Смъртоносно бяло

17

Като бдеше за шанс да постави бръмбара в офиса на Уин, Робин прекара повечето от следобеда да се мотае из тихия коридор, в който бяха и неговата канцелария, и тази на Изи, но усилията й не се увенчаха с успех. Макар Уин да излезе на среща за обяд, Аамир остана вътре. Робин крачеше напред и назад с картонения калъф в ръце и чакаше момент, в който Аамир да иде до банята. Всеки път, щом някой минаващ се опитваше да подхване разговор с нея, се връщаше в офиса на Изи.

Накрая в четири и десет й излезе късметът. Герайнт Уин се появи с клатушкане иззад ъгъла, твърде наквасен след явно проточилия се обяд, и в остър контраст с жена си изглеждаше възхитен да я види насреща си.

– Ето я и нея! – изрече твърде силно. – Исках да разменя две-три думи с теб. Влизай, влизай!

Той отвори вратата на офиса си. Озадачена, но горяща от нетърпение да види интериора на помещението, в което се канеше да постави подслушвателно устройство, Робин го последва.

Аамир работеше на бюрото си, съблякъл се по риза. То представляваше малък оазис на ред сред общия хаос. Около бюрото на Уин бяха струпани купища папки. Робин забеляза оранжевото лого на „Равнопоставеност“ на няколко писма. Имаше контакт точно под бюрото на Уин, който би бил идеалната позиция за подслушвателно устройство.

– Познавате ли се двамата? – попита весело Герайнт. – Вениша, Аамир.

Той седна и покани Робин да се настани на кресло, върху което бе стоварена наклонена кула от картонени папки.

– Редгрейв звънил ли е? – попита Уин Аамир, докато се бореше да свали сакото си.

– Кой?

– Сър Стив Редгрейв! – наблегна Уин и направи лека гримаса към Робин, която изпита неудобство заради него, особено след като отрицателният отговор на Аамир прозвуча твърде студено.

– От „Равнопоставеност“ – подхвърли Уин към Робин.

Най-сетне успя да си съблече сакото. С опит за небрежна сръчност го метна на гърба на стола си. То се изхлузи на пода, но Герайнт сякаш не забеляза, а вместо това почука по оранжевото лого на най-горното писмо в купчината пред него.

– Нашата фонда... – Прекъсна, за да се оригне. – Пардон. Нашата фондация. За спортисти в неравностойно положение. Имаме много прочути спонсори. Сър Стив... – отново се оригна. – Пардон!... има голямо желание да помага. И така, исках да се извиня заради горката ми жена.

Както изглеждаше, много се забавляваше. С крайчеца на окото си Робин забеляза как Аамир хвърли остър поглед на Герайнт, сякаш за миг извади нокти и бързо ги прибра.

– Не разбирам – каза Робин.

– Постоянно обърква имената на хората. Ако не я държа под око, все ще праща писмата не до когото трябва... Взела те е за друга. Говорих с нея по телефона по време на обяда и тя настояваше, че си момиче, с което дъщеря ни се бе срещнала преди години. Верити Пулъм. Още една от кръщелничките на Джаспър. Веднага й обясних, че това не си ти, и казах, че ще ти предам извиненията й. Глупаче ми е тя. Много е упорита, като си въобрази, че е права. – Отново направи гримаса и почука челото си като многострадален съпруг на вбесяваща жена. – Най-накрая успях да я вразумя.

– Е, радвам се, че е разбрала грешката си – изрече предпазливо Робин, – защото останах с впечатление, че не е харесвала особено Верити.

– Откровено казано, Верити наистина беше една малка кучка – заяви Уин все така сияещ. Робин видя, че му достави удоволствие да изрече думата. – Държа се гадно с дъщеря ни.

– О, боже – избъбри Робин, почувствала буца на тревога зад ребрата си, като се сети, че Рианон Уин се беше самоубила. – Съжалявам. Колко ужасно.

– Знаеш ли – каза Уин, като седна, наклони стола си на задните му крака към стената и скръсти длани зад главата си, – изглеждаш твърде мило момиче, за да си имаш вземане-даване със семейство Чизъл. – Определено беше малко пиян. Робин подушваше вино в дъха му, а и Аамир продължаваше да му хвърля остри погледи. – С какво се занимаваше преди това, Вениша?

– С пиар – отвърна Робин. – Но ми се иска да се заловя с нещо по-значимо. С политика или може би с благотворителна дейност. Четох за фондацията „Равнопоставеност“ – каза напълно искрено. – Изглежда прекрасно начинание. Работите и с ветерани, нали? Вчера видях интервю с Тери Бърн, велосипедиста параолимпиец.

Вниманието й бе привлечено от факта, че Бърн имаше същата ампутация под коляното като Страйк.

– Естествено е да имаш личен интерес към ветерани – подхвърли Уин.

Стомахът на Робин се сви.

– Моля?

– Заради Фреди Чизъл – подсказа Уин.

– О, да, разбира се – кимна облекчено Робин. – Макар че аз не познавах Фреди кой знае колко добре. Беше малко по-голям от мен. Очевидно беше ужасно, когато той... когато беше убит.

– О, да, ужасно – потвърди Уин, но тонът му издаваше безразличие. – Дела беше много против войната в Ирак. Но чичо ти Джаспър изцяло я подкрепяше.

За миг във въздуха затрептя неизказаният намек на Уин, че Чизъл си е получил заслуженото за своя ентусиазъм.

– Е, не знам за това – отвърна предпазливо Робин. – Чичо Джаспър смяташе военните действия за оправдани на базата на сведенията, с които разполагахме по онова време. Така или иначе – изрече храбро тя – никой не може да го обвини, че е действал от позиция на личен интерес, след като синът му трябваше да отиде и да се бие, нали?

– Е, ако ще поемеш тази линия, кой би могъл да спори? – вдигна рамене Уин. Разпери ръце в шеговит жест, че се предава, столът му се плъзна по стената и в продължение на няколко секунди той се бори да запази равновесие, като се вкопчи в бюрото и се вдигна нагоре, а столът отново се намести на четирите си крака. На Робин й струваше голямо усилие да не прихне.

– Герайнт – обади се Аамир, – тези писма трябва да бъдат подписани, ако искаме да ги пратим преди пет часа.

– Едва четири и половина е – отвърна Уин, като си погледна часовника. – Да, Рианон беше в британския национален младежки отбор по фехтовка.

– Колко прекрасно.

– Родена спортистка като майка си. На четиринайсет се състезаваше за уелския младежки отбор. Разкарвах я по турнири из цялата страна. Часове наред прекарвахме на път двамата. На шестнайсет попадна в британския национален младежки отбор. Но англичаните гледаха много отвисоко на нея – добави Уин и в тона му се долови келтско негодувание. – Нали не беше в някое от вашите частни училища. При тях всичко опира до връзки. Верити Пулъм нямаше особени способности. Всъщност чак когато Верити си счупи глезена, на Рианон й излезе шансът да се включи в британския отбор.

– Разбирам – отвърна Робин, като се мъчеше да балансира съчувствието си с престорена лоялност към фамилията Чизъл. Нямаше как в това да се корени враждата на Уин срещу семейството. Но пък фанатизираният тон на Герайнт говореше за отдавнашна неприязън. – Тези неща би трябвало да се ръководят от способностите, естествено.

– Именно – отсече Уин. – Така е редно. Ето, виж това...

Той се разрови за портфейла си и извади от него стара снимка. Робин протегна ръка да я вземе, но Герайнт не пожела да я пусне, изправи се тромаво, спъна се в камара с книги до стола си и застана толкова близо до Робин, че тя усети дъха му върху шията си, след което й показа дъщеря си.

Облечена в екип за фехтовка, Рианон Уин стоеше сияеща, хванала златния медал, окачен на врата й. Беше бледа и с дребни черти, Робин не разпознаваше нито единия от родителите в лицето й, макар може би да имаше намек за Дела в широкото интелигентно чело. При тази близост на Герайнт до себе си Робин внезапно си го представи да крачи с широката си, лишена от устни усмивка през голяма зала, пълна с потни момичета тийнейджърки. Срамно ли бе да се зачуди дали единствено бащинската преданост го бе подтиквала да вози дъщеря си по състезания из цялата страна?

– Как успя да се подредиш така, а? – попита я Герайнт и топлият му дъх обвя ухото й. Наведе се и докосна моравия белег от нож на голата й ръка.

Неспособна да се сдържи, Робин рязко дръпна ръката си. Нервите около белега не бяха напълно заздравели; мразеше някой да я докосва там.

– Паднах през стъклена врата като деветгодишна – отвърна, но атмосферата на готовност за споделяне се разсея като цигарен дим.

Аамир се размърда в периферното й зрение, скован и мълчалив зад бюрото си. Усмивката на Герайнт стана насилена. Робин твърде дълго бе работила по офиси, за да усети, че в стаята бе протекло недоловимо разместване на сили. Сега тя стоеше, въоръжена с дребната му пиянска нетактичност, а Герайнт бе наострен и малко тревожен. Щеше й се да не се бе дръпвала така от него.

– Чудя се, господин Уин – заговори ведро, – дали не бихте ми дали някои съвети относно фондациите? Просто не мога да реша на кое да се спра, политика или благотворителна дейност. А не се сещам за друг, който да има опит и в двете.

– О, ами... – измънка Герайнт и взе да мига зад дебелите стъкла на очилата си. – Да, наистина бих могъл...

– Герайнт – обади се отново Аамир, – налага се да се занимаем с тези писма...

– Да, добре, добре – отвърна му с висок глас Уин. После намигна на Робин. – Ще си поговорим по-късно.

– Чудесно – засмя му се тя.

Докато излизаше, Робин хвърли лека усмивка към Аамир, на която той не отвърна.