Смъртоносно бяло

10

Детективът и министърът излязоха от Парк Плейс 14 час по-късно и извървяха заедно няколкото метра до Сейнт Джеймсиз Стрийт. Чизъл престана да се държи така свадливо и потайно, облекчен, както подозираше Страйк, че е пуснал в движение някакво действие, което би могло да свали от него почти непоносимото бреме на опасения и неизвестност. Споразумели се бяха за условията и Страйк беше доволен от сделката, защото обещаваше да е по-платена и интересна задача от тези, които агенцията бе имала в последно време.

– Е, благодаря ви, господин Страйк – каза Чизъл, след като двамата бяха постояли за кратко на ъгъла. – Тук трябва да ви оставя. Имам среща със сина си.

Само че не помръдваше.

– Вие разследвахте смъртта на Фреди – каза неочаквано и погледна Страйк изкосо.

Страйк не бе очаквал Чизъл да повдигне темата най-малко тук, като нещо допълнително хрумнало му след сериозния разговор в сутерена.

– Да – отвърна. – Съжалявам за загубата ви.

Очите на Чизъл останаха приковани към художествената галерия в далечината.

– Помня името ви от доклада – поясни Чизъл. – Рядко срещано е.

После преглътна, все още загледан с примижали очи към галерията. Сякаш изпитваше неохота да тръгне към срещата си.

– Чудесно момче беше Фреди – каза. – Чудесно. Постъпи в някогашния ми полк... е почти де. Кралските хусари се сляха с Кралските ирландци през деветдесет и трета, както добре знаете. Така че той се присъедини към Кралските хусари. Беше толкова обещаващ. Толкова пълен с живот. Но разбира се, вие никога не сте го познавали.

– Не съм – потвърди Страйк.

Усети, че е нужно да добави нещо от любезност.

– Той ви беше най-голямото дете, нали?

– От общо четири – кимна Чизъл. – Две момичета – изрече небрежно, сякаш махваше с ръка на тях като някакви ти ми женски, плява в зърното – и другият ми син – додаде мрачно. – Той отиде в затвора. Сигурно сте чели по вестниците.

– Не – излъга Страйк, защото знаеше какво е да вадят личния ти живот на показ в пресата. Най-любезно беше, макар и вероятно неубедително, да се преструваш, че нищо не си чел, да оставиш хората да разправят своята версия на историята.

– Раф през целия си живот все се забърква в нещо – каза Чизъл. – Намерих му работа там.

Той посочи с дебелия си пръст далечната галерия.

– Не завърши образованието си по история на изкуството – поясни Чизъл. – Мой приятел е собственик на галерията и се съгласи да го вземе. Жена ми смята, че е изгубена кауза. Уби млада майка при катастрофа. Беше надрусан.

Страйк не каза нищо.

– Е, довиждане – пръв наруши мълчанието Чизъл, сякаш излизаше от меланхоличен транс. Отново подаде потната си ръка и Страйк я пое, после се отдалечи, облечен в дебелото си палто, толкова неподходящо за този прекрасен юнски ден.

Страйк пое по Сейнт Джеймсиз Стрийт в противоположната посока и докато крачеше, извади мобилния си телефон. Робин вдигна при третото позвъняване.

– Трябва да се видим – съобщи Страйк без уводни думи. – Имаме нова задача, голяма.

– По дяволите! – изпъшка тя. – Аз съм на Харли Стрийт. Не исках да те притеснявам, като знаех, че си на среща с Чизъл, но жената на Анди си счупила китката, паднала от стълба. Обещах на Анди да покривам Шмекера, та той да я откара в болницата.

– Да му се не види! Къде е Баркли?

– Още следи Уебстър.

– Шмекера в кабинета си ли е?

– Да.

– Ще рискуваме – реши Страйк. – В петък той обикновено се прибира право вкъщи. Това тук е спешно. Трябва да ти го кажа лице в лице. Можеш ли да се срещнеш с мен в „Червения лъв“ на Дюк ъв Йорк Стрийт?

След като бе отказал алкохол по време на обяда си с Чизъл, на Страйк му се пийваше бира, вместо да се връща в офиса. Ако в „Белия кон“ в Ист Хам бе изпъквал в костюма си, за Мейфеър беше идеално облечен и две минути по-късно влезе в „Червения лъв“ на Дюк ъв Йорк Стрийт, изискан викториански пъб, чиито месингови орнаменти и стъклопис му напомняха „Тотнъм“. Отнесе халба „Лъндън прайд“ на ъглова маса, издири на телефона си информация за Дела Уин и съпруга й и се зачете в статия за предстоящите параолимпийски игри, в която Дела бе често цитирана.

– Здравей – каза му Робин двайсет минути по-късно и остави чантата си на стола срещу него.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита я Страйк.

– Аз ще си взема – отвърна Робин. – Е? – изрече въпросително, като се върна след няколко минути с чаша портокалов сок в ръка. Страйк се усмихна на едва сдържаното й нетърпение. – За какво беше всичко това? Какво искаше Чизъл?

Пъбът представляваше едно общо полукръгло пространство около бар и вече бе препълнен с елегантно облечени мъже и жени, подхванали отрано уикенда си, или като Страйк и Робин, довършващи работата си на по питие. Като понижи глас, Страйк й предаде разговора си с Чизъл.

– О... – изрече Робин с безизразно лице, след като Страйк й изложи фактите. – Значи... ще се опитаме да изровим мръсотия срещу Дела Уин?

– Срещу съпруга й – поправи я Страйк. – И Чизъл предпочита фразата „чипове за спазаряване“.

Робин не каза нищо и отпи от портокаловия си сок.

– Изнудването е незаконно, Робин – припомни й Страйк, правилно разчел дискомфорта й. – Найт се опитва да измъкне четиресет бона от Чизъл, а Уин се опитва да го изтласка от поста му.

– И той ще ги изнудва в отговор, а ние ще му помагаме?

– Всеки ден изравяме нелицеприятна информация за разни хора – отсече Страйк. – Малко късно е сега да развиваме съвест по този въпрос.

Той отпи голяма глътка от бирата си, ядосан не само от отношението й, а че бе издал раздразнението си. Тя живееше със съпруга си в красива къща на китна уличка, а той си оставаше в двете обвявани от течение стаички, от които скоро щеше да бъде прогонен заради общото преустройство на улицата. Агенцията никога досега не беше получавала задача, която да даде работа на пълен работен ден за трима души вероятно в продължение на месеци. Страйк не се канеше да се извинява, че имаше желание да я поеме. Беше уморен след години бъхтене и треперене, че е излязъл на червено, когато агенцията останеше без поръчки. Имаше амбиции по отношение на този бизнес, които нямаше как да бъдат постигнати без натрупване на по-здравословно салдо в банката. И все пак се чувстваше задължен да защити позицията си.

– Ние сме като адвокатите, Робин. На страната на клиента сме.

– Онзи ден отказа на инвестиционния банкер, който искаше да открием къде е жена му.

– Защото беше очевидно, че ще й навреди, щом я намери.

– Добре де – каза Робин с предизвикателен поглед, – ами ако онова, което са открили за Чизъл...

Но преди да е успяла да довърши изречението си, висок мъж, заплеснат в разговора с колега, се блъсна право в стола на Робин, като я изтласка към масата и разклати силно чашата й с портокалов сок.

– Хей! – подвикна му остро Страйк, докато Робин бършеше сока от измокрената си рокля. – Нямаш ли намерение да се извиниш?

– Олеле – измърмори мъжът, като гледаше подгизналата от сок рокля на Робин, а и още няколко души се извърнаха към масата им. – Аз ли направих това?

– Да, ти, дявол го взел – изръмжа Страйк, надигна се и заобиколи масата. – И това не беше извинение!

– Корморан! – предупредително се обади Робин.

– Е, съжалявам – каза мъжът, сякаш правеше огромна отстъпка, но предвид размерите на Страйк извинението му взе да става по-искрено. – Сериозно, аз...

– Чупката – отпрати го Страйк. А на Робин каза: – Да си сменим местата. Така, ако влезе още някой смотаняк, ще се блъсне в мен, не в теб.

Едновременно сконфузена и трогната, тя взе ръчната си чанта, която също беше измокрена, и се премести. Страйк се върна на масата с цяла купчинка салфетки, които й подаде.

– Благодаря.

Трудно беше да продължава да го напада, след като доброволно бе седнал на олетия с портокалов сок стол, за да й направи услуга. Все още попиваща сока, Робин се наведе към него и каза тихо:

– Знаеш за какво се тревожа. За онова, което Били е казал.

Тънката памучна рокля беше полепнала по тялото й. Страйк упорито задържа погледа си вперен в очите й.

– Попитах Чизъл за това.

– Направи го?

– Разбира се, как иначе? Какво друго да си помисля, като ми съобщи, че е изнудван от брата на Били?

– И той какво ти отговори?

– Каза, че не е замесен в ничия смърт, но и още, че „човек не може да бъде държан отговорен за непредвидени последствия“.

– Това пък какво означава?

– Попитах го. Даде ми хипотетичен пример с мъж, който изпуска ментово бонбонче, а малко дете се задавя с него и умира.

– Какво?

– Колкото на теб ти е ясно, толкова и на мен. Били надали се е обаждал, а?

Робин поклати глава.

– Слушай, най-вероятното е Били да е в плен на халюцинации – заяви Страйк. – Като казах на Чизъл какво ми е разправил Били, не долових у него нито вина, нито страх...

Докато го изричаше, си припомни сянката, минала по лицето на Чизъл, и впечатлението, което остави, че историята не е нова за него.

– Е, за какво тогава изнудват Чизъл? – попита Робин.

– Нямам идея – отговори Страйк. – Каза, че е за нещо, станало преди шест години, което не се връзва с историята на Били, защото преди шест години не е бил малко момче. Според Чизъл някои щели да приемат стореното от него за неморално, но не било незаконно. Май намекваше, че тогава не е било против закона, но сега е.

Страйк потисна прозявка. Бирата и топлината на следобеда го бяха направили сънлив. По-късно трябваше да иде у Лорелай.

– А ти вярваш ли му?

– Дали вярвам на Чизъл? – почуди се на глас Страйк с очи към екстравагантната украса на огледалото зад Робин. – Предполагам, че днес беше искрен с мен, защото е отчаян. А дали го смятам достоен за доверие като цяло? Не повече от всеки друг.

– Да не би да си го харесал, а? – попита Робин невярваща. – Четох за него.

– И?

– Той е за въвеждане на смъртно наказание, срещу имиграцията, гласувал е против увеличаването на отпуска по майчинство...

Тя не забеляза неволния поглед на Страйк, плъзнал се по тялото й, и продължи:

– ...тръби за семейни ценности, после зарязва жена си заради журналистка...

– Добре де, не бих си го избрал за другарче по чашка, но има нещо у него, извикващо жалост. Изгубил е един син, другият току-що е убил жена...

– Ами ето ти на – прекъсна го Робин. – Пропагандира затварянето на дребни престъпници за дълъг срок, а когато синът му прегазва нечия майка, пуска всички връзки да го уреди с кратка присъда...

Тя млъкна рязко, когато висок женски глас изрече:

– Робин! Колко прекрасно да те срещна!

Сара Шадлок беше влязла в пъба с двама мъже.

– О, господи – промърмори Робин, а после каза на висок глас: – Сара, здравей!

Много би дала да бе избегнала тази среща. Сара на драго сърце щеше да разправи на Матю как е заварила Робин и Страйк насаме в клуб в Мейфеър, когато самата тя бе уведомила Матю преди час, че е сама на Харли Стрийт.

Сара беше твърдо решена да се промъкне около масата и да прегърне Робин, нещо, което със сигурност не би направила, ако не беше с мъже.

– Миличка, какво е станало с теб? Цялата лепнеш!

Тук, в Мейфеър, се държеше доста по-превзето и бе по-сърдечна към Робин с цели няколко градуса.

– Нищо – промърмори Робин. – Просто се олях със сок.

– Корморан! – мазно изрече Сара и му лепна целувка на бузата. Робин със задоволство забеляза, че Страйк седеше безучастен и не реагира. – Разпускате, а? – отправи Сара и на двама им съучастническа усмивка.

– По работа сме – изрече равно Страйк.

Като не получи насърчение да остане, Сара тръгна към бара и поведе колегите след себе си.

– Бях забравила, че „Кристис“ е зад ъгъла – промърмори Робин.

Страйк погледна часовника си. Не му се искаше да ходи с костюма си у Лорелай, а и той вече беше оклепан с портокалов сок, след като седна на стола на Робин.

– Трябва да обсъдим как ще свършим тази работа, защото започваме от утре.

– Добре – отвърна Робин с известно притеснение, защото отдавна не бе работила през уикенда. Матю бе привикнал да си е у дома в почивните дни.

– Не се бой – побърза да каже Страйк, разбрал я правилно. – Ти няма да ми трябваш до понеделник. Работата ще изисква минимум трима души. Мисля, че вече събрахме достатъчно за Уебстър, та да удовлетворим клиента, така че Анди изцяло да поеме Шмекера, на двамата чакащи клиенти ще съобщим, че не ни е възможно да ги включим този месец, а Баркли може да се присъедини към мен и теб по случая „Чизъл“. В понеделник отиваш в Камарата на общините.

– Какво? – стресната попита Робин.

– Ще идеш като кръщелница на Чизъл, която има интерес към кариера в парламента, и ще се заемеш с Герайнт, който е началник на депутатския офис на Дела, намиращ се в противоположния край на коридора спрямо този на Чизъл. Разприказвай го...

Той отпи бира и й се намръщи над ръба на чашата.

– Какво? – попита Робин неразбиращо.

– Как би се почувствала – промълви Страйк толкова тихо, че Робин бе принудена да се наведе, за да го чуе, – ако се наложи да нарушиш закона?

– По принцип го отричам – отвърна Робин, без да е сигурна дали да се разсмее, или да се разтревожи. – Тъкмо затова мечтаех за детективска работа.

– Ами ако законът е малко нещо зона на здрача и не можем да се сдобием с информацията по друг начин? И като имаме предвид, че Уин определено нарушава закона, като изнудва министър на Нейно величество със заплахи той да изгуби поста си?

– Говориш за подслушвателно устройство в офиса на Уин ли?

– Позна от пръв път – отговори Страйк. Правилно разтълкувал колебливото й изражение, продължи. – По думите на Чизъл Уин е дрънкало и тъкмо затова е държан в депутатския офис на жена си и далеч от работата й в Министерството на спорта. Очевидно през повечето време оставя вратата си отворена, крещи на висок глас за поверителни дела на хора от избирателния район и оставя лични документи да се валят в общата кухня. Има голям шанс да измъкнеш нещо полезно от него, без да ти потрябва подслушвателно устройство, но не можем да разчитаме стопроцентово на това.

Робин разклати остатъка от сока в чашата си, поразмишлява, после каза:

– Добре, ще го направя.

– Сигурна ли си? – попита Страйк. – Добре, няма да можеш да внесеш устройството вътре, защото се налага да минеш през детектор за метал. Казах на Чизъл, че утре ще му доставя няколко. Той ще ти ги предаде, щом вече си влязла. Ще ти трябва фалшиво име. Прати ми го в съобщение, като го измислиш. Всъщност би могла отново да използваш „Вениша Хол“. Чизъл е точно типът човек, който би имал кръщелница на име Вениша.

Вениша бе средното име на Робин, но в момента тя бе твърде тревожна и развълнувана, та да я е грижа, че Страйк, ако се съдеше по подхилването му, още го намираше забавно.

– Налага се да попромениш и външността си – допълни Страйк. – Нищо драматично, но Чизъл помни как изглеждаш от шумотевицата в медиите около Изкормвача, така че трябва да допуснем, че може да важи и за Уин.

– Ще е твърде топло за перука – заразмишлява тя. – Може да пробвам с контактни лещи. Сега ще ида да си купя. И може да си сложа очила без диоптри. – Не можа да сдържи усмивката си. – Камарата на общините! – повтори развълнувано.

Възбудата на Робин помръкна, когато в периферното й зрение влезе бяло-русата глава на Сара Шадлок. Тя току-що се беше преместила, за да й е удобно да наблюдава Робин и Страйк.

– Да си тръгваме – подкани Робин съдружника си.

Докато вървяха към метрото, Страйк й обясни, че Баркли ще следи Джими Найт.

– Аз не мога да го правя – въздъхна със съжаление. – Вече се показах и пред него, и пред приятелчетата му от СМОСО.

– Какво ще вършиш тогава? – попита го тя.

– Ще запушвам дупки, ще проследявам хипотези, ще поемам нощните задачи, ако изникнат такива.

– Горката Лорелай – подхвърли Робин.

Изплъзна й се, преди да успее да се спре. Покрай тях трафикът ставаше все по-натоварен и когато Страйк не отговори, тя реши, че не я е чул.

– Чизъл спомена ли загиналия си в Ирак син? – попита го, за да замаже предишната си реплика.

– Да – отговори Страйк. – Фреди очевидно е бил любимото му дете, което не говори добре за преценката му.

– Какво искаш да кажеш?

– Фреди Чизъл беше негодник от класа. Много загинали съм разследвал, но никога толкова хора не са ме питали дали покойният офицер не е бил застрелян в гръб от своите.

Робин изглеждаше шокирана.

– De mortuis nil nisi bonum. („За мъртвите или добро, или нищо.“) Нали така? – попита Страйк.

Робин вече бе понаучила доста латински фрази, докато работеше със Страйк.

– Е – продума тя тихо, за пръв път намерила в сърцето си жалост към Джаспър Чизъл, – не можеш да очакваш от баща му да говори лошо за него.

Разделиха се по средата на улицата, като Робин отиде да си купи лещи, а Страйк се отправи към метростанцията.

Почувства се необичайно весел след разговора с Робин. При обсъждането на тази мъчна задача внезапно бяха изплували контурите на старото им приятелство. Харесал бе възбудата й при перспективата да иде в парламента, радваше се, че тъкмо той можеше да й предложи такъв шанс. Харесваше му дори начинът, по който подложи на изпитание допусканията му относно историята на Чизъл.

Вече бе на път да влезе в метростанцията, когато внезапно свърна встрани и вбеси бизнесмена, движещ се на педя разстояние зад него. Мъжът изсумтя гневно, едва избегнал сблъсъка, и продължи да крачи отсечено към метрото, докато нехаещият Страйк се облегна на една огряна от слънцето стена и се наслади на усещането на топлина, проникваща през сакото му, докато телефонираше на детектив инспектор Ерик Уордъл.

Страйк каза истината на Робин. Не вярваше, че Чизъл някога е удушил дете, но пък имаше нещо странно в реакцията му към историята на Били. Благодарение на сведението от министъра, че семейство Найт са живели близо до бащиния му дом, Страйк вече знаеше, че Били е бил „малко момче“ в Оксфордшър. Първата логична стъпка към успокояване на дискомфорта му по повод розовото одеяло беше да установи дали в района има изчезнали деца преди около двайсет години, които никога не са били намерени.