Смъртоносно бяло

53

Робин се прибра у дома малко преди два през нощта. Изнемощяла влезе в кухнята да си приготви сандвич и забеляза на календара, окачен там, че Матю възнамерява да играе футбол по-късно сутринта. По тази причина, когато се вмъкна в леглото до него двайсет минути по-късно, нагласи алармата на телефона си за осем часа, преди да го включи на зареждане. Като част от усилието й да поддържа дружелюбна атмосфера искаше да стане сутринта и да се види с него, преди да е излязъл.

Той изглеждаше доволен, че си е направила труда да се присъедини за закуска, но когато тя попита дали той иска да иде да вика на мача за него, или да се срещнат за обяд след това, той отклони и двете предложения.

– Имам да работя над документи следобед. Не искам да пия на обяд, ще се прибера право у дома – каза той и Робин, тайничко доволна, защото бе страшно уморена, му пожела хубаво прекарване и го целуна за довиждане.

Като се опитваше да не се замисля над факта колко й олекна на сърцето, когато Матю напусна къщата, Робин се зае с пране и други домакински занимания, които продължиха до малко след пладне. Тъкмо сменяше чаршафите, и й позвъни Страйк.

– Здравей – каза му Робин и на драго сърце изостави работата си. – Някакви новини?

– Много. Готова ли си да запишеш някои неща?

– Да – отвърна Робин и забързано грабна бележник и химикалка от тоалетката си, след което седна на оголения матрак.

– Проведох няколко телефонни разговора. Първо с Уордъл. Много е впечатлен от това, че си успяла да откриеш бележката...

Робин се усмихна на отражението си в огледалото.

– Но ме предупреди как полицията няма да ни потупа по рамото, задето по думите му „подскачаме из случай, по който още се води разследване“. Помолих го да не казва откъде е получил сведението за бележката, но те знаят, че с Уордъл сме приятели, и ще съберат две и две. И все пак е неизбежно. Интересното е, че от полицията все още се тревожат за същите елементи от сцената на смъртта, които и на нас не ни дават мира, и са предприели по-щателно проучване на финансите на Чизъл.

– Търсят свидетелство за изнудване ли?

– Да, но не разполагат с нищо, защото Чизъл така и не е платил. Ето я интересната част. Миналата година Чизъл е получил необяснено плащане в брой в размер на четиресет хиляди лири. Открил отделна банкова сметка за сумата, после я похарчил за ремонтни работи по къщата.

– Получил е четиресет хиляди лири?

– Да. Кинвара и другите от семейството твърдят, че нищо не знаели. Нямали представа откъде са дошли парите, нито защо Чизъл е открил отделна сметка за тях.

– Същата сума, която Джими му е поискал – промълви Робин. – Много странно.

– Няма спор. Така че после се обадих на Изи.

– Доста ангажиран си бил – коментира Робин.

– И половината не си чула. Изи отрича да знае откъде са дошли четиресетте хиляди, но не съм сигурен дали да й вярвам. После я попитах за бележката, открадната от Флик. Скандализирана беше, че Флик се е представила за полякиня и е отишла като чистачка в дома на баща й. Направо е разтърсена. Май за пръв път взе да й минава мисълта, че Кинвара не е виновна.

– Доколкото разбирам, никога не се е срещала с така наречената полякиня.

– Правилно.

– Как тълкува бележката?

– И тя смята, че е списък с неща за правене. Предполага, че „Сузуки“ се отнася за онази гранд витара, която е била на Чизъл. Няма никакви идеи за „майка“. Единственото интересно, което измъкнах от нея, беше във връзка с „блан дьо блан“. Чизъл бил алергичен към шампанско. Карало го да става яркочервен и да хипервентилира. Странното е, че когато претърсвах кухнята в сутринта на смъртта му, там имаше голям празен кашон с етикет „Мое е Шандон“.

– Това не си ми го казвал.

– Току-що бяхме открили трупа на министър от правителството. В онзи момент празен кашон никак не ми се видя интригуващ и дори за миг не ми хрумна, че има някакво значение, преди да разговарям с Изи днес.

– Вътре имаше ли бутилки?

– Нищо, доколкото видях, а според семейството Чизъл никога не е канил гости там. След като самият той не е пиел шампанско, какво е търсил кашонът в къщата?

– Да не мислиш, че...

– Точно това мисля – заяви Страйк. – Смятам, че именно в този кашон хелият и гумената тръбичка са влезли в дома незабелязани.

– Еха – възкликна Робин, легна по гръб на неоправеното легло и се загледа в тавана.

– Много хитро. Убиецът може да му го е пратил като подарък, като е знаел, че надали ще го отвори, за да пие.

– Твърде рисковано – усъмни се Робин. – Кое би го спряло все пак да го отвори? Или да го преподари?

– Трябва да установим кога е изпратен – посочи Страйк. – Междувременно една мистерия се разреши. Щипката за банкноти на Фреди е намерена.

– Къде?

– В джоба на Чизъл. Блестящият златен предмет, който се подава там на снимката ти.

– Значи, трябва да я е открил преди смъртта си – каза Робин.

– Трудно би му било да я открие, след като е умрял.

– Ха-ха – изрече саркастично Робин. – Има и друга възможност.

– Убиецът да я е оставил у трупа? Интересно, че го казваш. Изи спомена колко изненадана била, когато се оказала у него, допускала, че когато я е намерил, е щял да й каже, тъй като вдигнал голяма олелия за нея.

– Така беше – потвърди Робин. – Чух го по телефона как беснееше по този повод. Вероятно са я прегледали за отпечатъци?

– Да. Нищо подозрително. Само неговите – но в този момент това нищо не означава. Ако е имало убиец, ясно е, че е бил с ръкавици. Попитах Изи и за огънатата сабя и се оказахме прави. Била е на Фреди. Никой не знае как се е огънала, но по нея е имало единствено отпечатъци на Чизъл. Предполагам, че е възможно Чизъл да я е свалил от стената, когато е бил пиян и в сантиментално настроение, и случайно да я е настъпил, но нищо не пречи да я е пипал убиец с ръкавици.

Робин въздъхна. Въодушевлението й от намирането на бележката явно се бе оказало прибързано.

– Значи, все така сме наникъде?

– Имай търпение – каза й Страйк, – сега идва хубавото. Изи успяла да вземе новия телефонен номер на Теган Бутчър, момичето от конюшнята, което може да потвърди алибито на Кинвара. Искам да й позвъниш. Ти няма да я стреснеш толкова, колкото аз.

Робин си записа цифрите, които Страйк й продиктува.

– След като се обадиш на Теган, искам да телефонираш на Рафаел – каза Страйк и й даде втория номер, който беше взел от Изи. – Държа да си изясня веднъж завинаги какво е имал наум сутринта, когато баща му е умрял.

– Дадено – отвърна Робин, доволна, че има нещо конкретно, което да свърши.

– Баркли се връща при Джими и Флик – каза Страйк, – а аз...

Страйк направи преднамерено драматична пауза и Робин се засмя.

– А ти?

– Ще разговарям с Били Найт и Дела Уин.

– Какво? – смая се Робин. – Как ще влезеш в болницата? А тя никога няма да се съгласи...

– Точно тук грешиш – отвърна Страйк. – Изи изрови за мен номера на Дела от книжата на Чизъл. Току-що й се обадих. Признавам, очаквах да ме прати да ида да паса...

– С по-изискана формулировка, доколкото познавам Дела – предположи Робин.

– Отначало наистина звучеше, сякаш това иска да направи – призна Страйк. – Само че Аамир е изчезнал.

– Какво? – остро попита Робин.

– Спокойно. „Изчезнал“ е думата на Дела. В действителност е напуснал онзи ден и е освободил жилището си, което ни най-малко не го квалифицира като изчезнал. Не й вдига телефона. Тя обвинява мен, защото... отново я цитирам... хубава съм я бил свършил, когато отидох да го разпитам. Твърди, че бил много крехък и чувствителен и моя щяла да е вината, ако направел някоя глупост. Така че...

– Обещал си й да го намериш в замяна на това, че тя ще отговори на въпросите ти.

– Позна от пръв път – отвърна Страйк. – Тя подскочи от радост при това предложение. Тъкмо аз съм можел да го успокоя, че нищо не го заплашва и че каквото и да съм чул от него, няма да стигне по-далеч.

– Дано той е добре – изрече загрижено Робин. – Вярно, че не ме харесваше, но това само доказва, че е по-умен от останалите. Кога ще се видиш с Дела?

– В седем часа тази вечер в къщата й в Бърмъндси. А утре следобед, ако всичко върви по план, ще разговарям с Били. Осведомих се от Баркли, че Джими не възнамерява да го посещава тогава, така че позвъних в болницата. Чакам психиатърът на Били да ми се обади за потвърждение.

– Мислиш, че ще ти позволят да го разпиташ?

– Да, разбира се, разговорът ще е под техен надзор. Интересува ги да видят колко бистър е умът му, когато приказва с мен. Отново си пие лекарствата и има голямо подобрение, но пак разправя историята за удушеното дете. Ако психиатричният екип е на едно мнение, утре ще го посетя в охраняваното отделение.

– Ами чудесно. Добре е нещата да вървят напред. Бог е свидетел, че ни е нужен пробив, та макар и по отношение на смърт, която не ни плащат да разследваме.

– В дъното на историята на Били може изобщо да няма никаква смърт – посочи Страйк, – но това ще ме преследва вечно, ако не го проучим. Ще ти съобщя как е минало с Дела.

Робин му пожела успех, сбогува се с него и приключи разговора, но продължи да лежи върху неоправеното легло. След няколко секунди промълви на глас:

– Блан дьо блан.

Отново изпита усещането за размърдващ се погребан спомен, навяващ унило настроение. Къде беше срещала тази фраза в момент, когато се бе чувствала нещастна?

– Блан дьо блан – повтори и се надигна от леглото. – Блан дьо... Ох!

Стъпила бе с босия си крак на нещо малко и много остро. Наведе се и вдигна от пода диамантена обица, отделена от обкова си.

Отначало само я гледаше с непроменен пулс. Обицата не беше нейна. Тя не притежаваше диамантени обици. Питаше се как така не я бе настъпила, когато си легна до спящия Матю в ранните часове на сутринта. Може би просто не я бе нацелила или по-вероятно обицата се бе намирала в леглото и Робин я бе изтърсила при махането на чаршафа.

Разбира се, имаше много диамантени обици на света. Но си оставаше фактът, че онези, към които вниманието на Робин бе привлечено в най-близко минало, бяха на Сара Шадлок. Сара ги беше носила при случая, когато с Матю за последно им гостуваха на вечеря, онзи път, когато Том се бе нахвърлил срещу Матю с неочаквана злост.

Стори й се, че много дълго време разглежда диаманта в ръката си, но всъщност не бе изтекла повече от минута. После тя внимателно постави обицата на нощното шкафче, взе телефона си, влезе в „Настройки“, махна идентификацията си, после се обади на Том.

Той отговори след две позвънявания, звучеше ядосан. На фона се чуваше говорителят по телевизията, четящ програмата за заключителната церемония на олимпиадата.

– Да, ало?

Робин затвори. Том не играеше футбол днес. Тя продължи да седи неподвижно с телефона в ръката си на масивното брачно легло, което толкова трудно бе пренесено по тясното стълбище на тази прелестна къща под наем, а съзнанието й се връщаше към очевидните знаци, които тя, детективът, бе пренебрегнала умишлено.

– Толкова съм глупава – проговори тихо Робин в празната слънчева стая. – Проклета глупачка.