Смъртоносно бяло

ЕПИЛОГ

Параолимпиадата дойде и отмина и септември полагаше всички старания да отмие спомена за дългите летни дни, белязани от вездесъщия национален флаг, когато Лондон в продължение на седмици бе в центъра на вниманието на света. Дъжд се лееше по високите прозорци на „Чейн Уок Брасери“ и шумът му се състезаваше с гласа на Серж Генсбур, който пееше „Черен тромбон“ от скрити колони.

Страйк и Робин пристигнаха заедно и току-що бяха седнали, когато Изи, избрала ресторанта заради близостта му до жилището си, се появи леко пораздърпана в шлифера си „Бърбъри“ и подгизнал чадър.

Страйк бе разговарял с клиентката им само веднъж след решаването на случая, и то кратко, защото Изи бе в пълен шок и твърде разстроена, за да каже много. Днес се срещаха по молба на Страйк, защото имаше един недовършен аспект в случая „Чизъл“. Изи бе казала на Страйк по телефона, докато уговаряха обяда, че почти не е излизала след арестуването на Рафаел.

– Не мога да погледна хората в очите. Толкова е ужасно.

– А ти как си? – попита тя тревожно, когато Страйк се изправи иззад застланата с бяла покривка маса, за да приеме мокра прегръдка. – И, о, горката Робин, толкова съжалявам – добави тя и забърза към другата страна на масата, за да прегърне и нея, преди да продума разсеяно: – О, да, ако обичате, благодаря – на застаналата отстрани без усмивка келнерка, която пое шлифера и чадъра й.

Щом седна, Изи продума:

– Обещах си, че няма да плача – и мигом грабна колосана салфетка от масата и я притисна към очите си. – Прощавайте, правя го непрекъснато. Гледам да не притеснявам околните...

Тя прочисти гърло и изправи гърба си.

– Беше такъв шок – прошепна.

– Разбира се, не ще и дума – отвърна Робин и Изи й отправи усмивка през сълзи.

‘C’est l’automne de ma vie – пееше Генсбур. – Plus personne ne m’étonne . . .’[4]

– Лесно ли намерихте заведението? – осведоми се Изи в усилието си да стъпи на здравата почва на обичаен разговор. – Много е приятно, нали? – отбеляза, като ги приканваше да се възхитят на провансалския ресторант, за който Страйк си помисли още с влизането, че има излъчването на дома на Изи, само че в превод на френски. Присъстваше същата консервативна смесица от традиционно и модерно: черно-бели снимки по съвсем белите стени, столове и пейки, тапицирани в алена и тюркоазена кожа, и старомодни полилеи от бронз и стъкло с розови абажури.

Келнерката пристигна с менютата и им предложи да си поръчат питиетата.

– Дали да не изчакаме? – попита Изи и направи жест към празния стол.

– Той закъснява – отвърна Страйк, зажаднял за бира. – Нека си поръчаме пиенето.

В крайна сметка не бе останало нищо за разкриване. Днес бе ден, посветен на обяснения. Когато келнерката се отдалечи, отново надвисна неловко мълчание.

– О, боже, не знам дали си чул – заговори внезапно Изи на Страйк, облекчена, че е намерила тема, която за нея бе стандартна клюка. – Чарли са я приели в болница.

– Тъй ли? – рече той без признаци на особен интерес.

– Да, трябвало да е на легло. Има нещо, което май се наричаше изтичане на амниотична течност, и искат да я държат под наблюдение.

Страйк кимна безизразно. Засрамена от себе си, че искаше да узнае повече, Робин запази мълчание. Питиетата пристигнаха и Изи, твърде увлечена, за да забележи липсата на ентусиазъм у Страйк по тема, която за нея бе от взаимен интерес, продължи:

– Чух, че Джаго се разбеснял, като видял във вестника материала за вас двамата. Сигурно е много доволен, че сега тя е на място, където да я държи под око...

Но в този момент Изи най-сетне улови нещо в изражението на Страйк, което я накара да даде заден. Тя отпи от виното си, увери се, че никой от съседните маси не ги слуша, и додаде: – Сигурно полицията ви държи в течение. Нали знаете, че Кинвара е направила пълни самопризнания?

– Да – потвърди Страйк, – чухме за това.

Изи поклати глава и очите й отново се напълниха със сълзи.

– Толкова е ужасно. Приятелите ни не знаят какво да кажат... Аз самата още не мога да го повярвам. И то не е за вярване. Раф... Исках да ида да го посетя. Наистина имах нужда да се срещна с него... но той отказа. Не иска да вижда никого.

Тя глътна още вино.

– Трябва да се е побъркал. Няма как да не е болен, та да го извърши, нали? Със сигурност е душевноболен.

Робин си припомни тъмната баржа, където Рафаел с копнеж бе описвал мечтания от него живот, вилата на Капри, ергенския апартамент в Лондон и новата кола веднъж щом паднеше забраната му за шофиране, задето бе прегазил млада майка. Помисли си колко щателно бе планирал смъртта на баща си и грешките бяха допуснати само в резултат на спешността, поради която му се бе наложило да извърши убийството. В съзнанието й изникна изражението му над пистолета, когато бе попитал защо жените си мислят, че има някаква разлика между тях: майката, наречена курва, мащехата, съблазнена от него, Робин, която се канеше да убие, за да не отива сам в ада. Дали бе болен, в смисъл че трябваше да иде по-скоро в психиатрична институция, отколкото в затвора, който толкова го ужасяваше? Или мечтата му за отцеубийство обитаваше в зоната на здрача помежду болест и непреодолима злоба?

– Детството му беше ужасно – коментираше Изи, а после, след като нито Страйк, нито Робин реагираха на думите й, настоя: – Това е самата истина. Не искам да говоря зле за татко, но за него Фреди бе всичко. Татко не беше добър с Раф и Орка... имам предвид Орнела, майка му. Торк винаги е казвал, че тя е чисто и просто уличница от висока класа. Когато Раф не беше в пансиона, тътреше го със себе си в постоянно преследване на някой нов мъж.

– Някои имат и по-лошо детство – отбеляза Страйк.

Робин, която тъкмо си мислеше, че животът на Рафаел с майка му звучеше твърде подобен на този на Страйк като малък с неговата, все пак бе изненадана да го чуе така рязко да изразява мнението си.

– Мнозина имат и по-лош жребий от майка купонджийка – добави той, – а не стават убийци. Виж Били Найт. През повечето от живота си изобщо не е имал майка. Баща му, насилник и алкохолик, го е биел и оставял на произвола, поради което е получил тежко психическо заболяване, и все пак на никого не е посегнал. В разгара на психозата си дойде в моя офис, за да търси справедливост за друг човек.

– Да – побърза да се съгласи Изи, – това е вярно, разбира се.

Но Робин имаше усещането, че дори и сега Изи не бе в състояние да приравни болката на Рафаел и Били. Страданията на първия винаги щяха да предизвикват повече жалост у нея, отколкото тези на втория, защото един Чизъл по самата си същност и рождено право бе различен от сирачето, бито далеч от чужди погледи в гората, произхождащо от семейство на работници в имението, които поначало живееха по свои си закони.

– А ето го и него – обяви Страйк.

Били Найт току-що беше влязъл в ресторанта и по наболата му коса блестяха капки дъжд. Макар и още да беше много слаб, лицето му се бе позагладило, а дрехите му и самият той бяха по-чисти. Изписали го бяха от болницата едва преди седмица и в момента живееше при Джими на Чарлмонт Роуд.

– Здравейте – обърна се той към Страйк. – Извинете, че закъснях, пътуването с метрото отне повече време, отколкото очаквах.

– Няма проблем – изрекоха двете жени едновременно.

– Ти си Изи – каза той, като се настани до нея. – Отдавна не съм те виждал.

– Така е – отвърна Изи с прекомерна сърдечност. – Дълго време мина.

Робин протегна ръка през масата:

– Здравей, Били, аз съм Робин.

– Здравей – отвърна той и стисна ръката й.

– Искаш ли вино, Били? – предложи Изи. – Или бира?

– Не мога да пия заради лекарствата – каза й той.

– А, да, разбира се – смути се тя. – Ами, пийни вода тогава. Ето го менюто, още не сме поръчали...

След като келнерката дойде и си отиде, Страйк се обърна към Били:

– Дадох ти обещание, когато те посетих в болницата. Казах ти, че ще открия какво се е случило с детето, което си видял да удушават.

– Да – промълви Били очаквателно. Тъкмо с надеждата да чуе отговора на двайсетгодишна загадка бе пропътувал в дъжда разстоянието от Ист Хам до Челси. – По телефона ми казахте, че сте го разрешили.

– Да – отговори Страйк, – но искам да го чуеш от някой, който е съвременник на събитията и ги знае, та да схванеш цялата история.

– Ти ли? – обърна се Били към Изи. – Била си там? Горе при коня?

– Не, не – побърза да каже Изи. – Случи се през училищната ваканция.

Тя отпи глътка вино за кураж, остави чашата си, пое дълбоко дъх и заговори:

– С Физи гостувахме у съученици. После... чух какво се е случило. А се бе случило следното... Фреди си бе дошъл у дома от университета и беше довел няколко приятели със себе си. Татко ги оставил сами в къщата, защото трябвало да отиде в Лондон на официална вечеря с полка си. Фреди можеше да е... истината бе, че се държеше ужасно буйно понякога. Извадил доста много добро вино от избата и всички се напили. Едно от момичетата каза, че искал да провери доколко е истина историята за коня... Знаеш я – обърна се тя към Били, – местната мълва за Уфингтънския кон. „Ако се завъртиш три пъти в окото и си пожелаеш нещо...“

– Да – кимна Били. Тревожните му очи бяха огромни.

– По тъмно всички тръгнали от къщата, но Фреди, какъвто си беше... наистина беше необуздан... ги отклонил към вашата къща, Стеда Котидж. Защото искал да купи от марихуаната, която брат ти отглеждал.

– Да – отново потвърди Били.

– Фреди искал да вземе малко, та да пушат горе при коня, докато момичетата си намисляли желания. Разбира се, не е бивало да шофират. Вече били пияни. Когато стигнали до къщата ви, баща ви го нямало...

– Беше в хамбара – внезапно се обади Били. – Сковаваше една... знаете какво.

Пролича си как споменът проби напред в съзнанието му, събуден от нейния разказ. Страйк забеляза как лявата ръка на Били здраво държеше дясната, за да предотврати тика, който за Били очевидно имаше смисъла да го предварди от зло. Дъждът продължаваше да плиска по прозорците на ресторанта, а Серж Генсбур сега пееше Oh, je voudrais tant que tu te souviennes . . .[5]

– И тъй – подхвана Изи, след като отново пое дълбоко дъх, – както чух аз от едно момиче, което било там... не искам да кажа кое – добави тя малко оправдателно към Страйк и Робин. – Случи се отдавна и тя беше травматизирана от цялата история. Та Фреди и приятелите му нахълтали у вас и те събудили, Били. Доста голяма тълпа били, а Джими свил на всеки по джойнт, преди да си тръгнат. Ти си бил гладен и Джими... или може би... – тя потрепна – ...може би Фреди, не знам... решил, че ще е забавно да изронят малко от онова, което пушели, и да го сложат в йогурта ти.

Робин си представи приятелите на Фреди, някои от които вероятно се бяха наслаждавали на екзотиката да седят в къщичката на черноработник с местен младеж, продаващ им трева, но други като момичето, разправило историята на Изи, се бяха чувствали неловко заради ставащото, само че от боязън пред агресивните младежи не се бяха намесили. На петгодишния Били всички те му се бяха сторили възрастни, но сега Робин знаеше, че са били на деветнайсет до двайсет и една години.

– Да – промълви Били, – знам, че ми бяха дали нещо.

– После Джими пожелал да ги придружи нагоре по хълма. Чух, че бил харесал едно от момичетата – с благовъзпитан тон отбеляза Изи. – Само че ти не си се чувствал много добре, след като си изял онзи йогурт. Не можел да те остави сам в това състояние и те повел с другите. Натоварили сте се всички в ленд роувъра и сте се качили на Драконовия хълм.

– Но... не, не беше така – обади се Били. Тревожното изражение се бе върнало на лицето му. – Къде е момиченцето? Тя вече беше там. Беше с нас в колата. Помня как я изведоха, когато стигнахме хълма. Тя плачеше за майка си.

– Не е било момиче – промълви Изи. – Просто Фреди е проявил странно чувство за хумор...

– Беше момиче – настоя Били. – Наричаха я с момичешко име, помня.

– Да – нещастно отрони Изи. – Рафаела.

– Точно така! – възкликна Били на висок глас и няколко души в ресторанта обърнаха глави към тях. – Точно така! – повтори той шепнешком с разширени очи. – Рафаела, така я наричаха...

– Не е било момиче, Били... Бил е моят малък... моят малък...

Изи отново притисна салфетката към очите си.

– Много съжалявам... Бил е малкият ми брат Рафаел. Фреди и приятелите му трябвало да го гледат, докато татко не бил у дома. Раф беше ужасно сладък като дете. Според мен той също е бил събуден от тях и момичетата не са пожелали да го оставят, така че са го повели. Фреди не искал. Готов бил да зареже Раф самичък, но момичетата обещали те да се грижат за него. Когато стигнали горе обаче, Фреди вече бил страшно пиян и напушен, а Раф не спирал да плаче и Фреди се ядосал. Казал, че разваля всичко и тогава...

– Взе да го души – проговори Били с изражение на паника. – Истинско беше, той го уби...

– Не, не, не го е убил! – увери го Изи разстроена. – Били, знаеш, че не го е убил... Няма как да не помниш Раф, той идваше у нас всяко лято, жив си е!

– Фреди е сключил длани около врата на Рафаел – поясни Страйк – и е стискал, докато малкият е изгубил съзнание и в същия момент е изпуснал урина. Припаднал е, но не е умрял.

Лявата ръка на Били бе сграбчила с все сила дясната.

– Аз го видях.

– Да, видял си – каза Страйк – и предвид всички обстоятелства се оказа много добър свидетел.

Пристигна келнерката с храната им. След като на всички беше сервирано – на Страйк стек и пържени картофи, на двете жени салата с киноа, а на Били супа, която като че бе единственото в менюто, почувствал увереност да поръча, – Изи продължи историята си.

– Раф ми разправи какво се е случило, когато се върнах от ваканцията. Беше толкова малък и разстроен. Повдигнах въпроса пред татко, но той не щеше и да чуе. Махна с ръка и ме отпрати. Каза, че Рафаел вечно мрънкал и се оплаквал... Като погледна в ретроспекция – обърна се тя към Страйк и Робин, а очите й отново се напълниха със сълзи, – разбирам колко много омраза е изстрадал Раф при подобни случаи...

– Да, адвокатите на Рафаел вероятно ще се опитат да тръгнат точно по тази линия на защита – заяви Страйк, нападнал с апетит стека си, – но си остава фактът, Изи, че Рафаел не е осъществил желанието си да види баща си мъртъв, преди да зърне картината на Стъбс, висяща на горния етаж.

– Стъбс под въпрос – уточни Изи, като измъкна кърпичка от ръкава си и си издуха носа. – Хенри Дръмънд смята, че е копие. Експертът от „Кристис“ е обнадежден, но един любител на Стъбс от Щатите ще пристигне да я инспектира и той твърди, че не отговаряла на бележките, направени от Стъбс за изгубената картина... Честно казано – поклати глава тя, – изобщо не ме е грижа. Като си помисля до какво доведе само, какво причини на семейството ни... Все ми е едно, ако ще и на боклука да иде. Има по-важни неща от парите – продума Изи задавено.

Страйк имаше извинение да не отговори, тъй като устата му беше пълна, но се почуди дали на Изи й бе хрумнало, че крехкият човек до нея живее в тесен апартамент с две стаи в Ист Хам с брат си и че реално погледнато на Били се дължаха пари от продажбата на последната бесилка. Може би, щом Стъбс веднъж бъдеше продаден, семейство Чизъл можеха да обмислят уреждането на този си дълг.

Били ядеше супата си като в транс с разфокусиран поглед. На Робин състоянието му на дълбок размисъл й се стори умиротворено, дори щастливо.

– Значи явно съм се объркал, а? – попита най-сетне той. Вече говореше със самочувствието на човек, намерил твърда почва в реалността. – Видял съм да заравят кон, а съм го помислил за детето. Заблудил съм се, това е.

– Мисля, че има нещо повече тук – посочи Страйк. – Знаел си, че човекът, който е душил детето, е същият, заровил коня в долчинката заедно с баща ти. Рядко си виждал Фреди, след като е бил толкова по-голям от теб, затова не си бил съвсем наясно кой е. Но мисля, че си блокирал знанието си за коня и как е умрял. Съчетал си два акта на жестокост, извършени от един и същ човек.

– Какво се е случило с коня? – с известна тревожност попита Били.

– Не помниш ли Петнистата? – попита Изи.

Удивен Били остави лъжицата си и вдигна длан хоризонтално на приблизително метър от земята.

– Ей толкова висока, да... пасеше по ливадата за крикет, нали?

– Беше много стара миниатюрна петниста кобила – обясни Изи на Страйк и Робин. – Последното от животните на Дрънкалото. Дрънкалото имаше ужасен, кичозен вкус дори за коне.

(...никой не й е обърнал внимание. Знаеш ли защо? Защото са тъпи надменни сноби...)

– И все пак Петнистата беше много сладка – призна Изи. – Ако си в градината, следваше те навсякъде като куче. Не вярвам Фреди да го е направил нарочно, но... – изрече тя унило. – О, вече не знам какво да вярвам. Нямам представа какво си е мислил, той винаги е имал ужасен нрав. Нещо го беше ядосало. Татко беше излязъл, той грабна пушката му от шкафа за оръжия, качи се на покрива и взе да гърми по птици, а после... След това ми каза, че нямал намерение да улучи Петнистата, но вероятно се е целел близо до нея, за да я убие, нали така?

Точно в нея се е целел – помисли си Страйк. – Човек не пуска два куршума в главата на животно от това разстояние, ако не се е прицелил в него.

– Тогава изпадна в паника – продължи Изи. – Взе Джако... исках да кажа баща ти – обърна се тя към Били, – за да му помогне да заровят трупа. Когато татко се прибра, Фреди му разказа измислена история как Петнистата рухнала на земята и той повикал ветеринаря да я застреля. Естествено, тази версия не издържа и две минути. Татко беше бесен, като узна истината. Не търпеше жестокост към животни. Аз бях с разбито сърце – призна Изи. Обичах Петнистата.

– Случайно не си ли забила кръст в земята, където е била заровена, Изи? – попита Робин с увиснала във въздуха вилица.

– Откъде знаеш това, за бога? – смая се Изи и от очите й отново закапаха сълзи и тя посегна към кърпичката си.

Проливният дъжд продължаваше, когато Страйк и Робин излязоха заедно от ресторанта и тръгнаха по Челси Ембанкмънт към Албърт Бридж. Тъмносивата Темза течеше неспирно напред и повърхността й оставаше напълно ненарушена от сгъстяващите се струи дъжд, които заплашваха да изгасят цигарата на Страйк и измокриха няколко изтръгнали се кичура изпод качулката на Робин.

– Ето ти ги нӚ висшите класи – подхвърли Страйк. – Децата си може да душат, но конете не бива да се пипат.

– Не си докрай справедлив – упрекна го Робин. – Изи е на мнение, че с Рафаел са се отнасяли отвратително.

– Нищо не е в сравнение с онова, което го чака в „Дартмур“ – рече Страйк безразлично. – Жалостта ми знае граници.

– Да – кимна Робин, – даде го ясно да се разбере.

Обувките им шляпаха върху лъщящия от влага тротоар.

– Напредваш ли с когнитивно-бихевиоралната терапия? – поинтересува се Страйк. – Правиш ли си упражненията?

– Най-прилежно – отвърна Робин.

– Не гледай лековато на това, говоря сериозно...

– И аз съм сериозна – отговори Робин спокойно. – Правя каквото е нужно. Не съм имала и едничка паническа атака от седмици. А твоят крак как е?

– Подобрява се. Правя си разтяганията, пазя диета.

– Току-що изяде половин картофена нива и по-голямата част от крава.

– Това е последното хранене, което ще запиша на сметката на Чизъл – посочи Страйк. – Исках да получа максимума. Какви са ти плановете за следобеда?

– Трябва да взема онази папка с досието от Анди, после ще позвъня на човека във Финсбъри Парк да проверя ще разговаря ли с нас. О... Ник и Илза поръчаха да те питам ще дойдеш ли довечера на къри, поръчано за вкъщи.

Робин бе отстъпила пред комбинираното настояване на Ник, Илза и Страйк, че е нежелателно да иде да живее в супертясна стая с напълно непознати хора непосредствено след като бе държана като заложник под дулото на револвер. След три дни щеше да се премести в стая в апартамент в Ърлс Корт, който щеше да дели с гей актьор, приятел на Илза, чийто бивш партньор се беше изнесъл. Изискванията на новия й съквартирант бяха чистота, здрав разсъдък и търпимост към късните му часове на прибиране.

– Ами добре, чудесно – отвърна Страйк. – Първо трябва да се отбия в службата. Баркли смята, че този път е приклещил здраво Шмекера. Влязъл в хотел и излязъл от него заедно с поредната тийнейджърка.

– Идеално – каза Робин. – Естествено, нямах предвид идеално, това е...

– Отвсякъде си е идеално – отсече Страйк под плющящия наоколо им дъжд. – Още един доволен клиент. Салдото ни в банката по изключение изглежда много здравословно. Може да ти вдигна малко заплатата.

Разделиха се с помахване, като всеки прикри от другия леката усмивка, когато тръгнаха по пътя си доволни, че само след няколко часа отново ще се видят на къри и бира у Ник и Илза. Но скоро тази мисъл у Робин бе изместена от въпросите, нуждаещи се от отговори от страна на човека от Финсбъри Парк.

С наведена глава, за да се запази от дъжда, изобщо не й хрумна да отдели внимание на великолепната сграда, покрай която минаваше, с прозорци, гледащи към реката, и гравирани два лебеда на входните й врати.