Смъртоносно бяло

61

Спътниците на Страйк в метрото му оставяха повече пространство от необходимото в събота сутрин, като дори се съобразяваха със сака му с инструменти. Обикновено лесно си пробиваше път през тълпа благодарение на едрата си фигура и боксьорски профил, но сега, докато мърмореше и ругаеше под нос, изкачвайки с мъка стъпалата на метростанцията на стадион „Уембли“ – асансьорите не работеха – минувачите бяха особено старателни да не се блъскат в него и да не му се пречкат.

Основната причина за лошото настроение на Страйк беше Мич Патерсън, когото бе зърнал сутринта от прозореца на офиса да се спотайва във вход, облечен в джинси и суитшърт с качулка, съвършено неподходящи за възрастта и фигурата му. Страйк бе озадачен и ядосан от новата поява на детектива, но тъй като не разполагаше с друг изход освен вратата към Денмарк Стрийт, повика такси, поръча да го чака в края на улицата и излезе чак когато то вече бе там. Изражението на Патерсън, когато Страйк го поздрави с „Добро утро, Мич“, би го развеселило, ако не бе толкова обиден, дето Патерсън бе решил, че ще му се размине да наблюдава агенцията собственолично.

Чак до метростанцията „Уорън Стрийт“, където поиска от шофьора да го остави, Страйк бе свръхбдителен, разтревожен, че Патерсън е бил само примамка, за да даде възможност на втори, не така натрапчив човек, да го проследи. Дори сега, когато изкачи стълбите към стадион „Уембли“ задъхан и изпотен, се обърна да огледа тълпата за някой, дето би се снишил и извърнал, за да скрие лицето си. Нямаше такъв. Страйк заключи, че Патерсън работи сам, вероятно станал жертва на недостиг на работна ръка, толкова добре познат на самия него. Фактът, че Патерсън бе решил да покрие лично тази задача, вместо да я прескочи, предполагаше, че някой му плаща добре.

Страйк намести сака с инструментите по-стабилно през рамо и се отправи към изхода.

След като бе разсъждавал по въпроса по време на дискомфортното си пътуване, Страйк можа да измисли три причини за появата на Патерсън. Първата бе, че пресата е дочула за интересно ново развитие в Централното управление на полицията относно смъртта на Чизъл и това бе накарало вестника да наеме отново Патерсън, та да се опита да разбере какво е намислил Страйк и колко знае.

Втората възможност бе, че някой плаща на Патерсън да следи Страйк с надежда да осуети работата му. Това би означавало, че работодателят на Патерсън е някой, когото Страйк разследваше в момента, в който случай изглеждаше логично Патерсън лично да се заеме със задачата: целият смисъл би бил да се дестабилизира Страйк, като му се покаже, че е наблюдаван.

Третата вероятна причина за подновения интерес на Патерсън към него най-много тревожеше Страйк, защото имаше усещането, че точно тя е истинската. Вече беше наясно, че е забелязан във „Франкос“ с Шарлот. Информаторът му беше Изи, на която се бе обадил с надеждата да подкрепи с подробности теорията му, още несподелена с никого.

– Чух, че си вечерял с Шарлот – изтърси тя, преди той да е успял да й зададе въпрос.

– Нямаше никаква вечеря. Останах с нея двайсет минути, защото не се чувстваше добре, после си тръгнах.

– О, прощавай – смути се Изи от тона му. – Не че си вра носа. Роди Форбс бил във „Франкос“ и ви видял двамата...

Ако Роди Форбс, който и да беше той, разпространяваше из Лондон, че Страйк е извел бременната си и омъжена бивша годеница на вечеря, докато съпругът й е в Ню Йорк, таблоидите определено биха проявили интерес, защото всичко, свързано с необузданата, красива и аристократична Шарлот, беше новина. Името й изпъстряше клюкарските рубрики още откакто бе шестнайсетгодишна и разните й премеждия – бягството от училището, престоите в рехабилитационни и психиатрични клиники – бяха надлежно документирани. Възможно бе дори Патерсън да е нает от Джаго Рос, който със сигурност можеше да си го позволи. Ако страничният ефект от проследяването на движенията на жена му бе съсипване на бизнеса на Страйк, Рос без съмнение би го приел като бонус.

Робин, седяща в ленд роувъра недалеч от метростанцията, видя Страйк да излиза на тротоара, преметнал тежкия сак през рамо, и веднага регистрира, че е в по-лошо настроение, отколкото някога го бе виждала. Запали цигара и огледа улицата, а когато забеляза ленд роувъра в края на редицата от паркирани коли, закуцука без следа от усмивка към нея. Самата Робин бе с крайно понижено настроение и предположи, че той е сърдит, задето му се е наложило да предприеме дългото пътуване до Уембли със солиден товар и болезнен крак.

Събудила се беше в четири сутринта и не можа да заспи повече на тясното и твърдо канапе на Ванеса, замислена за бъдещето си и за скандала, който бе имала с майка си по телефона. Матю се беше обадил в дома им в Машам в опит да се добере до нея и Линда беше не само отчаяно разтревожена, но и бясна, задето Робин не беше съобщила първо на нея какво се случва.

– Къде си отседнала? При Страйк?

– Естествено, че не съм отседнала при Страйк. Откъде накъде...

– А къде тогава?

– У приятелка.

– Коя? И защо не ни каза? Какво смяташ да правиш? Искам да дойда в Лондон да те видя.

– Моля те, недей – процеди Робин през стиснати зъби.

Тежеше й силно вината за разноските по сватбата, с които тя и Матю бяха натоварили родителите си, и за неудобството на майка й и баща й да обясняват на приятели, че бракът й е изтраял само малко повече от година, но пък не би изтърпяла Линда да се суети около нея и да я третира, сякаш е крехка и увредена. Сега най-малко й бе нужно майка й да я увещава да се върне в Йоркшър, където да се пъхне като в пашкул в стаята, станала свидетел на най-лошите моменти от живота й.

След като два дни бе оглеждала къщи с гъсто обитаване, Робин плати депозит за стаичка в къща в Килбърн, където щеше да има петима съквартиранти, но пък можеше да се нанесе още следващата седмица. Всеки път, като се замислеше за мястото, стомахът й се обръщаше от тревога и потиснатост.

В опит да умилостиви Страйк слезе от колата и предложи да му помогне с багажа, но той й изръмжа, че можел сам да се справи. Когато тръшна брезентовия сак в металния багажник, чу се силното изтракване на инструментите вътре и това предизвика нов нервен спазъм в стомаха й.

Страйк огледа бегло вида на Робин и най-лошите му подозрения се подсилиха. Беше бледа, със сенки под очите, едновременно подпухнала и изпита и сякаш бе отслабнала през няколкото дни, откакто не я беше виждал. Съпругата на стария му приятел от армията Греъм Хардкеър бе хоспитализирана през ранните месеци от бременността си заради неспирно повръщане. Може би една от важните срещи на Робин бе свързана тъкмо с такъв проблем.

– Добре ли си? – попита я Страйк навъсено, докато закопчаваше колана си.

– Напълно – отговори тя с чувството, че го правеше за енти път, и отдаде резкия му тон на раздразнението от дългото пътуване с метрото.

Излязоха от Лондон, без да си говорят. Накрая се озоваха на магистрала М40 и Страйк каза:

– Патерсън пак е на линия. Тази сутрин наблюдаваше офиса.

– Шегуваш се!

– Около твоята къща навърта ли се някой?

– Не, доколкото знам – отвърна Робин с почти недоловимо колебание. Може би тъкмо затова й бе звънял Матю, като се бе опитал да се свърже с нея чрез Машам.

– Нямаше ли проблеми, като потегли сутринта?

– Не – отвърна Робин напълно искрено.

В дните, изминали след напускането на дома й, Робин си бе представяла как съобщава на Страйк, че с брака й е приключено, но още не бе намерила формулировка, така че да го обяви с нужното спокойствие. Това я притесняваше: казваше си, че би трябвало да е лесно. Той беше приятел и колега, свидетел на отменянето на сватбата от нейна страна, наясно за предишната изневяра на Матю със Сара. Защо не можеше да му го спомене небрежно в разговор, както го бе направила пред Рафаел?

Проблемът бе, че двамата със Страйк бяха споделяли откровения един пред друг за личния си живот в редки случаи и при всеки от тях единият от двамата беше пиян. Иначе помежду им цареше дълбока резервираност на тази тема въпреки параноичното убеждение на Матю, че прекарват повечето от работния си ден във флиртуване.

Но имаше и нещо повече. Страйк беше мъжът, когото прегърна на стълбите на сватбеното си празненство, с когото си бе представяла, че ще избяга от съпруга си, преди бракът да бъде консумиран, онзи, с мисъл за когото бе бродила по белия пясък по време на сватбеното си пътешествие и се бе чудила дали е влюбена в него. Боеше се да не издаде какво се криеше в главата и в сърцето й, защото, ако у него възникнеше и най-малкото подозрение какъв деструктивен фактор е бил и за началото, и за края на брака й, това със сигурност би покварило работните им взаимоотношения и неизбежно би изложило на риск работата й, ако той узнаеше за паническите атаки.

Не, тя трябваше да изглежда какъвто той бе в действителност – образец на сдържаност и стоицизъм, личност, способна да надмогне травмата и да продължи с накуцване напред, готова да посрещне всичко, което съдбата запратеше насреща й, дори лежащото на дъното на долчинката, без да трепне и да се извърне встрани.

– Каква е целта на Патерсън според теб?

– Времето ще покаже. Срещите ти добре ли минаха?

– Да – отвърна Робин и за да се отвлече от мисълта за миниатюрната си нова стая под наем и студентската двойка, която я бе развела наоколо с коси погледи към тази вече странна зряла жена, идваща да живее с тях, каза: – В чантата отзад има бисквити. Чай няма, съжалявам, но може да спрем по път, ако искаш.

Термосът й бе останал в къщата в Албъри Стрийт, едно от нещата, които забрави да си прибере, когато се отби там в отсъствието на Матю.

– Благодаря – промърмори Страйк без особен ентусиазъм. Чудеше се дали това, че отново е донесла нещо за хапване въпреки обявеното му решение да мине на диета, не е ново доказателство за бременността на съдружничката му.

Телефонът на Робин зазвъня в джоба й. Тя го пренебрегна. Два пъти тази сутрин я бяха търсили от един и същ непознат номер и тя се боеше, че може да е Матю, който, като се е оказал блокиран, е взел телефон от някого.

– Няма ли да отговориш? – попита Страйк, като погледна бледия й изострен профил.

– Ъъ... не и докато шофирам.

– Искаш ли аз да се обадя.

– Не – твърде бързо изрече тя.

Мобилният телефон спря да звъни, но почти веднага започна отново. Повече от убедена, че е Матю, Робин извади телефона от джоба на якето си и каза:

– Мисля, че знам кой е и не искам да говоря с този човек точно сега. Щом затвори, би ли го прехвърлил на беззвучен режим?

Страйк взе апарата.

– Обаждането е прехвърлено от номера ни в офиса. Ще го включа на говорител – услужливо предложи Страйк, защото античният ленд роувър нямаше дори работещ радиатор, какво оставаше за блутут. Направи го и приближи телефона до устата й, за да може да бъде чувана през тракането и ръмженето на старата бойна машина.

– Ало, Робин е. Кой се обажда?

– Робин? А не си ли Вениша? – изрече глас с уелски изговор.

– Господин Уин, вие ли сте? – попита Робин с очи, приковани към пътя, докато Страйк държеше телефона пред нея.

– Да, гадна малка кучко, аз съм.

Робин и Страйк се спогледаха стъписани. Нямаше го вече Уин, мазния сладострастник, решен да очарова и впечатлява.

– Получи си онова, което целеше, а? Фръцкаше се нагоре-надолу по коридора и си вреше циците където не бяха желани. „О, господин Уин“ – имитира я той в стила на Матю с изтънен идиотски глас. – „О, посъветвайте ме, господин Уин, с благотворителност ли да се заема, или с политика? Я да се наведа още повече над бюрото ви, господин Уин.“ Колко мъже си вкарала в капана по този начин, докъде си готова да стигнеш...

– Имате ли да ми кажете нещо, господин Уин? – прекъсна го Робин, като приказваше високо. – Защото, ако звъните само за да ме оскърбявате...

– О, имам много какво да ти кажа, адски много! – кресна Уин. – Ще си платиш за онова, което ми стори, госпожице Елакот. Ще си платиш за вредата, причинена на мен, няма да се измъкнеш лесно. Ти наруши закона в онази служба и ще се срещнем с теб в съда, ясно ли ти е? – Вече беше почти в истерия. – Ще видим как въздействат номерцата ти на съдия. Ще ми се разкарва тя под носа с това голямо деколте. „Олеле, май прегрях!...“

В периферията на полезрението на Робин се появи бяла светлина и тя виждаше пътя пред себе си като в тунел.

– Не! – кресна тя, вдигна длани от кормилото и пак ги пусна върху него със засилка. Ръцете й се тресяха чак до раменете. Беше същото онова „Не!“, което бе отправила към Матю, и то с такава ярост, че по същия начин застави и Герайнт Уин да млъкне.

– Никой не ви е принуждавал да ми милвате косата и да прекарвате ръка по гърба ми, нито да ми оглеждате гърдите, господин Уин. Това не съм го искала, макар явно да ви е приятно да си мислите, че е било така...

– Робин! – обади се Страйк, но тя му обърна точно толкова внимание, колкото на скърцането на старото шаси, и игнорира също така внезапния въпрос на Герайнт:

– Кой е при теб? Страйк ли беше това?

– Вие сте влечуго, господин Уин, крадливо влечуго, което е присвоявало от благотворителна фондация, и не само съм доволна, че имам сведения срещу вас, а и на драго сърце ще разкажа пред света как размахвате снимки на покойната си дъщеря, докато надничате в деколтетата на млади жени...

– Как смееш! – ахна Уин. – Няма ли граници за теб... да споменаваш Рианон! Всичко ще излезе наяве, семейството на Самюъл Мурапе...

– Майната ви и на вас, и на проклетите ви вражди! – викна Робин. – Вие сте един перверзен, крадлив...

– Ако няма какво друго да кажете, господин Уин, предлагам да го изразите в писмена форма – намеси се и Страйк на висок глас към телефона, докато Робин, вече напълно не на себе си, крещеше обиди срещу Уин от разстояние.

Страйк приключи разговора с рязко движение на пръста си върху бутона и сграбчи волана, когато Робин отново го пусна, за да жестикулира.

– Дявол го взел, отбий! – нареди той. – Отбий веднага!

Тя автоматично изпълни каквото й бе казано, дезориентирана от адреналина като от алкохол, и когато ленд роувърът се закова намясто, освободи колана си и излезе на бетонното уширение, а край нея профучаваха коли. Като почти не съзнаваше какво прави, тя се отдалечи от ленд роувъра с олюляваща се походка по банкета. По лицето й течаха сълзи на ярост и тя се опитваше да изпревари с темпо паниката, която се надигаше у нея, защото току-що безвъзвратно бе настроила срещу агенцията човек, с когото имаха нужда да разговарят отново, човек, който вече нескрито говореше за отмъщение и може би тъкмо той бе платил на Патерсън...

– Робин!

Сега, помисли си тя, Страйк също щеше да я смята за водорасло, увредена глупачка, която изобщо не е бивало да се заема с такава професия, хукваща да бяга в мига, щом стане напечено. Тъкмо това я накара да се обърне с лице към него, докато той куцукаше подире й. Изтри грубо лице с ръкава си и заговори, преди той да е успял да отвори уста.

– Знам, че не биваше да си изпускам нервите, знам, че провалих всичко, много съжалявам.

Само че не чу отговора му, защото бе удавен от бученето в ушите й, а паниката, сякаш чакала я само да спре да тича, я погълна изцяло. Замаяна, неспособна да подреди мислите си, се отпусна на тревната площ отстрани, острите сухи стръкове я бодяха през джинсите, а тя със стиснати очи и скрито в длани ръце се мъчеше с дишане да се върне към нормално състояние под грохота на отминаващите коли.

Не беше много наясно дали е минала една минута, или десет, но накрая пулсът й се укроти, мислите й станаха по-стройни и паниката се оттече, за да бъде заместена с чувство на срам и унижение. След всичките си грижливи преструвки, че се справя, напълно се бе провалила.

До нея стигна повей на цигарен дим. Отвори очи и видя вдясно от себе си краката на Страйк. Той също бе приседнал на тревата.

– Откога имаш панически атаки? – попита я той спокойно, сякаш водеха обикновен разговор.

Нямаше никакъв смисъл да отрича повече.

– От около година – измънка.

– Потърсила ли си помощ за това?

– Да, известно време ходих на психотерапия. Сега съм на упражнения по когнитивна бихевиорална терапия.

– Да, но правиш ли ги? – меко попита Страйк. – Защото аз си купих вегетариански бекон преди седмица, но никак не ми действа здравословно, като си седи в хладилника.

Робин се разсмя и установи, че не може да спре. От очите й бликнаха нови сълзи. Страйк я гледаше без капка укор и пушеше цигарата си.

– Бих могла да ги правя по-редовно – призна Робин накрая и отново избърса лице.

– Да имаш да ми съобщиш още нещо, след като вече задълбахме? – попита Страйк.

Решил бе, че трябва да узнае най-лошото сега, преди да й дава съвети за душевното й състояние, но Робин изглеждаше объркана.

– Други здравословни въпроси, които биха могли да повлияят на способността ти да работиш?

– Какви например?

Страйк се зачуди дали директен въпрос би съставлявал нарушение на правата й като служител.

– Чудех се – заговори той – дали не си... ъъ... бременна.

Робин отново избухна в смях.

– О, господи, това наистина беше смешно.

– Нима?

– Не – отвърна тя и поклати глава. – Не съм бременна.

Страйк едва сега забеляза, че венчалният и годежният й пръстен липсваха. Толкова бе свикнал да я гледа без тях, докато се представяше за Вениша Хол и Боби Кънлиф, че не му бе хрумнало как отсъствието им в този ден би могло да е натоварено със значение, само че не бе склонен да зададе директен въпрос по причини, нямащи никаква връзка с правата на служителя.

– С Матю се разделихме – каза Робин намръщена към преминаващия трафик в усилие да не се разплаче отново. – Преди седмица.

– О – промълви Страйк. – По дяволите. Съжалявам.

Но загриженото изражение бе в пълен разрез с действителните му чувства. Мрачното му настроение тъй внезапно се бе разсеяло, че сякаш от трезво състояние изведнъж се оказа изпил три халби бира. Миризмата на гума, прах и прегоряла трева му върна спомена за паркинга, където по случайност я целуна по устата. Той отново всмукна от цигарата си и се постара емоциите да не проличат по лицето му.

– Знам, че не биваше да говоря така на Герайнт Уин – каза Робин и сълзите отново закапаха. – Не беше редно да споменавам Рианон, но изгубих контрол... Проклетите мъже за всички съдят по себе си!

– Какво се случи с Мат?

– Спеше със Сара Шадлок – отвърна гневно Робин. – Годеница е на най-добрия му приятел. Оставила беше обица в леглото ни и аз... о, по дяволите...

Тя скри лице в шепите си и с чувството, че няма какво повече да губи, се разплака истински, защото вече напълно се бе опозорила в очите на Страйк и единственото от живота й, което се стремеше да запази, беше накърнено. Колко доволен би бил Матю да я види рухнала край магистрала в доказателство на твърденията му, че е негодна да върши работата, която обичаше, осакатена завинаги от миналото си заради това, че два пъти бе попаднала на неподходящото място в неподходящото време и с неподходящите мъже.

Нещо тежко легна върху плещите й. Страйк я бе прегърнал през раменете. Беше едновременно утешаващо и злокобно, защото той никога не го беше правил преди и тя бе сигурна: това бе прелюдията към заключението му, че е негодна за работа, ей сега щеше да й каже, че отменят следващото си интервю и се връщат в Лондон.

– Къде си отседнала?

– На канапето на Ванеса – отвърна Робин и трескаво се мъчеше да изтрие мокрото си лице и носа си. От онова, което течеше от тях, джинсите й бяха подгизнали на коленете. – Но вече си намерих ново жилище.

– Къде?

– В Килбърн, стая в къща със съквартиранти.

– По дяволите, Робин – рече Страйк. – Защо не ми каза? Ник и Илза имат съвсем прилична стая за гости, биха се радвали...

– Не мога да се натреса на приятелите ти – задавено продума Робин.

– Няма да е натрисане – отвърна Страйк. Тикна цигара в устата си и взе да рови в джобовете си със свободната си ръка. – Харесват те и можеш да останеш там няколко седмици, докато... Аха, знаех си, че имам някъде. Само е смачкана, не съм я използвал... нямам спомен поне...

Робин взе салфетката и с едно мощно издухване на носа я накара да се разпадне.

– Слушай... – подхвана Страйк, но Робин мигом го прекъсна.

– Не ми казвай да си взема отпуск. Моля ти се, недей. Добре съм, способна съм да работя, от цяла вечност не бях имала паническа атака преди тази сега и...

– Не ме изслуша.

– Добре, прощавай – измърмори тя, стиснала в юмрук мократа салфетка. – Продължи.

– След като преживях експлозията, не можех да се кача в кола, без да направя това, което ти направи току-що: изпадах в паника, избиваше ме студена пот и буквално се задушавах. Известно време бях готов на всичко, само да не ме вози някой друг. И да си кажа право, още имам проблеми с това.

– Нямах представа – промълви Робин. – Не ти личи.

– Е, защото ти си най-добрият шофьор, когото познавам. Да ме видиш само с проклетата ми сестра. Работата е там, Робин... О, мамка му.

Беше пристигнала кола на пътната полиция и спряха зад изоставения ленд роувър, явно озадачени защо пътниците от него седяха в тревата на петдесет метра разстояние, без да ги е грижа за съдбата на зле паркираното им превозно средство.

– Виждам, не сте се разбързали много – подхвърли иронично по-едрият от двамата полицаи. Самодоволството му видимо подсказваше, че се има за шегаджия.

Страйк свали ръката си от раменете на Робин и двамата се изправиха, като Страйк го стори доста тромаво.

– Стана й лошо в колата – обясни спокойно Страйк. – Внимавайте да не ви оповръща.

Върнаха се в колата. Колегата на първия полицай надничаше към кръглата бланка за платена такса, залепена на стъклото.

– Не можеш да срещнеш по пътищата много коли на тази възраст – коментира той.

– Никога не ме е подвела досега.

– Сигурна ли си, че си добре да караш? – промърмори Страйк, когато тя завъртя ключа в стартера. – Можем да се престорим, че още ти е зле.

– Добре съм.

И този път беше истина. Той я беше нарекъл най-добрия шофьор, когото познава, и това може да не беше много, но така й бе върнал част от самоуважението и тя безпроблемно се включи в движението на магистралата.

Настана дълго мълчание. Страйк реши, че дискусията относно душевното състояние на Робин можеше да изчака до момент, в който тя не шофира.

– Уин спомена име в края на разговора – заразсъждава той и извади бележника си. – Чу ли го?

– Не – отвърна засрамена Робин.

– Беше Самуел нещо си. Мърдок? Матлок?

– Не го чух.

– По-бодро – насърчи я Страйк. – Той може би изобщо нямаше да го изтърве, ако не му се беше развикала. Не че ти препоръчвам в бъдеще да наричаш разпитваните перверзници...

Той се протегна към плика на задната седалка.

– Искаш ли бисквитка?