Смъртоносно бяло

36

Случаят „Чизъл“ запази уникалното си естество дори когато клиента им вече го нямаше.

Когато бяха подхванати обичайните процедури и формалности, свързани с трупа, Страйк и Робин бяха съпроводени от Елбъри Стрийт до Скотланд Ярд, където ги разпитаха поотделно. Страйк знаеше, че из нюзрумовете на Лондон вероятно бушуваше торнадо от предположения във връзка със смъртта на правителствен министър, и разбира се, когато излязоха от Скотланд Ярд шест часа по-късно, колоритните подробности от личния живот на Чизъл се предаваха по телевизията и радиото, а щом отвориха интернет браузърите на телефоните си, мигом цъфнаха акценти от новинарски сайтове, а блоговете и социалните медии гъмжаха от цветисти теории, при които цяло съзвездие от Чизъли, подобни на герои от комикси, умираха от ръката на друго съзвездие мъгляви врагове. Докато пътуваше с такси към Денмарк Стрийт, Страйк прочете как Чизъл, корумпираният капиталист, бил очистен от руската мафия, след като не успял да си плати лихвите по нечиста сделка, докато Чизъл, защитникът на традиционните английски ценности, със сигурност бе убит от отмъстителни ислямисти заради усилията му да окаже съпротива на закона на шериата.

Страйк отиде до мансардния си апартамент само за да си прибере някои неща за всекидневно ползване и се пренесе в дома на старите си приятели Ник и Илза, съответно гастроентеролог и адвокат. Робин, която по настояване на Страйк бе хванала такси право към дома си на Албъри Стрийт, получи дежурна прегръдка от Матю, чиято твърде прозрачна преструвка на съчувствие за Робин бе по-лоша от открит гняв.

Когато чу, че Робин е призована и на другия ден в Скотланд Ярд за допълнителен разпит, Матю изостави самоконтрола си.

– Всеки би предвидил, че се задава такова нещо.

– Странно, повечето хора останаха напълно изненадани – отвърна Робин. Току-що бе отхвърлила четвъртото обаждане на майка си от сутринта.

– Нямах предвид самоубийството на Чизуел...

– Произнася се Чизъл.

– ...говорех за това, как се забърка в ядове с твоето промъкване в парламента!

– Не се бой, Мат. Ще се погрижа да уведомя полицията, че ти си бил против. Дума да не става да проваля изгледите ти за повишение.

Само че тя не беше сигурна, че вторият мъж, който я разпита, беше от полицията. Беше облечен в тъмносив костюм, говореше тихо и не уточни къде работи. На Робин той й се видя далеч по-плашещ, отколкото полицаите предишния ден, макар на моменти те да стигаха почти до агресивност. Робин каза на новия разпитващ всичко, което бе чула и видяла в Камарата на представителите, като пропусна само странния разговор между Дела Уин и Аамир Малик, който бе уловен на второто подслушвателно устройство. Тъй като срещата им се бе провела зад затворена врата след нормалното работно време, тя би могла да е чула какво си казват само чрез поставен бръмбар. Робин успокои съвестта си, като изтъкна пред себе си, че разговорът не би могъл да има нещо общо със смъртта на Чизъл, но когато напусна сградата за втори път, глождеха я угризения и ужас. Дотолкова бе погълната от тях, че водена, както се надяваше, от пристъп на параноя заради досега си със службите по сигурността, се обади на Страйк от уличен телефон край метрото, вместо да използва мобилния си.

– Току-що излизам от нов разпит. Почти сигурна съм, че човекът беше от MI5.

– Очакваше се – каза Страйк и тя потърси утеха в спокойния му тон. – Длъжни са да те проверят, да се уверят, че си онази, която твърдиш, че си. Няма ли къде другаде да идеш освен у дома? Не мога да повярвам, че репортерите още не са ни погнали, но ще се случи всеки момент.

– Бих могла да си ида в Машам – отвърна Робин, – но ако искат да ме намерят, непременно ще пристигнат. Нали там ме откриха след историята с Изкормвача.

За разлика от Страйк, тя нямаше свои близки, в чиито анонимни домове би могла да изчезне. Всичките й приятели бяха и такива на Матю и тя не се съмняваше, че и те като съпруга й ще се боят да приютят някой, представляващ интерес за службите на сигурността. В безизходицата си се върна на Албъри Стрийт.

И все пак репортерите не дойдоха, при все че вестниците отразяваха надълго и нашироко темата за Чизъл. В „Мейл“ вече бяха пуснали материал на две страници за превратностите и скандалите, изпълвали живота на Джаспър Чизъл. „Някога споменаван като възможен премиер“, „сексапилната италианка Орнела Серафин, любовната му връзка с която разруши първия му брак“, „сочната красавица Кинвара Ханрати, с трийсет години по-млада от него“, „големият му син Фреди Чизъл загина във войната в Ирак, безрезервно подкрепяна от бащата“, „най-малкото му дете Рафаел, чието безразсъдно шофиране под влияние на наркотици доведе до смъртта на млада майка“.

Цитираха се и изказвания на приятели и колеги: „ярък ум, невероятно способен министър, един от интелигентните млади хора в обкръжението на Тачър“, „ако не бе белязаният му от смутове личен живот, няма висоти, които той не би достигнал“, „публичната му личност се характеризираше с избухливост и дори суровост, но онзи Джаспър Чизъл, когото познавах в „Хароу“, беше умно и духовито момче“.

Изминаха пет дни на журналистическа активност по случая и все пак загадъчното въздържание на репортерите от контакти със Страйк и Робин продължаваше и не бе отпечатана нито дума за изнудване.

Сутринта в петъка след откриването на трупа на Чизъл Страйк си седеше кротко до кухненската маса на Ник и Илза, а от прозореца зад него струеше слънчева светлина.

Домакините му бяха на работа. Ник и Илза, които от няколко години правеха опити за бебе, бяха осиновили две котенца, които Ник бе настоял да кръстят Оси и Рики на двамата играчи на „Тотнъм“, на които се бе възхищавал като тийнейджър. Котките, които едва отскоро се бяха съгласили да сядат в скутовете на осиновителите си, никак не останаха доволни от пристигането на големия и непознат Страйк. Като се озоваха сами с него, бяха потърсили убежище върху стенния шкаф в кухнята. В момента той се усещаше наблюдаван от четири бледозелени очи, които следяха отвисоко всяко негово движение.

Не че особено много се движеше в момента. През последния половин час бе практически неподвижен, докато разглеждаше снимките, направени от Робин на Ебъри Стрийт, които за удобство бе принтирал в кабинета на Ник. Накрая, като накара Рики да скочи с настръхнала козина, отдели девет от снимките и събра другите в купчинка. Докато Страйк разглеждаше избраните изображения, Рики се настани долу, като размахваше връхчето на черната си опашка и очакваше следващия ход на детектива.

Първата снимка, избрана от Страйк, показваше в близък план малкия полукръгъл отпечатък върху лявата ръка на Чизъл.

На втората и третата снимка под различен ъгъл се виждаше чашата на масичката пред Чизъл. По стените на два сантиметра над сока личеше праховидна утайка.

Страйк беше поставил една до друга четвъртата, петата и шестата. На всяка от тях бе трупът в различен ракурс с части от стаята, хванати в кадър. Още веднъж Страйк се залови да разглежда призрачните очертания на изкривената сабя в ъгъла, тъмното петно над камината, където преди бе висяла картина и под нея едва забележими върху тъмните тапети – две раздалечени на метър месингови кукички.

Седмата и осмата снимка, сложени редом, показваха цялата масичка. Писмото на Кинвара лежеше върху купчина листове и книги. Виждаше се ъгъл от писмо, подписано от „Бренда Бейли“. От книгите Страйк можа да различи само част от заглавието на една с извехтели корици – „Катул“ – и долната част на издание на „Пенгуин“ с меки корици. Също така в кадър бе и заметнатият ъгъл на изтъркания килим под масичката.

Деветата и последна снимка, която Страйк бе увеличил от друго заснемане на трупа, показваше зеещия джоб на панталона на Чизъл, където обективът на Робин бе уловил нещо златно и лъскаво. Докато Страйк разсъждаваше над този предмет, мобилният му телефон иззвъня. Беше Илза, домакинята му.

– Здравей – каза той, като стана и взе пакета „Бенсън и Хеджис“ и запалката от плота зад него. Оси и Рики задраха с нокти по пода и се втурнаха нагоре към кухненските шкафове, та да не би Страйк да започне да ги замеря с разни предмети. Като се увери, че са достатъчно далеч и няма да се втурнат навън в градината, Страйк излезе и бързо затвори задната врата. – Някакви новини?

– Да. Изглежда си прав.

Страйк седна на градинския стол от ковано желязо и запали цигара.

– Слушам те.

– Току-що пих кафе с моя контакт. Не може да говори свободно предвид естеството на обсъждания въпрос, но аз му изложих твоята теория и той каза: „Това звучи твърде достоверно“. После аз попитах: „Колега политик ли?“, и той потвърди, че е много вероятно. Изразих мнение, че в такъв случай медиите ще обжалват, а той заяви, че също го очаква.

Страйк изпусна дим.

– Задължен съм ти, Илза, благодаря. Добрата новина е, че ще мога да ви се махна от главата.

– Корм, нямаме нищо против да си при нас, знаеш го.

– Котките не ме харесват.

– Според Ник усещат, че си фен на „топчиите“.

– Светът на комедията изгуби много, когато мъжът ти избра медицината. Днес вечерята е от мен, после аз ще разчистя.

Страйк се обади на Робин. Тя вдигна след второто позвъняване.

– Всичко наред ли е?

– Открих защо медиите не ни преследват. Дела е издействала от съдия да наложи възбрана. На вестниците не им е позволено да пишат, че Чизъл ни е наел, та да не се разчуе за историята с изнудването. Илза се е срещнала с контакта си от Върховния съд и той го е потвърдил.

Настана пауза, докато Робин обмисляше тази информация.

– Значи Дела е убедила съдия как Чизъл е измислил изнудването?

– Именно, че всъщност ни е използвал да изнамерим нещо нечисто срещу враговете му. Не съм учуден, че съдията е повярвал. Целият свят смята Дела за света вода ненапита.

– Но Изи знаеше защо съм там – възрази Робин. – Семейството ще потвърди, че е бил изнудван.

Страйк разсеяно тръсна пепелта си в саксията на Илза с розмарин.

– Дали? Или ще искат всичко да се потули сега, след като е мъртъв?

Той прие мълчанието й за неохотно съгласие.

– Медиите ще обжалват забраната, нали?

– Според Илза вече се опитват. Ако аз бях главен редактор на таблоид, бих държал под наблюдение нас двамата, така че е по-добре да внимаваме. Довечера се връщам в офиса, но мисля, че ти трябва да си останеш у дома.

– За колко дълго? – попита Робин.

Той чу напрежението в гласа й и се почуди дали се дължеше изцяло на стреса от случая им.

– Ще действаме по усет. Робин, те знаят, че ти си била жената вътре в парламента. Ти се превърна в обект за медиите, докато той още беше жив, и несъмнено ще си такъв сега, когато знаят коя си, а той е мъртъв.

Тя не каза нищо.

– Как изглеждат финансите ни? – попита я той.

Тя бе настояла да се заеме с тази задача, която никой от двама им не обичаше.

– Щяха да са в по-здравословно състояние, ако Чизъл си беше платил сметката.

– Ще се опитам да получа сумата от семейството – каза Страйк и потърка очи, – но ми се струва проява на лош вкус да им искам пари преди погребението.

– Пак разглеждах онези снимки – каза Робин. Откакто бяха открили трупа, при всекидневните им контакти всеки техен разговор се въртеше около снимките на Чизъл и на стаята, в която го бяха заварили.

– И аз. Откри ли нещо ново?

– Да, две месингови кукички на стената. Мисля, че сабята обичайно...

– ...е била закачена под липсващата картина?

– Именно. Мислиш ли, че е на Чизъл от армията?

– Най-вероятно. Или на някого от предците му.

– Чудя се защо ли е била свалена. И как се е изкривила.

– Допускаш, че Чизъл я е откачил от стената, за да се опита да се защити срещу убиеца си?

– За пръв път го изричаш – отбеляза тихо Робин. – „Убиец“.

Оса прелетя ниско над Страйк, но отблъсната от цигарения дим, отлетя с жужене.

– Шегувах се.

– Наистина ли?

Страйк протегна крака напред и заразглежда стъпалата си. Тъй като не излизаше от къщата, а в нея беше топло, не си правеше труда да обува чорапи и обувки. Босите му крака, които рядко виждаха слънце, бяха бледи и космати. Изкуственото стъпало – единично парче от карбонови влакна без индивидуални пръсти, слабо проблясваше на слънцето.

– Има странни детайли – каза Страйк, като размърда оцелелите си пръсти, – но мина цяла седмица, а никой не е арестуван. Полицията е видяла същото като нас.

– Уордъл не е ли чул нещо? Бащата на Ванеса е болен и тя е в домашен отпуск, иначе бих я попитала.

– Уордъл е затънал в неговите антитерористични дела около олимпиадата. Беше така любезен да отдели време да отговори на съобщението ми на гласовата му поща. Попика се от смях, задето клиентът ми е умрял и ме е оставил с пръст в уста.

– Корморан, видя ли името на онези хомеопатични таблетки, които настъпих?

– Не – отвърна Страйк. Тази снимка не беше сред отделените от него. – Как е то?

– Лахесис. Видях го, като увеличих образа.

– И защо смяташ, че е важно?

– Когато Чизъл дойде в офиса ни и цитира онова латинско стихотворение на Аамир, подхвърли нещо за „човек с твоите навици“ и спомена Лахесис. Каза, че била...

– Една от трите мойри, богините на съдбата.

– Точно така. Онази, която „знае на кого кога ще му дойде редът“.

Страйк пуши мълчаливо няколко секунди.

– Звучи като заплаха.

– Така е, да.

– Твърдо ли не си спомняш кое беше стихотворението? Автора поне?

– Опитвах се, но не... Чакай... – изрече внезапно Робин. – Той каза номер.

– Катул – заяви Страйк и се изпъна върху железния градински стол.

– Откъде знаеш?

– Защото стихотворенията на Катул нямат заглавия, а номера, а върху масичката на Чизъл лежеше стар екземпляр от книгата. Катул описва множество интересни навици: кръвосмешение, содомия, изнасилвания на деца...

– Странно съвпадение, нали? – отбеляза Робин.

– Може на Чизъл да са му предписали таблетките и така да е направил връзката.

– Той приличаше ли ти на човек, който би се доверил на хомеопатия?

– Не – призна Страйк, – но ако намекваш, че убиецът е подхвърлил тубичка с таблетки като художествен детайл...

Чу далечен звън на камбанки.

– Има някой на вратата – каза Робин. – Ще ида да видя...

– Провери кой е, преди да отваряш – предупреди я Страйк. Получи неочаквано прозрение.

Стъпките й бяха заглушени, той знаеше, че стъпва по килим.

– О, боже.

– Кой е?

– Мич Патерсън.

– Видя ли те?

– Не, аз съм горе.

– Тогава не отваряй.

– Няма.

Но дишането й бе станало шумно и накъсано.

– Добре ли си?

– Да – отвърна тя задавено.

– Той какво...

– Ще затварям. После ще ти позвъня.

Разговорът прекъсна.

Страйк свали от ухото телефона си. Като усети топлина в пръстите на другата си ръка, осъзна, че цигарата му бе догоряла до филтъра. Натисна угарката върху горещата каменна настилка, после я метна през стената у съседа, когото Ник и Илза не харесваха, и веднага запали друга, замислен за Робин.

Тревожеше се за нея. Можеше да се очаква, естествено, че ще изпитва тревожност и стрес, след като се бе натъкнала на труп и бе разпитвана от службите по сигурността, но той забеляза промеждутъци с липса на концентрация по телефона, когато го бе питала за едно и също нещо два или три пъти. Налице бе и някакво нездраво нетърпение да се върне в офиса или да поеме задача на улицата.

Страйк бе убеден, че Робин трябва да получи малко отдих и не й спомена за линията на разследване, която бе поел, тъй като тя непременно щеше да настоява да помогне.

Фактът бе, че за Страйк случаят на Чизъл бе започнал не с историята на мъртвеца за изнудване, а с разказа на Били Найт за удушено дете, увито в розово одеяло и заровено. Откакто получи последния зов за помощ от Били, Страйк звъня на номера, откъдето бе направено обаждането. Накрая предишната сутрин му отговори любопитен минувач, който потвърди местоположението на телефона в края на Трафалгар Скуеър.

Страйк, онзи еднокракият гадняр от армията. На Били той му е фикс идея. Въобразил си е, че ще го спаси.

Имаше шанс, макар и минимален, Били да наобиколи отново мястото, където за последен път бе потърсил помощ. Предишния следобед Страйк прекара няколко часа в бродене около Трафалгар Скуеър, макар да съзнаваше колко е слаба вероятността Били да се появи, но се чувстваше заставен да стори нещо, било то и безсмислено.

Другото решение на Страйк, което бе по-трудно да оправдае, защото струваше пари, които агенцията трудно можеше да си позволи, бе да задържи Баркли при Джими и Флик.

– Парите са си твои – каза мъжът, родом от Глазгоу, когато детективът му даде нареждането. – Но за какво да се оглеждам все пак?

– За Били – отвърна Страйк, – а ако Били го няма, за нещо странно.

То се знае, още следващият счетоводен отчет щеше да покаже на Робин с какво се е заел Баркли.

Страйк внезапно изпита усещането, че е наблюдаван. Оси, по-дръзкото от двете котета на Ник и Илза, седеше на кухненския прозорец до чешмата и се взираше навън с бледомалахитовите си очи. Взорът му бе осъдителен.