Смъртоносно бяло

32

Мерцедесът на Чизъл зави от Сейнт Джеймсиз Стрийт по Пал Мал и пое по Кливланд Роу.

– Какво става? – изпъшка Чизъл, когато колата намали, а после спря.

Крясъците пред тях не бяха възбудени и ентусиазирани, каквито биха могли да очакват знаменитости и кралски особи. Няколко униформени полицаи се скупчиха пред тълпата от лявата страна на улицата, която се вълнуваше в стремеж да се отдалечи от един вид схватка между полиция и протестиращи. Появиха се двама раздърпани мъже в джинси и тениски, държани здраво от униформени полицаи: Джими Найт и младеж с увиснали руси расти.

И тогава Робин сподави тревожен вик, когато изникна залитащият окървавен Страйк, също воден от полицаи. Зад тях смутът сред тълпата не стихваше, а нарастваше. Една бариера се разлюля.

– Спри! Спри, казах! – ревна Чизъл на шофьора, който тъкмо бе започнал отново да ускорява. Чизъл свали стъклото си.

– Вратата! Вениша, отвори вратата си! Този човек – викна Чизъл на близкия полицай, който се обърна стреснат да види как министърът на културата крещи насреща му и сочи Страйк. – Той е мой гост! Веднага го пусни!

Изправен пред официална кола, министър от правителството с железен патрициански глас и размахана покана от плътен картон с гравирани вензели по нея, полицаят стори каквото му бе наредено. Вниманието на повечето хора бе насочено към все по-бурната схватка на полицията с членовете на СМОСО и усилията на гражданите да се измъкнат по-далеч от нея. Двама оператори се откъснаха от групата на медиите и се затичаха към мястото на безредиците.

– Изи, мръдни навътре. Влизай, влизай бързо! – просъска Чизъл на Страйк през прозореца.

Робин се отмести и почти седна в скута на Изи, та Страйк да се побере на задната седалка до тях. Вратата се затръшна. Колата потегли.

– Кой сте вие? – изписка уплашената Кинвара, притисната от Изи към срещуположната врата. – Какво става?

– Той е частен детектив – изръмжа Чизъл. Решението му да прибере Страйк в колата очевидно беше продиктувано от паника. Извърна се назад и изгледа гневно Страйк. – И как ще ми помогне на мен, ако те бяха арестували?

– Те не ме арестуваха – поясни Страйк, като обърса нос с опакото на дланта си. – Искаха да вземат свидетелски показания. Найт ме нападна, когато му съдрах плаката. Благодаря – добави, щом Робин с мъка успя да му подаде предвид ограниченото пространство кутията със салфетки, която взе зад облегалката. Той притисна една към носа си. – Отървах се от плаката – додаде Страйк през окървавената салфетка, но никой не го поздрави.

– Джаспър, какво става... – подхвана Кинвара.

– Млъквай – тросна се Чизъл, без да я поглежда. – Не мога да те пусна сега пред всички тези хора – каза сърдито на Страйк, сякаш той го бе предложил. – Пълно е с фотографи. Налага се да дойдеш с нас. Ще го уредя.

Колата приближи към бариера, където полиция и охрана проверяваха документи и покани.

– Никой нищо да не казва – нареди Чизъл. – Ще мълчиш – добави предупредително към Кинвара, която отвори уста.

Пред тях пропуснаха едно бентли и дойде ред на мерцедеса.

Изтръпнала от болка, защото носеше върху хълбока и крака си солидна част от тежестта на Страйк, Робин чу крясък зад колата. Като се обърна, видя млада жена да тича зад мерцедеса и да вика, гонена от полицайка. Момичето имаше доматеночервена коса и носеше тениска със счупени олимпийски кръгове на нея.

– Той е поставял коня на тях. Това е правил Чизъл! Поставял си коня, лъжлив крадлив негоднико, убиец такъв!

– Имам гост, който не е получил поканата си – викаше в това време през прозореца Чизъл към въоръжения полицай при бариерата. – Корморан Страйк, онзи с ампутирания крак. Вестниците писаха за него. В министерството е станало някакво объркване и не са му пратили поканата. Принцът специално настоя да се види с него – заяви най-нагло.

Страйк и Робин наблюдаваха какво се случва зад колата. Двама полицаи бяха хванали борещата се Флик и я отвеждаха встрани. Засвяткаха още фотоапарати. Отстъпил под министерския натиск, полицаят поиска да види документите на Страйк. Той винаги си носеше няколко копия, макар и незадължително всичките на негово име, но сега подаде истинското си шофьорско свидетелство. Зад тях опашката от спрели автомобили нарасна. Очакваше се принцът да пристигне след петнайсет минути. Накрая полицаят им махна да продължат.

– Не биваше да го прави – приглушено сподели Страйк с Робин. – Нямаше право да ме пусне. Беше нарушение.

Мерцедесът прекоси вътрешния двор и най-накрая пристигна пред полегати стълби, застлани с червен килим, пред огромна сграда в цвят на мед, напомняща богатско имение. От двете страни на килима бяха монтирани рампи за инвалидни колички и по една от тях вече се придвижваше прославен баскетболист инвалид.

Страйк отвори вратата, излезе от колата и се обърна да подаде ръка на Робин. Тя прие предложената помощ. Левият й крак бе съвсем изтръпнал, след като детективът бе седял върху него.

– Радвам се да те видя отново, Корм – каза сияеща Изи, която излезе след Робин.

– Здравей, Изи – отвърна Страйк.

Вече обременен със Страйк, независимо дали го искаше, или не, Чизъл забърза по стълбите, за да обясни на един от мъжете в ливреи пред входната врата, че Страйк трябва да бъде допуснат без поканата му. Чуха няколкократно да се повтаря думата „ампутация“. Наоколо спираха нови коли със слизащи от тях елегантни пасажери.

– Ама какво значи всичко това? – попита Кинвара, която заобиколи мерцедеса, за да се обърне към Страйк. – Какво става? За какво му е на мъжа ми частен детектив?

– Няма ли да млъкнеш най-сетне, тъпа кучко?

Колкото и стресиран и притеснен да бе Чизъл, неподправената му враждебност шокира Робин. Той я мрази, помисли си тя. Мрази я от дън душа.

– Вие двете – посочи министърът жена си и дъщеря си, – влизайте вътре. – После се обърна към Страйк. – Кажи ми една основателна причина да продължа да ти плащам – просъска той и тъй като беше бесен, а му се налагаше да говори тихо, пръсна слюнка върху вратовръзката на Страйк. – Току-що бях наречен убиец пред двайсет души, включително репортери.

– Те я взеха за побъркана – отбеляза Страйк.

Ако твърдението донесе някаква утеха на Чизъл, не си пролича.

– Искам да те видя утре сутринта в десет – каза той на Страйк. – Не в службата. Ела в апартамента на Елбъри Стрийт. – Тръгна да се отдалечава, после му хрумна нещо и се обърна. – Ти също – изджафка към Робин.

Застанали един до друг, те го гледаха как се качва тежко по стълбите.

– Ще ни натири, нали? – прошепна Робин.

– Има такава вероятност – каза Страйк, който сега, когато стоеше прав, изпитваше сериозни болки.

– Корморан, какво имаше на плаката? – попита Робин.

Страйк даде път на жена в прасковена рокля от шифон, после отвърна тихо:

– Рисунка на Чизъл, увиснал на бесилка, а под него куп мъртви деца. Но имаше нещо странно.

– Какво?

– Всичките бяха чернокожи.

Все още попиващ носа си, Страйк бръкна в джоба си за цигара, после си припомни къде се намира и отпусна ръка встрани.

– Слушай, ако онази жена Елспет е тук, опитай се все пак да разбереш какво знае за Уин. Ще помогне да си оправдаем финалната фактура.

– Добре – кимна Робин. – Между другото, отзад главата ти кърви.

Страйк неуспешно се помъчи да се избърше със салфетките, които бе натикал в джоба си, и закуцука по стълбите до Робин.

– Тази вечер не бива повече да бъдем виждани заедно – каза й, когато прекосиха прага към шеметния блясък от охра, алено и златисто. – На Елбъри Стрийт недалеч от дома на Чизъл има кафене. Да се видим там в девет, преди да се изправим дружно пред наказателния взвод. Давай, влез първа.

Но когато тя тръгна да се отдалечава от него към величественото стълбище, той подвикна зад гърба й:

– Прекрасна рокля впрочем.