Смъртоносно бяло

1

Домогването до слава е толкова масово разпространено, че онези, които са я постигнали случайно или без да го желаят, никога няма да дочакат съчувствие.

В продължение на много седмици след залавянето на Шакълуелския изкормвач Страйк се боеше, че най-големият му триумф като детектив може да е нанесъл фатален удар на кариерата му. Вниманието, което агенцията бе привличала в медиите дотук, приличаше на двете потапяния на давещ се преди окончателното потъване в дълбините. Бизнесът, за който той бе правил такива жертви и бе работил тъй упорито, разчиташе основно на способността му да се движи неразпознаван по улиците на Лондон, но със залавянето на Шакълуелския изкормвач образът му се беше настанил в представата на широката общественост като сензация и куриоз, още по-притегателни поради отказа му да удовлетвори любопитството.

След като изцедиха до последната капка интереса към находчивото залавяне от страна на Страйк на Шакълуелския изкормвач, вестниците ексхумираха семейната история на Страйк. Наричаха я „колоритна“, макар за него тя да бе плътна буца, която бе разнасял у себе си през целия си живот и в която предпочиташе да не рови: бащата рок звезда, покойната майка, следвала музикални групи, неговата армейска кариера, приключила със загубата на половината от десния му крак. Ухилени журналисти, размахващи чекови книжки, бяха обсадили единствената сред братята и сестрите му, с която бе споделял общо детство, неговата сестра наполовина Луси. Познати от армията бяха подхвърляли неофициални коментари, които, лишени от грубия им хумор, придобиваха дух на завист и неодобрение. Бащата, когото Страйк бе срещал само два пъти и чиято фамилия не използваше, пусна изявление чрез пресагента си, в което се намекваше за несъществуващо сърдечно общуване, провеждано далеч от любопитни очи. Вторичните трусове след залавянето на Изкормвача смущаваха живота на Страйк в продължение на година и той не бе сигурен, че са се изчерпали.

Разбира се, имаше си и плюсове в това да се превърнеш в най-прочутия частен детектив в Лондон. При Страйк се тълпяха нови клиенти след шумотевицата около процеса, така че за него и Робин стана физически невъзможно да поемат цялата работа сами. Предвид че за Страйк бе препоръчително известно време да не се мярка много на показ, той остана прикован към офиса в продължение на няколко месеца, а наети на граждански договор временни служители – основно бивши полицаи и военни, мнозина от сектора на частните охранителни фирми – се заеха с основната част от работата, като Страйк пое нощното следене и воденето на документация. След година изпълняване на толкова поръчки, колкото разширилата се агенция можеше да поеме, Страйк успя да даде на Робин закъснялото повишение на заплатата, да уреди висящите си дългове и да си купи тринайсетгодишно беемве серия 3.

Луси и приятелите му приеха наличието на кола и допълнителни служители като белег, че Страйк най-сетне е постигнал финансов просперитет. Всъщност, след като платеше нечуваните цени за гараж в центъра на Лондон и заплатите, оставаше му много малко да харчи за себе си и той продължи да живее в двете стаички над офиса си и да си готви на единичен котлон.

Административните сложности, свързани с гражданските договори, и незадоволителното качество на мъжете и жените, налични за наемане от агенцията, бяха постоянно главоболие. Страйк бе открил само един човек, когото задържа на полупостоянна работа: Анди Хъчинс, слаб и жизнерадостен бивш полицай, десет години по-възрастен от новия си шеф, дошъл с горещи препоръки от приятеля на Страйк в Централното управление на полицията детектив инспектор Ерик Уордъл. Хъчинс се бе пенсионирал преждевременно, след като левият му крак едва не се беше парализирал, а последвалата диагноза беше множествена склероза. Когато подаде молба за работа на граждански договор, Хъчинс предупреди Страйк, че може невинаги да е във форма. Била непредсказуема болест, както обясни, но пък не беше имал никакви прояви от три години. Спазваше специална диета с ограничени мазнини, която на Страйк му звучеше като тежко наказание: без червени меса, без сирене, без шоколад, нищо пържено. Анди бе методичен и търпелив и можеше да му се има доверие, че ще си върши работата, без да е нужен постоянен надзор, а това не можеше да се каже за никого от другите му наети служители с изключение на Робин. Още му се виждаше невероятно, че тя бе влязла в живота му като временна секретарка, а се бе превърнала в негов партньор и колега на изключително ниво.

Два дни след сватбата на Робин и Матю, когато репортерите го прогониха от апартамента му и все още бе невъзможно да включи телевизора, без да чуе името си, Страйк подири убежище – въпреки поканите от приятели и от сестра си – в хотел от веригата „Травълодж“ близо до метростанцията „Монюмънт“. Там получи самотата и уединението, за които копнееше; там му бе възможно да спи часове наред, без да бъде безпокоен; там също така изпи девет кенчета светла бира и изпита засилващо се желание да разговаря с Робин с всяка празна кутийка, която мяташе с намаляваща точност през стаята в кошчето за боклук.

Не бяха имали контакт от прегръдката им на стълбите, към която мислите на Страйк непрекъснато се връщаха през следващите дни. Сигурен беше, че Робин преживява кошмарен период, завряна в Машъм, за да реши дали да иска развод, или анулиране на брака, урежда продажбата на апартамента им и й се налага да се справя и с репортерите, и със семейните си грижи. Какво точно щеше да й каже, когато се свържеше с нея, Страйк не знаеше. Знаеше само, че иска да чуе гласа й. И точно на този етап, докато с пиянска непохватност ровеше из тоалетната си чантичка, установи, че не е прибрал зарядното си, а батерията на мобилния му телефон беше изпразнена. Неразколебан той набра телефонни справки и след много молби насреща да говори по-ясно успя да се свърже с дома на родителите на Робин.

Вдигна баща й.

– Здрасти, може ли да говоря с Робин, моля?

– С Робин? Тя е на сватбено пътешествие.

За миг-два Страйк не можа да възприеме казаното.

– Ало? – изрече Майкъл Елакот, а после заяви сърдито: – Предполагам, че сте поредният журналист. Дъщеря ми е в чужбина и много бих искал да престанете да звъните в дома ми.

Страйк затвори, а после продължи да пие, докато сънят го повали.

Гневът и разочарованието го държаха дни наред и никак не намаляваха от съзнанието как мнозина биха казали, че не може да има никакви претенции към личния живот на служителката си. Робин не беше жената, за която я беше мислил, след като можа покорно да се качи на самолета с мъж, когото той наричаше наум „онова леке“. И все пак нещо близко до депресия го налегна, докато седеше в стаята си в „Травълодж“ с чисто ново зарядно и още бира в очакване името му да изчезне от новините.

В съзнателно търсене на нещо, което да го разсее от мислите за Робин, той прекрати самоналожената си изолация, като прие покана, която в обичайния случай би избегнал: вечеря с детектив инспектор Ерик Уордъл, жената на Уордъл, Ейприл, и приятелката им Коко. Страйк отлично схващаше, че работата е нагласена. Преди това Коко се бе опитвала да узнае чрез Уордъл дали Страйк е неангажиран.

Беше дребно, грациозно, много хубаво момиче с доматеночервена коса, художник на татуировки по професия и танцьорка по клубове на почасова работа. Страйк би трябвало да разчете сигналите за опасност. Тя се кикотеше малко истерично още преди да бяха пили. Страйк я отведе в леглото си в „Травълодж“ със същата настройка, с която бе обърнал девет кутийки бира.

В следващите седмици му бе струвало известни усилия да се откачи от Коко. На Страйк не му бе приятно да се държи така, но едно от предимствата да се укриваш от репортери бе, че на мацките за еднократно преспиване никак не им беше лесно да ти влязат в дирите.

Една година по-късно Страйк нямаше представа защо Робин бе решила да остане с Матю. Вероятно чувствата към съпруга й бяха толкова отдавнашни и дълбоки, че бе сляпа за онова, което той представляваше в действителност. Самият Страйк имаше нова връзка в момента. Продължаваше от десет месеца, най-дългата след раздялата му с Шарлот – единствената, за която някога бе обмислял да се ожени.

Емоционалната дистанция между детективите партньори се бе превърнала в прост факт от всекидневието им. Страйк не намираше никакви пропуски в работата на Робин. Тя изпълняваше всичко поръчано бързо, с щателна точност, с инициатива и находчивост. И все пак той забелязваше у нея някакво напрежение, което го нямаше преди. Струваше му се по-нервна от обикновено и веднъж или два пъти, докато разпределяше задачите между партньорката си и служителите на договор, бе уловил нехарактерно за нея нефокусирано изражение, което го разтревожи. Разпознаваше някои от знаците на разстройство от посттравматичен стрес, а тя се бе отървала на косъм от две почти смъртоносни нападения. Непосредствено след като изгуби половината си крак в Афганистан, той също бе преживял дисоциация, след като бе внезапно и рязко изтръгнат от настоящата обстановка по силата на онези няколко секунди на остро предчувствие и ужас, предшестващи взривяването на колата „Викинг“, в която бе седял, травмата върху тялото и военната му кариера. Остана му силното нежелание да бъде возен в кола от друг човек и до този ден сънуваше кошмари с кръв и агония, от които се събуждаше облян в пот.

Само че, когато се опита да повдигне пред Робин въпроса за душевното й здраве със спокойния и отговорен тон на неин работодател, тя го отряза с категоричност и враждебност, която той си обясни с това, че веднъж я беше уволнил. Впоследствие му направи впечатление, че тя се явяваше като доброволец за по-сложни задачи след мръкване и за него си бе в известна степен главоболие да разпределя работата така, та да не изглежда, че се опитва – а той се опитваше – да й възлага най-безопасните и леки задачи.

Бяха учтиви, приятни и официални един към друг, говореха за личния си живот само в най-общ план, и то единствено когато се налагаше. Робин и Матю току-що бяха сменили дома си и Страйк настоя тя да вземе цяла седмица отпуск по този повод. Робин се съпротивляваше, но Страйк надделя. С тон, който не търпеше възражение, й напомни, че през годината е имала много малко почивни дни.

В понеделник най-новият от неудовлетворителните служители на договор при Страйк, наперен тип, бивша „червена барета“, когото Страйк не бе познавал, докато служеше в армията, блъсна с мотопеда си задницата на таксито, което се очакваше да следи. Страйк го уволни с голяма радост. Тъкмо имаше някой, върху когото да си излее гнева, защото и хазаинът му беше избрал тази седмица да го информира, че наред с всички други собственици на офис пространства на Денмарк Стрийт е продал имота си на предприемач.

Сега около детектива витаеше заплахата да изгуби едновременно дома и офиса си.

Като капак на тези особено гадни няколко дни временната помощничка, която бе наел да се занимава с основна канцеларска работа и да отговаря на телефона в отсъствието на Робин, бе най-дразнещото женище, което Страйк бе срещал. Дениз говореше непрестанно с хленчещ носов глас, който пробиваше дори през затворената врата на вътрешния му кабинет. Напоследък Страйк прибягваше до спасението да слуша музика със слушалки, в резултат на което сега й се бе наложило да думка по вратата му и да крещи, преди той да я чуе.

– Какво?

– Току-що намерих това – каза Дениз и размаха пред него написана на ръка бележка. – Пише „клиника“... после някаква дума с „В“... посочено е време след половин час. Трябваше ли да ви напомня?

Страйк разпозна почерка на Робин. Първата дума наистина беше нечетима.

– Не – отвърна, – хвърли го.

Със слаба надежда, че Робин, без да разгласява, търси професионална помощ за душевните си проблеми, каквито и да бяха те, Страйк отново си сложи слушалките и се върна към доклада на сътрудник, който четеше, но му бе трудно да се концентрира. Затова реши да тръгне по-рано за интервюто, което бе насрочил с потенциален нов сътрудник. Главно за да се махне от Дениз, бе определил среща на човека в любимия си пъб.

На Страйк му се бе наложило с месеци след залавянето на Шакълуелския изкормвач да отбягва „Тотнъм“, защото се бе разчуло, че е редовен посетител и репортерите го причакваха там. Дори днес се огледа с подозрение, преди да реши, че е безопасно да се насочи към бара, поръча си обичайната халба „Дум бар“ и седна на ъглова маса.

Отчасти защото бе направил усилие да се откаже от пържените картофи, които му бяха основна храна, отчасти поради натоварването в службата, сега Страйк бе по-слаб, отколкото преди година. Отслабването бе облекчило напрежението върху ампутирания му крак, така че и усилието при сядане, и облекчението от него бяха по-малко забележими. Страйк отпи от бирата си, протегна коляно по силата на навика и за да се наслади на относителната свобода на движение, след което отвори картонената папка, която беше взел със себе си.

Бележките вътре бяха направени от идиота, блъснал мотопеда си в задницата на таксито, и бяха твърде некомпетентни. Страйк не можеше да си позволи да изгуби клиента си, но двамата с Хъчинс и без това бяха претоварени. Спешно трябваше да наеме нов човек, а все още не бе сигурен дали онзи, когото бе поканил за интервюто, беше разумен избор. Не се беше консултирал с Робин, преди да вземе дръзкото решение да отправи предложение към някой, когото не беше виждал от пет години. Дори когато вратата на „Тотнъм“ се отвори и Сам Баркли влезе вътре, точен до минутата, Страйк още се чудеше дали не е напът да направи гигантска грешка.

Почти навсякъде би разпознал родения в Глазгоу мъж като бивш армеец с неговата тениска под пуловер с остро деколте, ниско остригана коса, тесни джинси и блестящо бели маратонки. Страйк се изправи и му протегна ръка, а Баркли, който очевидно го бе познал също тъй лесно, се усмихна и подхвърли:

– Пиеш вече, а?

– Искаш ли и ти? – предложи Страйк.

Докато чакаше за бирата на Баркли, наблюдаваше бившия снайперист в огледалото зад бара. Баркли беше само малко над трийсетгодишен, но косата му беше преждевременно прошарена. Иначе беше точно какъвто Страйк го помнеше. С плътни вежди, големи и кръгли сини очи и масивна челюст, наподобяваше малко на приветлив бухал. Страйк бе харесал Баркли дори когато имаше задачата да събере данни за изправянето му пред военен съд.

– Още ли пушиш? – попита Страйк, като му подаде бирата и седна.

– Eлектронни цигари – отвърна Баркли. – Роди ни се бебе.

– Поздравления – каза Страйк. – Значи водиш здравословен живот?

– Да, нещо такова.

– А пласираш ли?

– Никога не съм пласирал – отвърна разгорещено Баркли, – както много добре ти е известно. Само за лична употреба, приятел.

– Откъде си го купуваш тогава?

– Онлайн – отвърна Баркли и отпи от бирата. – Лесно е. Първия път, като се пробвах, си казах, че няма начин да се получи. Но си рекох: „Добре де, приключение е“. Пращат ти го маскирано в пакети за цигари. Можеш да избираш от цяло меню. Интернет е голяма работа.

Засмя се и попита:

– Е, за какво става дума? Не очаквах да се обадиш скоро?

Страйк се поколеба.

– Мислех си да ти предложа работа.

За момент Баркли се взираше в него, после отметна глава назад и избухна в смях.

– Да му се не види! Че защо не каза направо?

– А ти как мислиш?

– Не употребявам всяка вечер – каза Баркли сериозно. – Честна дума. На жената не й се нрави.

Страйк продължи да държи дланта си върху папката, мислеше.

Работеше по случай с наркотици в Германия, когато се запозна с Баркли. В британската армия се купуваше и продаваше дрога като във всяка друга сфера на обществото, но беше повикан отдел „Специални разследвания“, за да проучи нещо, което изглеждаше по-мащабна и професионална операция. Баркли бе сочен като ключов играч и откриването на килограм първокласен марокански хашиш в личните му вещи категорично оправдаваше провеждането на разпит.

Баркли настояваше, че е натопен, и Страйк, който участваше в разпита, беше склонен да му вярва, не на последно място защото снайперистът изглеждаше твърде интелигентен, за да не намери по-добро скривалище за хашиша от дъното на мешката си. От друга страна, съществуваха доказателства в изобилие, че Баркли е редовен потребител, и имаше не един свидетел, че поведението му започва да става невъздържано. Страйк остана с впечатлението, че Баркли е набелязан като изкупителна жертва, и реши да проведе самостоятелно разследване.

То доведе до интересна информация, свързана със строителни материали и доставки, предоговаряни на космически цени. Страйк не за пръв път попадаше на подобна корупция, но излезе, че двамата офицери, отговарящи за загадъчно изчезващите материали, бяха същите, настоявали Баркли да бъде изправен пред военен съд.

Баркли бе смаян при разпита, проведен от Страйк на четири очи, че човекът от „Специални разследвания“ внезапно проявяваше интерес не към хашиш, а към аномалии, свързани с договори за строителство. Отначало бе предпазлив, сигурен, че никой не би му повярвал предвид ситуацията, в която се беше озовал, но накрая призна пред Страйк, че не само бе забелязал проспаното от другите, а бе решил и да се разрови, при което бе документирал в таблици точните кражби на офицерите. За нещастие на Баркли, офицерите се бяха усетили за прекомерния му интерес към тяхната дейност и така не след дълго кило хашиш се бе озовало сред личните вещи на Баркли.

Когато Баркли показа на Страйк документацията, водена от него (тетрадката бе скрита далеч по-умело, отколкото хашишът), Страйк се впечатли от неговата методичност и инициативност, при положение че Баркли не беше специално обучен в техники на разследване. Като го попита защо се е заел с работа, за която никой не му плаща и му е докарала такива беди, Баркли повдигна широките си рамене и отвърна:

– Не е редно, нали така? Те обират армията. Прибират в джоба си пари на данъкоплатците.

Страйк вложи много повече часове работа в случая, отколкото колегите му смятаха, че си струва, но накрая благодарение на допълнителните му разследвания с цел да се придаде тежест, досието, съставено от Баркли за дейността на началниците му, доведе до тяхното осъждане. Естествено, заслугата отиде при отдел „Специални разследвания“, но Страйк се погрижи обвиненията срещу Баркли тихомълком да бъдат свалени.

– Като казваш „работа“ – чудеше се на глас Баркли сега сред обичайните разговори и шумове на пъба, – детективска работа ли имаш предвид?

Страйк виждаше, че идеята му допада.

– Да – отвърна. – С какво се занимаваш, откакто те видях за последно?

Отговорът бе потискащ, но не и неочакван. На Баркли му бе било трудно да си намери постоянна работа през първите две години след като бе напуснал армията и от време на време вършеше бояджийски услуги за фирмата на шурея си.

– Жена ми докарва повечето пари у дома – каза. – Има добра служба.

– Хубаво – каза Страйк. – Като начало мога да те ангажирам по няколко дни седмично. Ще ти плащам на граждански договор. Ако не се получи, всеки от нас може да се откаже по всяко време. Приемливо ли ти звучи?

– Да, напълно приемливо – отговори Баркли. – Колко плащаш горе-долу?

В продължение на пет минути обсъждаха заплащането. Страйк обясни принципа, на който останалите му служители работеха на граждански договор, и как в офиса трябваше да бъдат донасяни разписки и други документи за професионални разходи за получаване на компенсация. Накрая отвори папката и я плъзна по масата към Баркли, за да му покаже съдържанието й.

– Искам този човек да бъде следен – каза и посочи снимка на бузест младеж с гъста къдрава коса. – Да се правят снимки на онези, с които се среща, и да се разучи какво крои.

– Да, добре – отвърна Баркли, извади мобилния си телефон и снима обекта и адреса му.

– Днес го наблюдава другият ми човек – каза Страйк, – но те искам пред апартамента му утре от шест сутринта нататък.

Остана доволен, че Баркли не оспори ранния час.

– А какво стана с онова девойче? – попита Баркли, като пъхна телефона в джоба си. – Онази, която я имаше по вестниците с теб.

– Робин ли? Тя е в отпуск. Връща се другата седмица.

Разделиха се с ръкостискане и Страйк се порадва на миг мимолетен оптимизъм, преди да си припомни, че трябваше да се върне в офиса, което означаваше близост до Дениз с нейното папагалско бърборене, навика й да приказва с пълна уста и неспособността й да запомни, че той мразеше слаб чай с много мляко.

Наложи му се да си проправя път сред вечните ремонтни работи по Тотнъм Корт Роуд, за да стигне до офиса си. Изчака, докато премина през най-шумния участък, и се обади на Робин да й съобщи, че е наел Баркли, но при обаждането му директно се включи гласова поща. Като си припомни, че в момента тя трябваше да е в загадъчната клиника, прекъсна обаждането, без да остави съобщение.

Докато вървеше, внезапно му хрумна нещо. Бе предположил, че клиниката е свързана с душевното здраве на Робин, но ако...

Телефонът в ръката му иззвъня: номерът на офиса.

– Ало?

– Господин Страйк? – изкудкудяка в ухото му ужасената Дениз. – Господин Страйк, може ли да се върнете бързо, моля ви? Моля ви... тук има един господин... иска да ви види спешно.

Страйк чу на фона силно изтракване и крясъци на мъж.

– Моля ви, елате си колкото може по-бързо! – писна Дениз.

– Идвам! – викна Страйк и се впусна в тромав бяг.