Смъртоносно бяло

63

Теган Бутчър беше ниска, набита, силно луничава и носеше тъмната си коса прибрана в опашка на тила. Дори в елегантната униформа на бара със сива вратовръзка върху черна риза, на която бяха избродирани бял кон и жокей, имаше вид на момиче, попривикнало да джапа в кални гумени ботуши. Изнесла си бе чаша кафе с мляко от бара, за да го пие, докато я разпитват.

– О, много благодаря – каза тя, когато Страйк отиде да й донесе стол, очевидно впечатлена, че прочутият детектив си направи този труд за нея.

– Няма защо – отвърна Страйк. – Това е съдружничката ми Робин Елакот.

– Да, вие ми се обадихте, нали? – Теган се качи с известна трудност на стола поради ниския си ръст. Изглеждаше едновременно развълнувана и малко уплашена.

– Нямаш много време, знам – каза Страйк, – така че да пристъпим направо към деловата част, ако не възразяваш, Теган.

– Да, тоест, не, да започваме.

– Колко време работи за Джаспър и Кинвара Чизъл?

– Още като ученичка работех почасово при тях, та ако се брои това, стават две години и половина.

– Харесваше ли ти работата там?

– Ами... ставаше – отвърна предпазливо Теган.

– Какво беше мнението ти за министъра?

– Нормален човек – отвърна Теган. Сама осъзна, че не дава кой знае каква информация и допълни: – Семейството ми го познаваше отдавна. Братята ми също поработваха в имота години наред.

– Така ли? – попита Страйк, като си водеше бележки. – Какво вършеха те?

– Поправки на огради, малко градинарство, но сега повечето от земята е продадена и градините запустяха. – Тя пийна от кафето си и добави тревожно: – Мама ще вдигне голяма пара, ако разбере, че съм се видяла с вас. Заръча ми да не се бъркам в това.

– Защо така?

– „Малко казвай и малко ядове ще береш“, все това повтаря. А също „Тия, дето най-рядко се показват, са най-харесваните“. Чувам го всеки път, като искам да ида на дискотеката за млади фермери.

Робин се разсмя. Теган се усмихна, горда, че я е развеселила.

– Как ти се виждаше госпожа Чизъл като работодател?

– Добра – отговори в същия дух Теган.

– Госпожа Чизъл е предпочитала някой да спи в къщата, ако тя е щяла да отсъства през нощта, та да бъде близо до конете, нали?

– Да – и после за пръв път сама предложи информация. – Тя е параноичка.

– Не беше ли един от конете й порязан с нож?

– Наречете го порязан, ако искате – отвърна Теган, – но за мен беше по-скоро драскотина. Романо беше успял да свали чула си през нощта. Постоянно го правеше, гадинката.

– Значи не знаеш нищо за натрапници в градината? – попита Страйк с готова над бележника си химикалка.

– Амиии... – бавно изрече Теган. – Тя спомена нещо за това, но...

Погледът й се насочи към пакета „Бенсън & Хеджис“ на Страйк до халбата му.

– Може ли една цигара? – попита тя, събрала кураж.

– Заповядай – побутна пакета към нея Страйк и извади запалка.

Теган запали, дръпна дълбоко от цигарата и каза:

– Не вярвам да е имало някой в градината. Било е само във фантазията на госпожа Чизъл. Тя е... – Тегън затърси подходящата дума. – Ако беше кобила, бихте я нарекли плашлива. Аз никога нищо не чух, когато преспивах там.

– Преспала си в къщата в нощта, преди Джаспър Чизъл да бъде открит мъртъв в Лондон, нали?

– Да.

– Спомняш ли си по кое време се върна госпожа Чизъл?

– Към единайсет. Много се стреснах – сподели Теган. Сега, когато нервността й бе отминала, тя проявяваше тенденция към словоохотливост. – Беше казала, че ще остане в Лондон. Развика се, като влезе, защото пушех пред телевизора, а тя мрази да се пуши, че и бях изпила две чаши вино от бутилката в хладилника. Имайте предвид, беше ми предложила да си взема каквото поискам, преди да тръгне, но тя си е такава, вечно променя правилата. В една минута нещо е приемливо, а в следващата вече не. Покрай нея на пръсти трябва да ходиш. Но тя вече си беше ядосана, когато дойде. Личеше си от това как набиваше крак в коридора. Цигарата и виното само й дадоха повод да ми се нахвърли. Ей такава е тя.

– Но ти все пак си останала там през нощта?

– Да, тя каза, че съм пила много, за да карам, което беше глупост, не бях пияна. А после ми поръча да ида да нагледам конете, защото имала да проведе телефонен разговор.

– Чу ли я да говори по телефона?

Теган се намести на твърде високия за нея стол, така че обхвана с длан лакътя на ръката, с която държеше цигарата, а очите й леко се присвиха срещу дима, беше поза, която тя явно намираше за уместна, когато си имаше работа с хитър частен детектив.

– Не знам дали е редно да кажа.

– А може ли аз да назова име и ти да ми кимнеш, ако съм познал?

– Ами добре – съгласи се Теган, у която недоверчивостта отстъпи пред любопитството на човек, на когото са обещали да покажат фокус.

– Хенри Дръмънд – каза Страйк. – Оставила му е съобщение, че иска оценка на огърлица.

Впечатлена против волята си, Теган кимна.

– Да – потвърди тя. – Точно така.

– И ти отиде да провериш конете?

– Да, а като се върнах, госпожа Чизъл каза, че все пак трябвало да остана, защото бездруго съм й трябвала рано на другата сутрин.

– А тя къде спа? – осведоми се Робин.

– Ами на горния етаж в своята стая, то се знае – с учуден смях отвърна Теган.

– И си сигурна, че е била там през цялата нощ? – попита Робин.

– Да – отново с лек смях потвърди Теган. – Стаята й е до моята. Само те двете имат прозорци, които гледат към конюшните. Чувах я как се приготвя за лягане.

– И си сигурна, че не е напускала къщата през нощта? Според теб не е заминала нанякъде с колата? – настоя Страйк.

– Не, колата щях да я чуя. Около тази къща навсякъде има дупки, не може да си тръгнеш тихо. А и на другата сутрин я срещнах на площадката. Отиваше по нощница към банята.

– В колко часа беше това?

– Към седем и половина. После закусихме заедно в кухнята.

– Тя още ли ти беше сърдита?

– Малко кисела беше – призна Теган.

– А не я ли чу да приема друго обаждане по телефона някъде около времето за закуска?

Теган отвърна с откровено възхищение:

– Говорите за онова от господин Чизъл? Да. Отиде да говори от кухнята. Чух я само да казва: „Не, този път наистина ще го направя, Джаспър“. Май се разправяха. И на полицията го казах. Според мен се бяха скарали в Лондон и тя затова се прибра по-рано у дома, вместо да остане там. После излязох да изрина конюшните, а тя също излезе, за да обучава Бранди, това е една от кобилите й. След това – добави Теган с леко колебание – дойде той. Имам предвид Рафаел, синът.

– И какво е случи?

Теган се поколеба.

– Имали са скандал, нали? – подсказа Страйк.

– Да – усмихна се Теган искрено смаяна. – Вие знаете всичко!

– Знаеш ли за какво беше?

– За същото, за което звъня на онзи другия предишната вечер.

– За огърлицата? Госпожа Чизъл е искала да я продаде ли?

– Да.

– Къде беше ти по време на караницата им?

– Още ринех на конете. Той слезе от колата и отиде при нея в откритата школа...

Като забеляза недоумението на Страйк, Робин промърмори:

– Заграждение, където се обучават коне.

– Аха – рече той.

– Да – кимна Теган, – там тя обучаваше Бранди. Първо си говореха и не ги чувах какво казват, но после го удариха на крясъци, а тя слезе от седлото и ми викна да ида да разседлая Бранди... Да й сваля оглавника и седлото – услужливо добави тя към Страйк, в случай че не е схванал. – Тогава влязоха в къщата, но докато се отдалечаваха, още ги чувах да си крещят. Тя никога не е харесвала Рафаел – коментира Теган. – Смяташе го за разглезен. Вечно злословеше срещу него. Аз лично го намирам за свестен – добави тя и равнодушният й тон бе в пълно противоречие на изчервените бузи.

– Спомняш ли си какво си казваха един на друг?

– Малко – отвърна Теган. – Той й казваше, че не можела да я продаде, че принадлежала на баща му, а пък тя му отвърна да си гледа работата.

– И какво стана после?

– Влязоха вътре, аз продължих да рина, а след известно време... – Теган се запъна леко – видях полицейска кола да се задава по алеята и... да, ужасно беше. Излезе полицайка и ме помоли да отида да помогна вътре. Влязох в кухнята, а госпожа Чизъл беше бяла като платно и в лошо състояние. Поискаха да им покажа къде са торбичките с чай. Приготвих й топла напитка, а Рафаел я накара да седне. Много беше мил с нея – подчерта Теган, – като се има предвид, че малко преди това тя го беше нарекла какъв ли не.

Страйк погледна часовника си.

– Знам, че не разполагаш с много време. Само още едно-две неща.

– Добре – кимна тя.

– Преди година е станал инцидент – каза Страйк, – при който госпожа Чизъл е нападнала господин Чизъл с чук.

– О, господи, да – въздъхна Теган. – Наистина й беше паднало пердето пред очите. Случи се точно след като умъртвиха Лейди в началото на лятото. Тя беше любимата кобила на госпожа Чизъл, а когато тя се прибра у дома, ветеринарят вече беше свършил работата. Тя искаше да е там, когато ще се случи, и направо побесня, щом се върна и видя вана на конския доктор.

– Откога знаеше тя, че кобилата ще бъде убита? – попита Робин.

– През последните два-три дни всички го знаехме вече – отвърна тъжно Теган. – Но тя беше такъв прекрасен кон, надявахме се да прескочи трапа. Ветеринарят чака с часове госпожа Чизъл да се прибере, но Лейди страдаше, а и той не можеше да остане цял ден, така че...

Теган направи жест, изразяващ безнадеждност.

– Имаш ли представа какво я е накарало да замине за Лондон точно този ден, след като е знаела, че Лейди умира? – попита Страйк.

Теган поклати глава.

– Би ли описала точно какво се случи, когато тя нападна съпруга си? Каза ли му нещо преди това?

– Не – поклати глава Теган. – Тя влезе в двора, видя какво е станало, хукна към господин Чизъл, грабна чука и замахна с него. Рукна кръв във всички посоки. Ужасно беше. Ужасно.

– И какво направи тя, след като го удари? – попита Робин.

– Просто стоеше там. А изражението на лицето й... Беше като на същински демон – заяви неочаквано Теган. – Помислих си, че той е мъртъв, че го е убила. Тогава я прибраха за две седмици. Отиде в някаква болница. Сама трябваше да се оправям с конете... Всички бяхме смазани заради Лейди. Обичах тази кобила и се молех да оцелее, но тя се предаде, легна и престана да яде. Не мога да обвинявам госпожа Чизъл, че беше разстроена, но... тя можеше да го убие. Навсякъде имаше кръв – повтори. Исках да напусна. Така казах на мама. Тя ме уплаши онази вечер.

– Кое те накара да останеш? – попита Страйк.

– Не знам... Господин Чизъл го искаше, а и обичах конете. А после тя излезе от болницата и беше много потисната. Стана ми мъчно за нея. Все я намирах да плаче в празния бокс на Лейди.

– Лейди ли беше кобилата, която госпожа Чизъл искаше...ъъ... Как беше терминът? – обърна се Страйк към Робин.

– Да пусне за заплодяване – подсказа Робин.

– Да, да я пусне на онзи прочут жребец.

– Тотилас ли? – попита Теган със загатната гримаса. – Не, тя искаше да заплоди Бранди, но господин Чизъл не щеше и да чуе. Тотилас! Та той струваше цяло състояние.

– И аз така чух. Случайно да е споменавала друг жребец? Има един на име Блан дьо блан, да не би...

– Не съм чувала за такъв – отвърна Теган. – Не, тя държеше да е Тотилас, той беше най-добрият, вманиачена беше по него. Такава си е госпожа Чизъл. Влезе ли й някоя мисъл в главата, няма мърдане оттам. Беше си наумила да има поколение от онзи хубав кон и толкова... Нали знаете, че тя изгуби дете?

Страйк и Робин кимнаха.

– На мама й беше мъчно за нея, реши, че иска жребче като заместител. Според мама всичките тези променливи настроения на госпожа Чизъл са свързани с бебето. Например един ден, няколко седмици след като излезе от болницата, изпадна в някакво бурно състояние. Помислих, че е заради лекарствата, които вземаше. Пееше из двора. „Много сте весела, госпожо Чизъл“, казах й. А тя ми отговори: „Обработвам Джаспър и почти съм успяла, мисля, че все пак ще ми разреши да използвам Тотилас“. Пълни глупости, разбира се. Попитах го, а той ми отвърна намусено, че само й се щяло да е така, че и бездруго не можел да си позволи конете, които вече имат.

– Мислиш ли, че може да я е изненадал, като й е предложил за разплод друг жребец, по-евтин? – попита Страйк.

– Това само би я ядосало – отсече Теган. За нея или Тотилас, или нищо. – Тя загаси цигарата, погледна часовника си и заяви със съжаление: – Имам само две минути.

– Още нещичко и приключваме – каза Страйк. – Чух, че семейството ви преди години познавало момиче на име Суки Луис. Избягала от дом за деца...

– Ама вие всичко знаете! – възкликна възхитена Теган. – Това пък откъде го научихте?

– Били Найт ми каза. Случайно да знаеш какво се е случило със Суки?

– Да, тя замина за Абърдийн. Беше в класа на Дан в училище. Майка й беше кошмарна, пиеше, вземаше наркотици, такива неща. В един момент съвсем не беше на себе си и настаниха Суки в дом. Тя избяга да търси баща си, който работеше на нефтените платформи в Северно море.

– Мислиш ли, че е намерила баща си? – попита Страйк.

С тържествуващ вид Теган бръкна в задния си джоб и извади телефона си. След няколко щраквания показа на Страйк страница от Фейсбук с усмихната брюнетка, която позираше с няколко приятелки пред басейн в Ибиса. Под тена, грима и изкуствените мигли Страйк различи чертите на слабото момиче с издадени зъби от старата снимка. На страницата имаше надпис „Сузана Макнийл“.

– Видяхте ли? – щастливо възкликна Теган. – Баща й я прибра в новото си семейство. Сузана й беше истинското име, но майка й я наричаше Суки. Мама е приятелка с лелята на Сузана. Каза, че си живеела чудесно.

– Напълно сигурна ли си, че това е тя? – попита Страйк.

– Да, разбира се – отвърна Теган. – Всички много се радвахме за нея. Добро момиче беше.

Тя отново хвърли поглед към часовника си.

– Съжалявам, почивката ми свърши. Трябва да вървя.

– Само още един въпрос – каза Страйк. – Колко добре познаваха братята ти семейство Найт?

– Много добре – отговори Теган. – Момчетата бяха в различни училища, но се бяха сближили при работата в имота на Чизъл.

– С какво се занимават братята ти сега, Теган?

– Пол е управител на ферма край Ейлсбъри, а Дан е в Лондон, работи като озеленител. Защо записвате това? – попита тя, за пръв път разтревожена от бележките, които Страйк си водеше. – Не бива да казвате на братята ми, че съм говорила с вас! Много ще се ядосат, ако разберат, че съм разправяла какво ставаше в къщата.

– Нима? А какво ставаше там?

Теган несигурно започна да мести поглед между Робин и Страйк.

– Вие вече знаете, нали?

Когато нито Робин, нито Страйк отговориха, тя каза:

– Вижте, Дан и Пол помагаха само за транспортирането. Товареха ги и толкова от тях. Пък и тогава си беше законно.

– Кое беше законно? – попита Страйк.

– Със сигурност знаете – повтори Теган. – Някой се е разприказвал, нали? Джими Найт ли? Неотдавна се беше върнал, обикаляше наоколо, искаше да говори с Дан. Но бездруго всички местни знаеха. Уж беше тайна, но всички бяхме наясно за Джак.

– Какво за него? – не се отказваше Страйк.

– Ами... че той ги майстори бесилките.

Страйк прие информацията, без и окото му да трепне. Робин не беше сигурна, че е запазила неутрално изражение.

– Но вие вече го знаехте това, нали? – попита Теган.

– Да – отвърна Страйк, за да я успокои. – Знаехме го.

– Не се и съмнявах – рече облекчена Теган и се плъзна без никаква грация от стола си. – Но ако видите Дан, не ме издавайте, че съм го казала. Той е същият като мама: „Малко казвай и малко ядове ще береш“. Вижте, никой от нас не смята, че имаше нещо нередно в това. Мен ако питате, за страната ще е по-добре, ако се приеме смъртното наказание.

– Благодарим ти, че се срещна с нас, Теган – каза Страйк. Тя се изчерви леко, като стисна ръката му, а после тази на Робин.

– Моля, няма защо – отвърна и като че не бързаше да се раздели с тях. – Ще останете ли за състезанията? Кафявата пантера ще участва в гонката в два и половина.

– Може би – отвърна Страйк. – Имаме да убием малко време преди следващата ни среща.

– Заложила съм десетачка на Кафявата пантера – сподели Теган. – Ами... довиждане тогава.

Беше се отдалечила на няколко крачки, когато се обърна и се върна при Страйк с още по-поруменяло лице.

– Може ли да си направя селфи с вас?

– Ъъ... – запъна се Страйк, като избягваше да срещне погледа на Робин. – По-добре не, ако не възразяваш.

– А може ли автограф тогава?

Като реши, че това е по-малката от двете злини, Страйк драсна подписа си на салфетка.

– Благодаря.

Стиснала салфетката си, Теган най-после си отиде. Страйк изчака, докато тя влезе в бара, преди да се обърне към Робин, която вече издирваше информация в телефона си.

– Преди шест години – прочете тя от екрана – е излязла директива на Европейския съюз, забраняваща на страните членки да експортират оборудване за мъчения. Дотогава износът в чужбина на британски бесилки е бил напълно легален.