възбраната на шефовете ти. Щом за изнудването се разчуе в публичното пространство, ролята ти в него няма да остане в тайна задълго. Ти и приятелят ти Кристофър...

– Той не ми е приятел.

– Твоя собственост ли е тази къща, Аамир?

– Какво?

– Изглежда твърде голямо жилище за двайсет и четири годишен човек, чиято заплата надали е голяма...

– Не е ваша работа чия собственост е.

– Лично мен изобщо не ме е грижа – каза Страйк и се наведе напред, – но медиите ще проявят интерес. Ще изглеждаш контролиран от собствениците, ако не плащаш разумен наем. Сякаш им дължиш нещо и те изцяло разполагат с теб. Данъчните власти също ще го приемат като един вид облага, ако е собственост на работодателите ти, и ще възникне проблем за двете страни.

– Как разбрахте къде да ме намерите? – попита Аамир.

– Не беше лесно – призна Страйк. – Почти никакъв те няма онлайн. – Но накрая – той извади сгънат лист от вътрешен джоб на сакото си и го разгъна – открих Фейсбук страницата на сестра ти. Това е сестра ти, нали?

Той постави върху масичката за кафе листа с изпринтирания пост от Фейсбук. Пълничка миловидна жена в хиджаб сияеше от лошата репродукция на снимката й, на която бе заобиколена от четири малки деца. Като прие мълчанието на Аамир за потвърждение, Страйк продължи:

– Върнах се няколко години назад. Това си ти – заяви и постави втора принтирана страница върху първата. Аамир в по-млада възраст и в академична роба се усмихваше, застанал между родителите си. – Дипломирал си се като първенец на випуска в Лондонския институт по икономика. Много впечатляващо... Включили са те в аспирантска програма за обучение към Външното министерство – додаде Страйк, като постави трети лист върху първите два. На него имаше група елегантно облечени мъже и жени, всичките чернокожи или от други етнически малцинства, застанали около оплешивяващ червендалест мъж. – Ето те теб – каза той – със старшия държавен служител сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс, който по това време отговаря за диверсификацията на личния състав.

Окото на Аамир потрепна.

– И ето те пак – продължи Страйк, като постави последната от изпринтираните си от Фейсбук страници – само преди месец в пицарията срещу къщата на Дела. Щом я идентифицирах къде е и си дадох сметка колко близо е до дома на семейство Уин, реших, че си струва да дойда в Бърмъндси да видя дали ще те зърна наоколо.

Аамир се вгледа в снимката, на която бяха той и сестра му. Тя беше направила селфи. Саутуарк Парк Роуд ясно се виждаше през витрината зад тях.

– Къде беше в шест сутринта на тринайсети юли? – попита Страйк.

– Тук.

– Някой може ли да го потвърди?

– Да. Герайнт Уин.

– Нима нощува тук?

Аамир направи няколко стъпки напред със стиснати юмруци. Не можеше да е по-ясно, че никога не се е боксирал, но все пак Страйк се напрегна. Аамир изглеждаше близо до точката на пречупване.

– Казвам само – добави Страйк, като вдигна миролюбиво ръце, – че шест сутринта е странно време Герайнт Уин да е в дома ти.

Аамир бавно свали юмруци, сякаш не знаеше какво да стори, отстъпи назад и приседна на най-близкото кресло.

– Герайнт дойде да ми каже, че Дела е паднала.

– Не можа ли да се обади по телефона?

– Сигурно би могъл, но не го направи – отговори Аамир. – Искаше да му помогна да убеди Дела да отиде в травматологията. Беше се подхлъзнала на последните няколко стъпала и китката й се беше подула. Отидох там... те живеят съвсем наблизо, зад ъгъла, но не можах да я накарам да се съгласи. Тя е упорита. Така или иначе, оказа се само навяхване, не фрактура. Оправи се.

– Значи ти си алибито на Герайнт за времето, когато Джаспър Чизъл е умрял?

– Може да се каже.

– И той твоето.

– Защо ми е да искам Джаспър Чизъл мъртъв? – попита Аамир.

– Добър въпрос – посочи Страйк.

– Аз почти не го познавах.

– Наистина ли?

– Да, наистина.

– А какво го е накарало да ти цитира Катул, да споменава Съдбата и да подхвърля пред пълна стая с хора, че знае неща за личния ти живот?

Настана дълга пауза. Окото на Аамир отново затрепка.

– Не е имало такова нещо – каза.

– Нима? Партньорката ми...

– Тя лъже. Чизъл не знаеше нищо за личния ми живот. Нищо.

Страйк чу глухото бръмчене на прахосмукачка от съседите. Прав се оказа. Тези стени не бяха дебели.

– Вече съм те виждал веднъж – каза Страйк на Малик, който изглеждаше по-уплашен отвсякога. – На събранието на Джими Найт в Ист Хам преди няколко месеца.

– Не знам за какво говорите – отвърна Малик. – Бъркате ме с някой друг. – После добави неубедително: – Кой е Джими Найт?

– Добре Аамир – рече Страйк, – щом така искаш да играеш, няма смисъл да продължаваме. Може ли да използвам тоалетната ти?

– Какво?

– Трябва да се изпикая. После си отивам, оставям те на мира.

Малик очевидно искаше да откаже, но бе неспособен да измисли причина да го направи.

– Добре – каза Аамир. – Но...

Внезапно му хрумна идея.

– Почакайте. Трябва да махна... накиснал съм чорапи в мивката. Стойте тук.

– Дадено – отвърна Страйк.

Аамир излезе от стаята. На Страйк му бе нужно извинение да надникне горе за следи от нещото или дейността, които биха могли да породят животински шумове, достатъчно силни, че да обезпокоят съседите, но шумът от стъпките на Аамир му подсказа, че банята е зад кухнята на долния етаж.

Две минути по-късно Аамир се върна.

– Нататък е.

Поведе Страйк по коридора през безлична гола кухня и му посочи банята.

Страйк влезе, затвори и заключи вратата, после допря длан до мивката. Беше суха. Стените на банята бяха розови в тон с розовия фаянс. Релси за хващане покрай тоалетната и друга от пода до тавана край ваната бяха свидетелство, че в недалечно минало това е бил домът на болен човек или инвалид.

Какво ли бе искал Аамир да махне или скрие преди влизането на детектива? Страйк отвори шкафчето. Съдържаше само основни тоалетни принадлежности за млад мъж: самобръсначка, дезодорант и афтършейв.

Страйк затвори шкафчето, видя собственото си отражение, а зад гърба си вратата, където плътна тъмносиня хавлия бе провесена небрежно, окачена на отворите в ръкавите вместо на специалната за целта халка.

Като пусна водата в тоалетната, за да поддържа фикцията, че е твърде ангажиран, за да души наоколо, Страйк се приближи до хавлията и опипа празните джобове. Докато го правеше, тя се изхлузи от куките.

Страйк отстъпи крачка назад, за да огледа по-добре онова, което се показа отдолу. Някой бе издълбал груба четирикрака фигура във вратата на банята, при което бе надрал боята и дървото. Страйк пусна крана със студената вода, в случай че Аамир се ослушва, снима изчегъртаното във вратата с мобилния си телефон, спря крана и окачи хавлията както я беше заварил.

Аамир го чакаше в края на кухнята.

– Може ли да си прибера онези листове? – попита Страйк и без да чака отговор, се върна в дневната и взе страниците от Фейсбук.

– Какво те накара да напуснеш Външното министерство впрочем? – попита той небрежно.

– Аз... не ми харесваше там.

– И как стана така, че започна да работиш за семейство Уин?

– Бяхме се срещали – отговори Аамир. – Дела ми предложи работа. Приех я.

Случваше се, макар и рядко, Страйк да страда от скрупули за въпросите, които бе принуден да задава при интервю.

– Нямаше как да не забележа – каза той и размаха леко страниците, – че вече не фигурираш сред семейството, след като си напуснал Външното министерство. Няма те по груповите снимки, нито дори на седемдесетгодишния юбилей на майка ти. Сестра ти е спряла да те споменава за дълго време.

Аамир не казваше нищо.

– Сякаш са се отрекли от теб.

– Може да си тръгвате вече – продума Аамир, но Страйк не помръдна.

– Когато сестра ти е пуснала тази снимка на двама ви в пицарията – продължи Страйк и отново разгърна листовете, – реакциите са били...

– Искам да си вървите – повтори Аамир по-високо.

– „Защо си с този негодник?“ „Татко ти знае ли, че още се виждате?“ – прочете Страйк на глас съобщенията под снимката на Аамир и сестра му. – „Ако моят брат бе допуснал „ливат“...“

Аамир се хвърли към него и насочи десния си юмрук към главата му, от който детективът се изплъзна. Но Аамир с вида му на старателен ученик беше изпълнен със сляпа ярост, която би могла да превърне в опасен противник почти всеки човек. Изтръгна близка лампа от контакта и я запрати с такава сила срещу Страйк, че ако той не се бе навел навреме, лампата щеше да фрасне не междинната стена в дневната, а лицето му.

– Стига! – ревна Страйк, когато Аамир пусна отломките от лампата и отново го връхлетя. Страйк отби хаотично размахващите се юмруци, усука протезата си около крака на Аамир и го повали на пода. Като ругаеше под нос, защото тази хватка не му се размина без болка на мястото на ампутацията, Страйк се надигна задъхан и заяви:

– Продължиш ли, ще те размажа с един удар.

Аамир се изтъркаля настрани от Страйк и се изправи. Очилата висяха от едното му ухо. С треперещи ръце той ги свали и разгледа счупената връзка. Очите му внезапно изглеждаха огромни.

– Аамир, не ме интересува личният ти живот – запъхтян изрече Страйк, – интересува ме кого прикриваш...

– Вън – прошепна Аамир.

– ...защото, ако полицията реши, че е било убийство, всичко, което се опитваш да скриеш, ще излезе наяве. Разследванията на убийство не зачитат ничии интимни тайни.

– Вън!

– Добре. Не казвай, че не съм те предупредил.

При външната врата Страйк се обърна за последен път с лице към Аамир, който го бе последвал в коридора, и трепна, когато детективът се закова на място.

– Кой издълба онова от вътрешната страна на вратата в банята, Аамир?

– Вън!

Страйк знаеше, че е безсмислено да настоява. Веднага щом прекрачи прага, вратата се затръшна зад него.

Няколко къщи по-нагоре по улицата Страйк се облегна на едно дърво да облекчи тежестта от протезата си и прати по телефона на Робин рисунката, която току-що бе снимал, придружена с текст:

Той запали цигара и зачака отговора на Робин, доволен, че има оправдание да остане неподвижен, защото освен болката в крака изпитваше и пулсиране отстрани на главата. За да избегне лампата, я бе ударил в стената, а гърбът пък го щракаше от усилието да държи младия мъж прикован към пода.

Страйк погледна назад към тюркоазената врата. Ако трябваше да бъде честен, измъчваше го и още нещо: съвестта му. Влязъл бе в дома на Малик с намерението да го шокира или сплаши, за да научи истината за взаимоотношенията му с Чизъл и семейство Уин. И макар че един частен детектив не можеше да си позволи девиза на лекаря: „на първо място не причинявай вреда“, Страйк по принцип се стараеше да извлича истината, без да нанася ненужни щети на човека насреща. Да му прочете коментарите във Фейсбук, бе удар под кръста. С блестящ ум, нещастен и несъмнено обвързан със семейство Уин не по свободен избор, Аамир Малик бе прибегнал до насилие като реакция на един отчаян човек. Страйк нямаше нужда да вади листовете от джоба си, за да си припомни снимката на Малик, застанал гордо във Външното министерство, готов да се впусне в звездна кариера с първокласната си диплома и с ментора си сър Кристофър Бароуклъф-Барнс до рамото му.

Мобилният му телефон иззвъня.

– Къде откри тази рисунка, за бога? – попита Робин.

– От вътрешната страна на вратата на банята на Аамир, скрита зад хавлия.

– Шегуваш се.

– Не. На какво ти прилича?

– На белия кон в онзи хълм над Улстоун – каза Робин.

– Е, успокои ме – каза Страйк, като се отдели от дървото и отново закуцука по улицата. – Разтревожил се бях, че този образ вече ми се явява като халюцинация.