Смъртоносно бяло

14

Във вторник сутринта Страйк стана рано. Взе душ, постави си протезата, облече се, напълни термос с тъмнокафяв чай, извади приготвените предишната вечер сандвичи от хладилника и ги сложи в пазарска чанта заедно с два пакета бисквити „Клъб“, дъвка и няколко пликчета чипс със сол и оцет. Излезе навън под изгрева и се запъти към гаража, където държеше беемвето. Имаше записан час за подстригване в дванайсет и половина при бившата съпруга на Джими Найт в Манчестър.

Настани се в колата, постави чантата си с провизии на ръка разстояние и извади маратонките, които държеше в колата и които даваха на изкуственото му стъпало по-добър натиск върху спирачката. После се залови да пише есемес на Робин.

Като започна с имената, дадени му от Уордъл, Страйк бе прекарал повечето от понеделника в проучване на двете деца, изчезнали в Оксфордшър преди двайсет години. Уордъл беше сбъркал правописа на малкото име на момчето, което струваше на Страйк време, но накрая успя за изрови архивирани пресдоклади за Имаму Ибрахим; в тях майката на Имаму твърдеше, че мъжът й, с когото били разделени, отвлякъл момчето и го отвел в Алжир. Страйк най-накрая попадна на два реда за Имаму и майка му от уебсайт на организация, работеща по решаване на международни случаи за опека. От тях можа да заключи, че Имаму е открит жив и здрав при баща му.

Съдбата на Суки Луис, дванайсетгодишно момиче, избягало от дом за деца, бе по-мистериозна. Страйк след дълго издирване откри нейна снимка в стар новинарски репортаж. Суки бе изчезнала от дома в Суиндън през 1992 година и Страйк не откри да я споменават никъде след това. На размазаната фотография се виждаше доста зъбато и дребно дете с фини черти и къса тъмна коса.

Беше малко момиче, но после казаха, че било малко момче.

В общи линии дете с хермафродитни белези и в уязвимо положение може би бе изчезнало от лицето на земята горе-долу по същото време и приблизително в същия район, където Били Найт твърдеше, че е станал свидетел на удушаването на момче/момиче.

И тъй, в колата той написа съобщение до Робин:

Мръсотията по предното му стъкло заискри и се размаза под издигащото се слънце, докато напускаше Лондон. Шофирането вече не му носеше предишното удоволствие. Страйк не можеше да си позволи специално приспособен автомобил и макар този да беше автоматик, оперирането с педалите на беемвето си оставаше трудно за протезата му. При по-тежки условия той понякога прибягваше до натискане и на спирачката, и на газта с левия си крак.

Когато най-после се включи в магистрала М6, Страйк се надяваше да се установи на скорост от сто километра в час, но някакъв тиквеник с воксхол корса реши да се лепне на задницата му.

– Ами задмини ме, мамка ти – изръмжа Страйк.

Нямаше намерение да променя собствената си скорост, след като се бе установил комфортно на нея, без да му се налага да използва изкуствения си крак повече от необходимото, и за известно време се мръщи в огледалото за обратно виждане, докато шофьорът на воксхола не схвана намека и не даде газ.

Като се отпусна, доколкото това вече му бе възможно зад волана, Страйк свали стъклото, за да пусне вътре прекрасния свеж летен ден, и остави мислите си да се отнесат към Били и изчезналата Суки Луис.

На мен тя няма да ми даде да копая, казал беше в офиса, като натрапчиво потупваше носа и гърдите си, но на вас ще позволи.

Коя ли беше „тя“?, почуди се Страйк. Може би новата собственичка на Седа Котидж? Нормално бе хората там да се възпротивят, ако Били поиска да разкопае цветните им лехи, та да дири трупове.

Бръкна с лявата си ръка в чантата с провизии, измъкна и разкъса със зъби пликче с чипс и си припомни за кой ли път, че цялата история на Били можеше да е химера. Суки Луис можеше да е къде ли не. Не всяко изчезнало дете се оказваше мъртво. Като нищо Суки можеше да е открадната от неуравновесен родител. Преди двайсет години, в бебешката възраст на интернет, несъвършените комуникации между регионалните полицейски участъци успешно можеха да се използват от хора, които биха пожелали да приемат нова самоличност или да я дадат на друг. И дори Суки да не бе жива вече, нищо не сочеше, че е била удушена, с изключение на твърдението на Били Найт как го е видял. Повечето хора със сигурност биха отсъдили в този случай, че има много дим, но не и огън.

Като налапа цяла шепа чипс, Страйк си каза, че когато въпросът опреше до това какво биха си помислили „повечето хора“, обикновено си представяше сестра си наполовина Луси, единствената от осемте му братя и сестри наполовина, с която бе споделял хаотичното си и изпълнено със странстване детство. За него Луси бе епитом на всичко конвенционално и лишено от фантазия, макар и двамата да бяха израснали в тясна близост със зловещото, опасното, плашещото.

Преди Луси да иде да заживее за постоянно при леля им и чичо им в Корнуол на четиринайсетгодишна възраст, майка им бе тътрила нея и Страйк по най-различни мизерни жилища – ту общински, ту под наем, ту при приятел, ту такива, в които се самонастаняваха. Рядко се задържаха някъде повече от шест месеца и децата бяха изложени на върволица от ексцентрични, увредени и страдащи от зависимости човешки създания. С дясната си ръка на волана и лявата, шареща за бисквити, Страйк си припомняше някои от кошмарните сцени, на които с Луси бяха станали свидетели като деца: овладения от психоза младеж, който се бореше с невидим дявол в сутеренния апартамент в Шордич, тийнейджъра, бичуван в псевдомистичната комуна в Норфък (най-ужасното място, където Леда ги бе водила според класацията на Страйк), Шийла, една от най-крехките приятелки на Леда, проституираща от време на време, която все плачеше заради мозъчното увреждане, нанесено на малкия й син от нейно агресивно гадже.

Това непредсказуемо и често ужасяващо детство бе оставило Луси с неутолим копнеж за стабилност и конформизъм. Беше омъжена за контрольор по качеството на производствените процеси, антипатичен на Страйк, имаше трима синове, които той почти не познаваше, и със сигурност би отписала историята на Били за удушеното момче/момиче като продукт на болно съзнание, би я замела бързо под килима при другите неща, за които не понасяше да мисли. Луси имаше потребност да се преструва, че насилието и странностите са изчезнали в миналото, мъртви като майка им, че след като Леда вече я нямаше, животът беше непоклатимо сигурен.

Страйк я разбираше. Колкото и различни да бяха, колкото и често тя да го изнервяше, той обичаше Луси. Само че не можеше да престане да я сравнява с Робин, докато наближаваше Манчестър. Робин бе израснала в среда, която за Страйк беше еквивалент на стабилността на средната класа, но тя притежаваше особен вид кураж, който на Луси й липсваше. И двете жени бяха познали насилието и садизма. Луси бе реагирала, като си зарови главата, подобно на щраус, с надежда те да не я достигнат вече, а Робин се изправяше пред тях почти всекидневно в разследване и решаване на престъпления и травми, движена от същия импулс активно да разплита усложненията и да изважда наяве истината, какъвто Страйк усещаше у себе си.

Слънцето се изкачваше все по-високо и блестеше през зацапаното предно стъкло и Страйк изпита остро съжаление, че тя не беше с него сега. Не бе срещал по-добър слушател от нея, пред когото да развива теория. Тя би му отворила термоса и би му сипала чай. Бихме се посмели заедно.

Напоследък няколко пъти се бяха връщали към някогашния си маниер на бъбрене, след като Били бе влязъл в офиса с достатъчно тревожна история, че да разчупи резервираността, продължила повече от година и втвърдила се в трайна пречка за приятелството им... или каквото и да беше това помежду им, помисли си Страйк. За миг-два я почувства отново в обятията си на стълбите, вдиша аромата на бели рози и на парфюма, носещ се бегло из офиса, когато Робин беше на бюрото си...

Направи си гримаса наум и посегна към нова цигара, запали я и се застави да насочи съзнанието си към Манчестър и въпросите, които възнамеряваше да зададе на Доун Кланси, прекарала пет години от живота си като госпожа Джими Найт.