Смъртоносно бяло

41

Страйк бе прекарал много часове от живота си да се чуди с какво предизвикваше нацупено мълчание у жената край себе си, която и да бе тя. Най-доброто, което можеше да се каже за продължителното мусене на Лорелай в петък вечер, бе, че поне Страйк знаеше с какво точно я е засегнал, и дори бе готов да признае неудоволствието й за основателно до известна степен.

Пет минути след като пристигна в апартамента й, Изи му звънна по мобилния телефон отчасти да му каже за писмо, което получила от Герайнт Уин, но най-вече, както му стана ясно, да побъбрят. Не беше първата сред клиентите му, която си въобразяваше, че си е купила заедно с детективски услуги и нещо средно между отец-изповедник и психотерапевт. Изи даваше всички признаци, че си е наумила да прекара петъчната вечер в разговор със Страйк, а флиртуването, загатнато при докосването на коляното по време на последната им среща, по телефона беше още по-изявено.

Тенденция да обмислят Страйк като потенциален любовник не бе рядко срещана у крехките и самотни жени, с които го срещаше професионалният му живот. Никога не бе спал с клиентка въпреки наличните понякога изкушения. Агенцията означаваше твърде много за него, но дори Изи да го привличаше, би запазил антисептичния си професионален маниер, защото в съзнанието му тя щеше да си остане завинаги опетнена от асоциацията с Шарлот.

Въпреки искреното му желание да съкрати телефонния разговор – Лорелай бе сготвила и изглеждаше особено прелестна в сапфиреносиня рокля, напомняща нощница, – Изи се оказа лепка и половина. На Страйк му отне три четвърти час да се откачи от клиентката си, която се смееше високо и продължително и на най-леките му шеги, та нямаше как Лорелай да не разбере, че на отрещния край на линията е жена. Едва се бе отървал от Изи и бе започнал да й обяснява, че става дума за съсипана от скръб клиентка, когато се обади Баркли да докладва за Джими Найт. Самият факт, че Страйк бе приел второто обаждане, макар то да бе по-кратко, в очите на Лорелай го правеше оскърбител.

С Лорелай се срещаха за пръв път, след като тя бе оттеглила обяснението си в любов. Обиденото й поведение по време на вечерята подкрепи мрачното убеждение на Страйк, че тя никак не желаеше връзката им да продължи без ангажименти и се бе вкопчила в мисълта, че ако престане да му оказва натиск, той сам ще осъзнае колко е влюбен в нея. Ала говоренето му по телефона близо час, докато вечерята бавно се изсушаваше във фурната, бе попарило надеждите й за съвършената среща и за ново начало на отношенията им.

Ако Лорелай бе приела искреното му извинение, у него можеше и да се появи желание за секс. Само че някъде към два и половина през нощта, когато тя най-сетне избухна в плач със смесени чувства на самоосъждане и непогрешимост, той вече беше твърде уморен, та да приеме физически увертюри, за които се боеше, че в нейното съзнание ще имат важност, каквато той не желаеше да им придава.

„Това трябва да приключи“, каза си, когато се надигна неотпочинал и с подпухнали очи в шест часа сутринта и се стараеше да е възможно най-тих, та дано тя не се събудеше, преди да е напуснал апартамента й. Отказа се от закуска, защото Лорелай бе подменила вратата към кухнята с ретро завеса от мъниста, които тракаха шумно, и вече бе изкачил стълбите до нивото на улицата, когато Лорелай се показа от тъмната спалня сънена и съблазнителна в късото си кимоно.

– Нима не се канеше дори да се сбогуваш?

Само да не вземеш да ми ревнеш сега.

– Изглеждаше дълбоко заспала. Трябва да вървя. Робин ще ме вземе с колата в...

– А – промълви Лорелай. – Не бива да караш Робин да те чака.

– Ще ти се обадя – каза Страйк.

Стори му се, че дочу хлипане, като стигна до външната врата, но се постара да я отвори достатъчно шумно, та да има достоверно оправдание, че не е чул.

След като беше тръгнал достатъчно рано, Страйк се отби в близък „Макдоналдс“ за макмъфин с яйце и голямо кафе, които консумира на неизбърсана маса, заобиколен от други ранобудници в събота. Младеж с цирей на врата беше разгърнал „Индипендънт“ точно пред Страйк и над рамото му той прочете думите „Министърът на спорта се разделя с брачния си партньор“, преди онзи да обърне на друга страница.

Страйк извади телефона си и потърси в Гугъл „бракът на Уин“. Новинарските истории цъфнаха мигом: „Министърът на спорта се разделя със съпруга си. Запазват добри отношения“, „Дела Уин слага край на брака си“, „Незрящият министър на параолимпийските игри на прага на развод“.

Информацията в основните вестници бе кратка и се опираше на факти, като тук-там се споменаваха подробности от впечатляващата кариера на Дела в политиката и извън нея. Адвокатите на медиите, естествено, щяха да са особено предпазливи по темата Уин точно сега, докато още беше в сила общата възбрана. Страйк довърши закуската си на две хапки, тикна в устата си незапалена цигара и с накуцване излезе от заведението. На тротоара запали и после извика на екрана на телефона си уебсайта на известен доста циничен политически блогър.

Краткият абзац бе написан само няколко часа по-рано.

Коя е противната двойка от Уестминстър, дето храни нездрав интерес към младички служители и дето най-после се разделя? Той ще изгуби достъп до дашни кариеристки, по които търчи открай време, но пък тя вече си е намерила красив млад „помощник“, дето ще й съдейства да преодолее болката от раздялата.

След по-малко от четиресет минути Страйк излезе от метростанцията „Барънс Корт“ и се облегна на колоната пред входа. Нямаше никой друг край него под надписа в стил ар нуво и той отново извади телефона си, за да продължи да чете за раздялата на съпрузите Уин. Бяха женени повече от трийсет години. Единствената друга позната му двойка, която бе имала толкова дълъг брак, бяха леля му и чичо му от Корнуол, играли ролята на сурогатни родители за Страйк и сестра му в честите интервали, когато майка им не искаше или не можеше да се грижи за тях.

Познат рев, съпроводен с тракане, накара Страйк да вдигне очи. Античният ленд роувър, от който Робин бе отървала родителите си, се движеше към него. Гледката на яркозлатистата глава на Робин зад волана свари недоспалия и леко депресиран Страйк неподготвен. Изпита прилив на неочаквано щастие.

– Добро утро – поздрави Робин и си каза, че Страйк изглежда ужасно, когато той отвори вратата и тикна вътре сака си. – О, я се гръмни – добави, когато шофьор зад нея натисна клаксона, раздразнен, че на Страйк му отнема толкова дълго време да се качи.

– Прощавай, кракът ме мъчи. Облякох се набързо.

– Няма проблем... И аз на теб! – викна Робин към шофьора, който сега ги задминаваше и изричаше сквернословия към нея, придружени с неприлични жестове.

След като най-сетне се тръшна на седалката до шофьорската, Страйк хлопна вратата и Робин се отдели от бордюра.

– Имаше ли проблеми с измъкването?

– Ти за какво...?

– За журналиста питам.

– О... – рече тя. – Не... той си е отишъл. Отказа се.

Страйк се почуди колко ли ядове е създал Матю на Робин, задето й се налагаше да работи в събота.

– Чу ли за семейство Уин? – попита я.

– Не. Какво се е случило?

– Разделили се.

– Не!

– Да. Пише го по всички вестници. Чуй това...

Той й прочете текста в политическия уебсайт.

– Господи – промълви Робин.

– Снощи имах две интересни обаждания – каза Страйк, докато се движеха с висока скорост към магистрала М4.

– От кого?

– Едното от Изи, другото от Баркли. Изи получила писмо от Герайнт вчера – отвърна Страйк.

– Сериозно ли?

– Да. Било пратено до Чизъл Хаус преди няколко дни, не до лондонското й жилище, така че го отворила чак като отишла в Улстоун. Накарах я да го сканира и да ми го пусне в имейл. Искаш ли да го чуеш?

– Давай – отвърна Робин.

– „Прескъпа моя Изабела...“

– Пфу – потръпна Робин отвратена.

– „Както, надявам се, ще разбереш – продължи да чете Страйк, – с Дела преценихме, че ще е неуместно да се свържем с теб непосредствено след първия шок от смъртта на баща ти. Правим го сега в духа на приятелство и състрадание.“

– След като му се налага да го изтъква...

– „Аз и Дела може да си имахме нашите политически и лични различия с Джаспър, но никога не забравихме, че той е човек със семейство и си даваме сметка колко тежка е личната ви загуба. Ти управляваше канцеларията му изискано и компетентно и малкият ни коридор ще осиротее с отсъствието ти.“

– Той вечно прекъсваше Изи на средата на думата – вметна Робин.

– Точно същото ми каза и Изи снощи по телефона – отвърна Страйк. – Слушай сега, и ти си спомената. „Не мога да повярвам, че си имала нещо общо с безспорно незаконната дейност на младата жена, назовала се Вениша. Смятаме за справедливо да те информираме, че в момента проучваме възможността тя да се е добрала до поверителни данни при многото случаи, когато е влизала в офиса ни без разрешение.“

– Никога нищо не съм поглеждала освен контакта в стената – заяви Робин. – И не съм влизала в офиса им при много случаи. Общо са три. Това по-скоро се брои за малко.

– „Както знаеш, и нашето семейство преживя трагедията на самоубийство. Наясно сме, че е труден и болезнен момент за вас. Както изглежда, писано е на семействата ни да се натъкват едно на друго в най-мрачните си часове. Изпращаме ти най-добрите си благопожелания, мислите ни са с теб“ и прочие, и прочие.

Страйк затвори писмото на телефона си.

– Това не е съболезнователно писмо – заключи Робин.

– Не, заплаха е. Ако семейство Чизъл изтърват нещо, което ти си узнала за Герайнт или фондацията, ще ги погне с все сила, като използва теб.

Тя се включи в магистралата.

– Кога каза, че било изпратено това писмо?

– Преди пет... не, шест дни – отговори Страйк, като провери.

– Не звучи, като да е знаел по това време, че бракът му приключва, нали? А и тая тъпотия „коридорът ни ще осиротее с отсъствието ти“. След като се е разделил с Дела, със сигурност е изгубил работата си, не е ли така?

– Би било логично – съгласи се Страйк. – Би ли определила Аамир Малик като красив?

– Какво? – изненада се Робин. – О... „младият помощник“? Ами, с прилична външност е, но чак за модел не става.

– Той трябва да е. На колко млади мъже още би могла да държи ръцете и да ги нарича „любими“?

– Не мога да си го представя като неин любовник – каза Робин.

– „Човек с твоите навици“ – цитира Страйк. – Жалко, че не си спомняш номера на стихотворението.

– Има ли такова за някой, дето спи с по-стара жена?

– Най-известните са тъкмо на тази тема – отговори Страйк. – Самият Катул е бил влюбен в по-възрастна жена.

– Аамир не е влюбен. Ти чу записа.

– Не звучеше захласнат, признавам. Много бих искал да знам откъде произлизат животинските шумове в жилището му нощем. Онези, за които съседите се оплакват.

Кракът му пулсираше. Протегна ръка да опипа мястото, където той се съединяваше с протезата и разбра откъде произтича проблемът. Беше я поставил много набързо, докато се обличаше в тъмното.

– Ще възразиш ли да си наглася...?

– Действай – отвърна Робин.

Страйк нави крачола си и се зае да отстрани протезата. Откакто бе принуден да я свали за две седмици, кожата на ампутираното място проявяваше тенденцията да се противи на подновеното триене. Извади от сака си специалния крем и обилно го намаза върху зачервеното място.

– Трябваше да свърша това по-рано – промърмори извинително.

Като прецени по съдържанието в сака, че Страйк идва от дома на Лорелай, Робин се зачуди дали не се бе заплеснал прекалено в приятни преживявания, та да помисли за крака си. Тя и Матю не бяха правили секс от уикенда на пътуването им за годишнината от сватбата.

– Ще го оставя така за известно време – обяви Страйк и метна протезата и сака на задната седалка на ленд роувъра. В този момент забеляза, че тя бе празна с изключение на термос и две пластмасови чаши. При предишни случаи, когато бяха пътували извън Лондон, винаги имаше чанта, пълна с храна.

– Нима няма бисквити?

– Мислех, че се мъчиш да отслабнеш.

– Онова, дето се яде при пътуване с кола, не се брои, всеки компетентен диетолог ще ти го каже.

Робин се ухили.

– „Калориите са тъпня: диетата на Корморан Страйк“.

– „Гладна стачка: пътувания с кола, при които съм държан гладен“.

– Ами да беше закусил – подхвърли Робин и за свое раздразнение се улови, че отново се пита дали не е бил зает с друго.

– Аз закусих. Сега ми се яде бисквита.

– Може да спрем някъде, щом си гладен – предложи Робин. – Разполагаме с достатъчно време.

Робин плавно ускори, за да задмине две пъплещи коли и Страйк си даде сметка, че изпитва лекота и спокойствие, които не можеха да бъдат отдадени само на свалената протеза, нито дори на облекчението, че се е измъкнал от апартамента на Лорелай с кичозната му подредба и нещастно влюбената му обитателка. Самият факт, че си беше махнал изкуствения крак, докато Робин шофираше, а не седеше с напрегнати мускули, бе крайно необичаен. Не само бе положил огромни усилия да преодолее тревожността си, когато го возеше някой друг след експлозията, при която бе изгубил крака си, а и имаше дълбоко вкоренена неприязън към жени шофьори, предразсъдък, който приписваше до голяма степен на ранните си потресаващи преживявания с всичките си роднини от женски пол. И все пак не просто прозаично оценяване на нейните умения бе породило тази ведрина и радост, когато я видя да шофира към него сутринта. Сега, докато гледаше пътя напред, връхлетя го спомен и го прободе едновременно с удоволствие и болка; ноздрите му отново се изпълниха с аромата на бели рози, както като я бе прегръщал на стълбите по време на сватбеното й празненство, усети устните й под своите сред горещината на болничния паркинг.

– Би ли ми дал слънчевите очила? – обади се тя. – Там са, в чантата ми.

Той й ги подаде.

– Искаш ли чай?

– По-късно – отвърна Робин. – Ти си пийни.

Той се пресегна назад за термоса и напълни догоре пластмасовата чаша. Чаят беше точно какъвто го харесваше.

– Снощи попитах Изи за завещанието на Чизъл – каза Страйк на Робин.

– Много ли е оставил? – попита Робин, припомнила си опърпания интериор в къщата на Ебъри Стрийт.

– Далеч по-малко, отколкото би помислил човек – отвърна Страйк и извади бележника, в който бе записал всичко, казано му от Изи. – Оливър се оказа прав. Семейство Чизъл наистина са били сиромаси. Относително погледнато, разбира се – добави. – Явно бащата на Чизъл е пропилял повечето от капитала си по жени и коне. Чизъл е имал тежък развод с лейди Патриша. Семейството й е било богато и е могло да си позволи по-добри адвокати. Изи и сестра й са задоволени със средства от страна на майка си. Имат попечителски фонд, което обяснява елегантното жилище на Изи в Челси. Майката на Рафаел прибрала солидна издръжка за сина си, с която почти опразнила джобовете на Чизъл. А после той вложил малкото, което му останало, в рисковани инвестиции, препоръчани му от неговия зет брокер, и претърпял нови загуби. „Торкс“ се чувствал много зле по този повод. Изи предпочита да не го споменаваме днес. Кризата през 2008 година буквално ликвидирала финансово Чизъл. Опитал се да направи някои ходове, та да избегне голям данък наследство при смърт. Малко след като изгубил паричните си авоари, приписал някои ценни фамилни притежания и самата Чизъл Хаус на най-големия си внук...

– Прингъл – вметна Робин.

– Какво?

– Прингъл, така наричат най-големия внук. Физи има три деца – обясни Робин. – Изи вечно тръбеше за тях: Прингъл, Флопси и Понг.

– Боже милостиви – промърмори Страйк. – Все едно си в анимационно филмче.

Робин се разсмя.

– Чизъл се надявал да си стъпи на краката, като разпродаде земи около Чизъл Хаус и предмети с по-малка сантиментална стойност. Къщата на Ебъри Стрийт е двойно ипотекирана.

– Значи Кинвара и конете й живеят в имота на внука й? – обади се Робин и смени скоростите, за да задмине камион.

– Да, Чизъл е оставил писмо със своите желания, придружаващо завещанието му. В него има молба на Кинвара да бъде позволено да остане в къщата, докато е жива или докато се омъжи повторно. На колко години е този Прингъл?

– На около десет, струва ми се.

– Е, интересно е да се види дали семейството ще уважи молбата на Чизъл, след като един негов член е убеден, че Кинвара го е убила. Но според това, което Изи ми каза снощи, много е съмнително, че Кинвара ще има парите да поддържа къщата. Изи и сестра й наследяват по петдесет хиляди, внуците получават по десет, а Кинвара – почти нищо. Ще има малкото, което ще остане след продажбата на къщата на Елбъри Стрийт и на други лични вещи извън ценните, които вече са на името на внука. В общи линии той я оставя с боклуци, дето не си струва да бъдат продавани, и личните подаръци, които є е правил по време на брака.

– А Рафаел нищо ли не получава?

– Аз не бих го жалил. Според Изи впечатляващата му майка е превърнала в кариера оглозгването на богати мъже. Очаква да наследи от нея апартамент в Челси. И тъй, общо взето е трудно да се изгради хипотеза, че Чизъл е убит заради парите си – заключи Страйк. – Как е проклетото име на сестрата на Изи? Нямам намерение да я наричам Физи.

– София – усмихна се Робин.

– Ясно. Е, нея можем да я изключим. Проверих, сутринта, когато той е умрял, е била на урок по езда за инвалиди в Нортъмбърланд. Рафаел не е имал какво да спечели от смъртта на баща си, а Изи смята, че го е знаел, макар да е нужно да проверим това. Самата Изи се почувствала „малко разкършена“, както се изрази, още в Ланкастър Хаус и не била съвсем добре на другия ден. Съседката й потвърждава факта, че в часа на смъртта е седяла в общия двор зад апартаментите им и е пиела чай. Тя самата го сподели с мен съвсем естествено снощи.

– Което оставя Кинвара – посочи Робин.

– Да. След като Чизъл не е споделил с нея, че е наел частен детектив, може да не е бил откровен и за състоянието на семейните финанси. Възможно е тя да си е мислела, че ще наследи много повече, но...

– ...тя има най-доброто алиби от цялото семейство – довърши Робин.

– Именно – отвърна Страйк.

Вече бяха оставили зад гърба си очевидно засадените от човешка ръка храсти, обрамчващи магистралата, минаваща през Уиндзор и Мейдънхед. Сега отстрани имаше много стари дървета, оцелели след повалянето на други като тях за прокарване на трасето.

– Обаждането на Баркли беше интересно – продължи Страйк, като прелисти няколко страници напред в бележника си. – Найт бил в лошо настроение още откакто Чизъл умря, но не споделил с Баркли защо. В сряда вечерта се карал с Флик, казал й, че е съгласен с бившата й съквартирантка относно буржоазната настройка на Флик. Имаш ли нещо против да пуша? Ще издухвам дима през прозореца.

Ветрецът бе освежаващ, макар че накара уморените му очи да се насълзят. Като държеше ръката си с цигарата извън колата, помежду всмукванията продължи да разказва:

– Флик много се ядосала, викнала му как върши „оная гадна работа“ и после заявила, че не по нейна вина не са получили четиресет бона, при което Джими я нарекъл, цитирам Баркли, „маймунско лайно“. Флик изфучала от къщата, а в четвъртък сутринта Джими написал съобщение на Баркли, че отива там, където е израснал, за да посети брат си.

– Били е в Улстоун? – смая се Робин. Осъзна, че е започнала да приема по-малкия брат Найт като почти митична фигура.

– Джими може да го е използвал като оправдание за прикритие. Кой знае къде е бил в действителност... Така или иначе Джими и Флик отново се появили в пъба снощи широко усмихнати. Баркли твърди, че очевидно са се помирили по телефона, а през двата дни на неговото отсъствие тя успяла да си намери хубава небуржоазна работа.

– Браво на нея – отбеляза Робин.

– Какво ти е отношението към работа на продавачка?

– Върших го за известно време като тийнейджърка – отговори Робин. – Защо?

– Флик си е уредила почасова работа в бижутерски магазин в Камдън. Казала на Баркли, че го държи някаква щурава вещица. Заплатата е минималната и шефката май е луда за връзване, така че им е трудно да намерят друг служител.

– Не мислиш ли, че може да ме познаят?

– Найт и компанията му никога не са те виждали лично – посочи Страйк. – Ако направиш нещо драстично с косата си и пак си сложиш цветните контактни лещи... Имам чувството, че тази Флик крие много – каза той и дръпна силно от цигарата си. – Откъде знае какво е онова, за което изнудваха Чизъл? Именно тя го е съобщила на Джими, не забравяй, а това звучи странно.

– Чакай – спря го Робин. – Какво?

– Да, чух го от нея, когато ги следих на онзи поход – потвърди Страйк. – Не ти ли казах?

– Не – отвърна Робин.

В този момент Страйк си припомни, че беше прекарал седмицата след похода в дома на Лорелай с вдигнат нависоко крак и бе още толкова сърдит на Робин, задето отказа задачата, че почти не приказваше с нея. После се срещнаха в болницата, а тогава той бе твърде разсеян, та да предаде информацията с обичайния си методичен маниер.

– Прощавай – каза. – Беше онази седмица след...

– Да – прекъсна го тя, защото също предпочиташе да не мисли за седмицата след похода. – И какво точно каза Флик?

– Че ако не била тя, той нямало да знае какво е направил Чизъл.

– Много странно, при положение че Джими е този, дето е израснал в близост до семейството.

– Но онова, за което го изнудваха, се е случило едва преди шест години, след като Джими вече е бил напуснал дома си – припомни й Страйк. – Ако питаш мен, Джими държи Флик край себе си, защото тя знае прекалено много. Страх го е да скъса с нея да не би да се разприказва. Ако чуеш нещо полезно от нея, можеш да се престориш, че не е за теб да продаваш обици и да напуснеш, но при състоянието, в което се намира връзката им, вярвам, че Флик може да е настроена да си излее душата пред дружелюбна непозната. Не забравяй – каза той, като хвърли угарката от цигарата си навън и затвори прозореца, – тя е също така алибито на Джими за момента на смъртта.

Развълнувана от перспективата отново да работи под прикритие, Робин каза:

– Не съм забравила.

Запита се как ли би реагирал Матю, ако си обръсне главата отстрани или ако си боядиса косата синя. Не беше разиграл кой знае какво недоволство, задето тя щеше да прекара съботата със Страйк. Дългото време, което прекара практически под домашен арест, и съчувствието й по повод на разправията с Том явно й бяха спечелили точки.

Малко след десет и половина свърнаха от магистралата по провинциален път, виещ се в долината, където бе сгушено селцето Улстоун. Робин паркира край жив плет с повет, та Страйк да си постави протезата. Тя прибра обратно слънчевите очила в чантата си и забеляза две съобщения от Матю. Пристигнали бяха преди два часа, но сигналът на мобилния й телефон явно бе удавен в трещенето на ленд роувъра.

Първото гласеше:

Второто бе пратено десет минути по-късно:

Робин ги препрочиташе, когато Страйк възкликна:

– По дяволите.

Вече бе поставил протезата си и се взираше през прозореца към нещо, което тя не можеше да види.

– Какво има?

– Погледни това.

Страйк й посочи към хълма, по който току-що бяха слезли. Робин наведе глава, та да види какво бе привлякло вниманието му.

Гигантска праисторическа фигура от бяла креда бе вдълбана в склона. На Робин тя й напомняше стилизиран леопард, но вече се бе досетила какво е целено да представлява, когато Страйк промълви:

– „Горе при коня. Той удуши детето горе при коня.“