Смъртоносно бяло

9

В единайсет и половина на другия ден Страйк, облечен в костюм и гладко избръснат, излезе от метростанцията „Грийн Парк“ и тръгна покрай Пикадили. Двуетажни автобуси минаваха покрай магазините с луксозни витрини, които се възползваха от олимпийската треска да пробутват еклектична смесица от стоки: обвити в златисти хартийки шоколадови медали, спортни обувки с десена на националния флаг, плакати и вездесъщото лого, което Джими бе оприличил на разчупена свастика.

Страйк си беше оставил достатъчно време да стигне до „Пратс“, защото кракът отново го болеше след двата дни, когато не бе имал възможност да отнеме натоварването от протезата си. Надявал се бе технологичната конференция в Епинг Форест, където бе прекарал предишния ден, да му предостави паузи за почивка, но остана разочарован. Обектът му, неотдавна уволнен съдружник на зараждаща се компания, бе заподозрян, че се опитва да продаде ключовото им ново приложение на конкуренцията. В продължение на часове Страйк бе следвал младия мъж от щанд към щанд, документираше всичките му движения и срещи с надежда в някакъв момент онзи да се умори и да поседне. Само че той прекара пълни осем часа в ходене и стърчане прав – включително в бара за кафе, където клиентите стояха около високи масички и в бара за сандвичи, където също всички ядяха прави суши с пръсти от пластмасови кутийки. След дългите часове на Харли Стрийт по-предишния ден не беше учудващо, че свалянето на протезата снощи бе крайно дискомфортно изживяване – едва успя да отлепи подложката с гел, отделяща остатъка от крака му от изкуствения пищял. Докато минаваше покрай строгите белезникави арки на „Риц“, надяваше се в „Пратс“ да имат поне един удобен и достатъчно широк стол.

Зави по Сейнт Джеймсиз Стрийт, която го поведе по слабия си наклон към двореца Сейнт Джеймсиз. Страйк рядко посещаваше тази част на Лондон, предвид че нямаше нито средствата, нито склонността да пазарува от магазините за елегантно мъжко облекло, за оръжия или за вина, чиито търговски марки датираха от векове. Но докато приближаваше Парк Плейс, бе споходен от спомен от личния му живот. Вървял бе по тази улица преди повече от десет години заедно с Шарлот.

Тогава се бяха движили нагоре по склона, отиваха да се срещнат за обяд с баща й, сега вече покойник. Страйк беше в отпуск от армията и отскоро бяха възобновили онова, което за всичките им познати бе непонятна и обречена любовна връзка. Нямаше поддръжник за нея сред нито един от близките на двама им. Неговите хранеха към Шарлот чувства, вариращи от недоверие до остра неприязън, докато нейните винаги бяха приемали Страйк, незаконен син на рок звезда със съмнителна слава, като поредния израз на потребността на Шарлот да шокира и бунтарства. Военната кариера не представляваше нищо за семейството й или по-скоро бе още един знак за плебейската му непригодност да мечтае за ръката на красавица от добър род, тъй като джентълмените от класата на Шарлот не отиваха във военната полиция, а в гвардейските или в кавалерийските полкове.

Тя бе стискала ръката му много силно, когато влязоха в италиански ресторант някъде наблизо. Точното му място убягваше на Страйк в момента. Спомняше си само изражението на гняв и неодобрение, изписало се по лицето на сър Антъни Камбъл, когато се приближиха до масата. Страйк бе разбрал, преди още да бъде изречена и дума, че Шарлот не е казала на баща си за възобновяването на връзката им, нито че ще го доведе със себе си. Беше пропуск напълно в стил „Шарлот“ и вещаеше сцена в стил „Шарлот“. Страйк отдавна бе живял с подозрението, че тя създаваше ситуации поради неудовлетворимата си нужда от конфликт. Наред с постоянната си митомания беше склонна към изблици на унищожителна откровеност и към края на връзката им бе признала на Страйк, че едва ли не само по време на скандал се усеща жива.

Когато Страйк стигна до Парк Плейс, редица от боядисани в кремаво къщи, отклоняваща се от Сейнт Джеймсиз Стрийт, си даде сметка, че при внезапно сполетелия го спомен за Шарлот не изпита болка, и се почувства като алкохолик, който за пръв път подушва бира, без да се окъпе в пот и да му се налага да се бори с отчаян копнеж. „Може би това му беше краят“, каза си, когато застана пред черната врата на „Пратс“ с балюстрадата от ковано желязо отгоре. Може би две години след като тя му бе казала непростимата лъжа и той си бе тръгнал окончателно, вече бе излекуван, изчистен от онова, което някога бе приемал, макар да не бе суеверен, като бермудски триъгълник, опасна зона, способна да го засмуче чрез притегателната сила на Шарлот към дълбините на болка и мъка.

Със смътно чувство на триумф Страйк почука на вратата на „Пратс“.

Отвори дребна жена с майчинско излъчване. Изявеният й бюст и живи ярки очи му създадоха асоциация с птичка – червеношийка или орехче. Когато заговори, той улови акцент от запада.

– Вие трябва да сте господин Страйк. Министърът не е дошъл още. Заповядайте.

Той я последва по коридор, от който зърна огромна маса за билярд. В интериора преобладаваха алени и зелени цветове и тъмно дърво. Икономката, за която той прие, че е Джорджина, го поведе надолу по стръмни стълби, по които Страйк заслиза предпазливо, здраво хванат за перилата.

Озоваха се в уютен сутерен. Таванът беше толкова нисък, та изглеждаше частично поддържан от голям шкаф с наредени в него декоративни порцеланови чинии, като най-горните се вдълбаваха в мазилката.

– Не е много широко при нас – изтъкна тя очебийния факт. – Имаме шестстотин членове, но можем да сервираме храна само на четиринайсет наведнъж. Желаете ли нещо за пиене, господин Страйк?

Той отклони предложението, но прие поканата да се настани на едно от кожените кресла край стара дъска за крибидж. Малкото пространство бе разделено с арка на зони за хранене и отдих. На дългата маса в другата му половина, разположена под малки прозорци със спуснати капаци, беше сервирано за двама души. Единственият друг човек в сутерена освен него и Джорджина беше готвач с бяло сако, който работеше в миниатюрна кухня само на метри от Страйк. Той поздрави детектива с френски акцент и продължи да реже студен ростбиф.

Това тук бе самата антитеза на елегантните ресторанти, по които Страйк следваше неверни съпрузи от двата пола и където осветлението бе така подбрано, че да изтъква стъклото и облицовката от гранит, а по неудобните модерни столове седяха ресторантски критици с остри езици, същински стилно издокарани лешояди. „Пратс“ бе слабо осветен с месингови аплици по стените с червени тапети, по-голямата част от които бе скрита от препарирани риби в стъклени витрини, ловни гравюри и политически шаржове. В ниша, облицована с бели и сини фаянсови плочки, имаше антична желязна печка. Порцелановите чинии, износеният килим, масата с по домашному поставените върху нея кетчуп и горчица, създаваха обстановка на уют и интимност, сякаш група момчетии от аристокрацията бяха довлекли всички неща, които харесваха в света на възрастните – игри, пиене, трофеи, – в този сутерен, където бавачката щеше щедро да ги обсипе с усмивки, глезене и похвали.

Часът дванайсет дойде, но не и Чизъл. Затова пък „Джорджина“ бе приветлива и му разказа много за клуба. Тя и съпругът й, готвачът, живеели тук. Страйк си даде сметка, че това трябва да бе един от най-скъпите недвижими имоти в Лондон. За да поддържа малкия клуб, за който Джорджина го осведоми, че бил основан през 1857 година, някой се изръсваше с много пари.

– Собственост е на херцога на Девъншър, да – каза ведро Джорджина. – Виждали ли сте нашата книга за залози?

Страйк запрелиства страниците на тежкия том, подвързан с кожа, където бяха записани отдавнашни залози. В бележка с много едър почерк, датираща от седемдесетте, прочете: „Госпожа Тачър ще сформира следващото правителство. Залог: вечеря с омари, като омарът да е по-голям от мъжки еректирал член“.

Тъкмо се усмихваше на това, когато на вратата се позвъни.

– Това ще да е министърът – каза Джорджина и забърза нагоре.

Страйк върна книгата със залози на рафта и пак седна на мястото си. Отгоре се раздадоха тежки стъпки и същият сприхав, нетърпелив глас, който бе чул в понеделник.

– ...не, Кинвара, не мога. Току-що ти казах защо, имам среща за обяд... не, не можеш... Пет часа тогава, да... да... да! Довиждане!

Големи крака в черни обувки заслизаха по стълбите и в сутерена се появи Джаспър Чизъл, като се огледа със свирепо изражение. Страйк се изправи от креслото си.

– А... – рече Чизъл и огледа Страйк изпод дебелите си вежди. – Вие сте тук.

Джаспър Чизъл изглеждаше сравнително добре за шейсетте си години. Беше едър мъж, но със заоблени рамене, с гъста прошарена коса, която, колкото и невероятно да изглеждаше, си беше неговата. Тази коса го правеше лесна мишена за карикатуристите, защото беше остра, права и въздълга и стърчеше от главата му като перука или, както нелюбезно подхвърляха някои, като четка на коминочистач. Към косата се прибавяше широко червендалесто лице, малки очички и издадена долна устна, която му придаваше вид на твърде пораснало и вечно сърдито бебе.

– Жена ми – обясни той на Страйк и размаха мобилния телефон в ръката си. – Пристига в града без предупреждение. Цупи се. Мисли си, че мога да зарежа всичко.

Чизъл протегна едра потна длан, която Страйк разтърси, после свали дебелото палто, което носеше въпреки топлия ден. Когато го направи, Страйк забеляза иглата върху оръфаната му полкова вратовръзка. Неосведомените биха взели фигурката за люлеещо се конче, но Страйк веднага я разпозна като Белия кон на Хановър.

– Кралските хусари – отбеляза той и кимна по посока на нея, когато двамата мъже седнаха.

– Да – потвърди Чизъл. – Джорджина, ще пия от онова шери, дето ми поднесе, като бях тук с Аластеър. А вие? – излая той към Страйк.

– Не, благодаря.

Макар и изобщо не така мръсен като Били Найт, Чизъл не издаваше никак свежа миризма.

– Да, Кралските хусари. Аден и Сингапур. Щастливи дни.

В момента не изглеждаше щастлив. Отблизо грубоватата му кожа изглеждаше като покрита със сивкав слой. В корените на острата му коса имаше пърхот, а под мишниците върху синята му риза се бяха очертали петна от пот. Министърът показваше всички отличителни белези, често срещани у клиентите на Страйк, на човек под силно напрежение и когато шерито му дойде, той изгълта повече от половината на един дъх.

– Да сядаме ли – предложи и без да дочака отговор, подвикна: – Джорджина, минаваме направо към обяда.

След като седнаха на масата, застлана с колосана бяла покривка като онези на сватбата на Робин, Джорджина им донесе дебели резени студен ростбиф и варени картофи. Беше типичната храна за английска забавачка, проста и непретенциозна, което й бе хубавото. Едва когато икономката ги остави сами в слабо осветеното помещение, пълно с маслени картини и още умрели риби, Чизъл заговори отново:

– Били сте на събранието на Джими Найт – заяви без увод. – Един цивилен полицай там ви е разпознал.

Страйк кимна. Чизъл тикна варен картоф в устата си, задъвка гневно и преглътна, преди да каже:

– Не знам кой ви плаща да изровите мръсотия за Джими Найт, нито какво вече може да имате срещу него, но във всички случаи съм готов да платя двойно за информацията.

– Боя се, че не разполагам с нищо срещу Джими Найт – каза Страйк. – И никой не ми е плащал да ида на събранието.

– А защо бяхте там тогава? – поиска да узнае Чизъл. – Не ми казвайте, че възнамерявате да протестирате срещу олимпиадата.

Толкова експлозивно изрече „п“ в „протестирате“, че малко парче картоф хвръкна от устата му през масата.

– Не – отвърна Страйк. – Опитвах се да открия човек, за когото си мислех, че може да е на събранието. Не беше.

Чизъл отново атакува ростбифа си, сякаш му бе нанесъл лична обида. За известно време единствените звуци бяха от потракването на вилиците и ножовете им върху порцелана. Чизъл набоде последните си останали варени картофи, лапна ги цели, пусна ножа и вилицата в чинията си и каза:

– Мислех си да наема детектив още преди да чуя, че наблюдавате Найт.

Страйк си мълчеше. Чизъл го изгледа с подозрение.

– Имате репутация на много добър.

– Много любезно, че го казвате – отговори Страйк.

Чизъл продължи да стрелка детектива с някакво гневно отчаяние, сякаш се чудеше дали може да се надява той да не се окаже поредното разочарование в живот, изобилстващ с такива.

– Изнудват ме, господин Страйк – заяви неочаквано. – Изнудват ме двама мъже, сключили временен и вероятно нестабилен съюз. Единият от тях е Джими Найт.

– Разбирам – каза Страйк.

Той също бе оставил прибрани заедно ножа и вилицата си. Джорджина се появи, сякаш усетила като някой екстрасенс, че двамата са приключили с основното блюдо. Разчисти чиниите и дойде отново със сиропиран пай. Едва когато се оттегли в кухнята и мъжете си бяха сервирали големи парчета от десерта, Чизъл подхвана отново историята си.

– Няма нужда от грозните подробности – отсече категорично. – Достатъчно е да знаете, че Джими Найт е наясно за нещо, сторено от мен, което не бих искал да бъде споделено с господата от четвъртата власт.

Страйк нищо не каза, но Чизъл явно бе възприел мълчанието му като оцветено с обвинение, защото добави остро:

– Не беше извършено престъпление. На някои вероятно не би им се понравило, само че не беше незаконно тогава... Е, все едно – рече Чизъл и отпи голяма глътка вода. – Найт дойде при мен преди няколко месеца и ми поиска четиресет хиляди лири, за да си мълчи. Отказах да платя. Той ме заплаши с разобличаване, но тъй като не изглеждаше да има доказателства за твърдението си, посмях да се надявам, че няма да е в състояние да осъществи заплахата си. Не последва материал в пресата и аз заключих, че съм бил прав да си мисля как няма доказателства. Той дойде пак няколко седмици по-късно и поиска половината от предишната сума. Отново отказах. И тогава, предполагам с намерение да засили натиска върху мен, се е обърнал към Герайнт Уин.

– Простете, не знам за кого...

– Съпругът на Дела Уин.

– Дела Уин, министърът на спорта? – попита стъписан Страйк.

– Да, естествено, че Дела Уин, министърът на спорта – тросна се Чизъл.

Почитаемата Дела Уин, както Страйк добре знаеше, беше жена от Уелс, малко над шейсетгодишна, сляпа по рождение. Без значение от партийната й принадлежност към „Либералните демократи“ много хора изпитваха дълбоко уважение към нея още от времето, когато бе адвокат по защита на човешките права, преди да получи място в парламента. Обикновено фотографирана с кучето й водач, бледожълт лабрадор, напоследък тя беше в центъра на медийното внимание, тъй като под нейна егида се провеждаха параолимпийските игри. Беше посетила „Сели Оук“ по времето, когато Страйк лежеше в болницата и се приспособяваше към загубата на крака си в Афганистан. Той остана приятно впечатлен от нейната интелигентност и съпричастност. За мъжа й не знаеше нищо.

– Не ми е известно дали Дела е наясно какво е замислил Герайнт – каза Чизъл, като набоде парче пай и продължи да говори, докато го дъвчеше. – Вероятно знае, но си пази ръцете чисти. Принципът на достоверното отрицание. Няма как светицата Дела да се замесва в шантаж, нали така?

– Нима съпругът й ви поиска пари? – невярващ попита Страйк.

– О, не, не. Герайнт иска да бъда изтикан от поста си.

– Има ли конкретна причина за това?

– Помежду ни съществува вражда отпреди много години, водеща началото си от напълно неоснователна... Но това е без значение – отсече Чизъл с ядосано поклащане на глава. – Герайнт дойде при мен с приказки от рода „надявам се да не е истина“ и „предлагам ти шанс да обясниш“. Той е противен дребосък, прекарал живота си да държи ръчната чанта на жена си и да вдига телефона вместо нея. Естествено, че го привлича идеята да може да упражнява реална власт.

Чизъл пийна шери.

– Та както виждате, приклещен съм в неудобна позиция, господин Страйк. Дори да бих се съгласил да платя на Джими Найт, от другата страна ме подпира човек, който иска да бъда опозорен и който е в състояние да се добере до доказателство.

– По какъв начин би могъл Уин да получи доказателство?

Чизъл лапна още един голям залък пай и се огледа през рамо да се увери, че Джорджина е в кухнята и няма да чуе.

– Както разбрах – промърмори и от пълните му устни се разхвърчаха трохи, – можело да има снимки.

– Снимки? – повтори Страйк.

– Уин няма как да ги притежава, разбира се. Ако ги имаше, всичко щеше да е приключило вече. Но може да открие начин да се сдобие с тях. Да.

Той тикна последното парче от десерта в устата си и заяви:

– Естествено, има шанс снимките да не ме инкриминират. Доколкото знам, няма отличителни белези.

Сега вече Страйк бе в истинско недоумение. Сърбеше го да попита „Отличителни белези за какво, господин министър?“, но се въздържа.

– Всичко се случи преди шест години – продължи Чизъл. – Неведнъж преповтарях цялата проклета история в главата си. Налице бяха и други замесени, които може да са се разприказвали, но се съмнявам, силно се съмнявам. Имат твърде много за губене. Не, всичко се свежда до онова какво могат да изровят Найт и Уин. Подозирам, че ако Уин се добере до снимките, ще иде направо в медиите. Надали това би било първият избор на Найт. Той просто иска пари.

– Та ето ме, господин Страйк, отпред пропаст, отзад вълци. От седмици вече живея с това надвиснало над главата ми. Никак не е приятно.

Той се взря в Страйк с малките си очи, при което силно заприлича на детектива на къртица, мигаща пред издигнатата да я смаже лопата.

– Като чух, че сте били на онова събрание, допуснах, че разследвате Найт и може да имате някоя мръсотия срещу него. Стигнах до извода, че единственият изход от тази дяволска ситуация е да открия нещо, което да използвам срещу всеки един от тях, преди да се докопат до онези снимки. Отвръщай на огъня с огън.

– На шантажа с шантаж? – вдигна вежди Страйк.

– Не искам нищо от тях, освен да ме оставят на мира, по дяволите – изрече остро Чизъл. – Чипове за спазаряване, само това ми трябва. Действах в рамките на закона – заяви твърдо – и в съгласие със съвестта си.

Чизъл не беше човек за харесване, но Страйк си представяше какво мъчение е очакването да бъдеш публично изобличен, особено за човек, вече понесъл немалко скандали. Беглото проучване, което бе направил на евентуалния си клиент предишната вечер, бе предоставило пикантни подробности за любовната връзка, сложила край на първия му брак, за факта, че втората му жена бе лекувана в клиника за „нервно изтощение“ и за предизвиканата от въздействие на наркотици катастрофа, при която по-малкият му син бе убил млада майка.

– Това е много голяма задача, господин Чизъл – каза Страйк. – Пълно проучване на Найт и Уин ще ангажира двама или трима души, особено ако трябва да се бърза.

– Отказвам да повярвам, че няма нещо тъмно около Уин, при положение че е тъй увирлива ситна жаба. Нещо странно има при тях като двойка. Тя, слепият ангел на светлината – устните на Чизъл се извиха присмехулно, – а той, нейният лакей, вечно кроящ коварни планове и домогващ се навсякъде да мине гратис. Нещо трябва да се крие там. Няма как иначе. Колкото до Найт, за дрипав комунистически размирник като него все трябва да съществува нещо неизвестно за полицията. Някоя особено гадна история.

– Познавали сте Джими Найт, преди да започне да ви изнудва, така ли е?

– О, да – потвърди Чизъл. – Найт са от моя избирателен район. Бащата беше общ работник, вършеше по някоя и друга дребна работа за семейството ни. Майката не я познавах. Мисля, че беше починала още преди тримата да се преместят в Стеда Котидж.

– Ясно – каза Страйк.

Припомни си развълнуваните думи на Били „видях как беше удушено дете, а никой не ми вярва“, нервния му тик, напомнящ прибързано прекръстване, и прозаичния прецизен детайл за розовото одеяло, в което било заровено мъртвото дете.

– Има нещо, което трябва да ви кажа, преди да обсъждаме условията, господин Чизъл – каза Страйк. – Отидох на събранието на СМОСО, защото се опитвах да открия по-малкия брат на Найт. Името му е Били.

Бръчката между късогледите очи на Чизъл се вдълба едва забележимо.

– Да, спомням си, че бяха двама, но Джими е доста по-голям, май с над десет години. Не съм виждал... Били ли беше?... от много дълго време.

– Той е с тежко душевно страдание – каза Страйк. – Дойде при мен миналия понеделник със странна история, после избяга.

Чизъл зачака и Страйк бе сигурен, че долавя у него напрежение.

– Били твърди – додаде, – че е станал свидетел на удушаването на дете, когато е бил още малък.

Чизъл не подскочи ужасен; не избухна. Не попита дали не е обвиняван, нито какво общо има той с това, по дяволите. Не реагира с бурната самозащита на виновен човек и все пак Страйк можеше да се закълне, че историята не бе непозната за събеседника му.

– И за кого твърди, че е удушил детето? – попита, като опипваше ствола на чашата си за шери.

– Не ми каза... А може и да не е искал.

– Мислите, че това е, за което Найт ме изнудва? Детеубийство? – попита с дрезгав глас Чизъл.

– Реших, че е редно да знаете защо отидох да търся Джими – отвърна Страйк.

– Ничия смърт не тежи на съвестта ми – изрече напрегнато Джаспър Чизъл. Изпи останалата си вода и постави празната чаша на масата. – Човек не може да бъде държан отговорен за непредвидени последствия.