Смъртоносно бяло

15

Докато Страйк пътуваше в посока север, Робин бе призована без съпътстващи обяснения за лична среща със самия министър на културата.

Докато вървеше под слънцето към Министерството на културата, медиите и спорта, което се помещаваше в голяма бяла едуардианска сграда на няколко минути път от двореца Уестминстър, Робин се улови, че й се иска да беше от туристите, задръстващи тротоара, тъй като по телефона Чизъл й се стори в кисело настроение.

Робин би дала много да имаше да съобщи нещо полезно на министъра относно неговия изнудвач, но тъй като работеше по задачата само от ден и половина, единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че първото й впечатление от Герайнт Уин вече бе затвърдено: той беше мързелив, похотлив, надут и недискретен. Вратата на офиса му най-често зееше отворена и напевният му глас се носеше по коридора, докато обсъждаше с неблагоразумно лекомислие дребните проблеми на хора от избирателния район на жена му, вмъкваше имена на знаменитости и видни политици и общо взето, се стремеше да създаде внушение за човек, за когото да управлява офиса на избирателен район е незначително странично занятие.

Поздравяваше Робин ентусиазирано иззад бюрото си, когато тя минаваше покрай отворената врата, и демонстрираше желание да продължат контактите си. Но дали неволно, или преднамерено, Аамир Малик винаги осуетяваше опитите на Робин да продължи поздравите в разговори, като или се намесваше с въпрос към Уин, или, както бе сторил само преди час, просто затваряше вратата пред лицето на Робин.

Екстериорът на големия комплекс на Министерството на културата, медиите и спорта с неговите каменни гирлянди, колони и неокласическа фасада не й подейства успокояващо. Интериорът бе модернизиран, вътре имаше произведения на съвременното изкуство, включително абстрактна стъклена скулптура, висяща от купола над централното стълбище, по което Робин бе поведена от енергична млада жена. Убедена, че съпровожда кръщелница на министъра, тя много се стараеше да й обръща внимание на интересни акценти.

– Стаята на Чърчил – съобщи и посочи вляво. – Това е балконът, от който е държал прочутата си реч в Деня на победата в Европа. Кабинетът на министъра е ето там...

Тя поведе Робин по широк извит коридор, служещ същевременно и за работно пространство с отворен план. Елегантни млади хора седяха зад бюра край дълга редица от високи прозорци вдясно. В квадратната площ по средата се издигаше модерна машина за кафе. Бе много различно от тесния офис, където Изи приготвяше нескафе с вода от чайник.

Кабинетите вляво бяха отделени от това извиващо се пространство чрез стъклени стени и врати. Робин зърна от разстояние министъра на културата, седнал на бюрото си под съвременен портрет на кралицата и разговарящ по телефона. С отривист жест подсказа на придружителката да въведе Робин в кабинета и продължи да говори по телефона, докато Робин го чакаше да приключи с малко неловко чувство. От слушалката Робин, макар и застанала на близо три метра разстояние, чуваше женски глас – висок и истеричен.

– Трябва да затварям, Кинвара! – изръмжа Чизъл. – Да... ще говорим за това по-късно. Имам работа!

Като тръшна слушалката по-силно от необходимото, той посочи на Робин стол срещу себе си. Острата му и права прошарена коса стърчеше като телен ореол около главата му, а пълната долна устна му придаваше сърдито изражение.

– Пресата души наоколо – изпъшка той. – Това беше жена ми. Позвънили й от „Сън“ тази сутрин и поискали да потвърди, че слуховете са верни. Тя ги попитала: „Какви слухове?“, но онзи не уточнил. Явно разузнава. Опитва се да измъкне нещо от нея, като я свари неподготвена.

Той се намръщи към Робин, чиято външност очевидно не го удовлетвори.

– На колко години сте?

– На двайсет и седем – отвърна тя.

– Изглеждате по-млада.

Не прозвуча като комплимент.

– Успяхте ли вече да поставите подслушвателното устройство?

– Не, за съжаление – каза Робин.

– А Страйк къде е?

– В Манчестър, отиде да разпита бившата съпруга на Джими Найт – отговори Робин.

Чизъл изхъмка навъсено и се изправи. Робин също скочи.

– Е, най-добре се връщайте и действайте – каза Чизъл, тръгна към вратата и без да смени интонацията си, добави: – Националната здравна служба. Хората ще си помислят, че сме някакви луди.

– Моля? – остана в пълно недоумение Робин.

Чизъл отвори стъклената врата, посочи й с жест да мине преди него и излязоха в откритото пространство, където елегантните млади хора работеха зад бюрата си в близост до лъскавата машина за кафе.

– Церемонията по откриването на олимпиадата – поясни той, като я последва. – Простотиите на левите. Две войни спечелихме, ама не бивало да го празнуваме.

– Глупости, Джаспър – изрече наблизо плътен и мелодичен глас с нотки на уелски изговор. – Постоянно празнуваме военните победи. Това е съвсем различен вид празненство.

Дела Уин, министърът на спорта, стоеше до вратата на Чизъл, хванала каишката на почти белия си лабрадор. Беше жена с авторитетно излъчване, със сресана назад над широкото чело прошарена коса и с толкова тъмни слънчеви очила, че Робин не различаваше нищо зад стъклата им. От проучванията си знаеше, че слепотата й се дължи на рядко заболяване, при което в утробата не се развиват очните ябълки. Понякога слагаше изкуствени очи, особено когато трябваше да бъде снимана. Дела носеше няколко златни бижута, а на врата си имаше колие от едри гравирани камъни и от глава до пети беше облечена в небесносиньо. В един от профилите за нея, пратени й от Страйк, Робин беше научила, че Герайнт й приготвял дрехите всяка сутрин и че тъй като нямал особен усет към модата, най-лесно му било да ги подбира в един и същ цвят. Стори й се много трогателно, когато го прочете.

На Чизъл очевидно не му се понрави внезапната поява на колежката му и Робин това не я учуди, предвид че мъжът й го изнудваше. Дела, от друга страна, не изглеждаше да изпитва неудобство.

– Реших, че можем да споделим колата до Гринуич – каза тя на Чизъл, а белезникавият лабрадор кротко душеше крайчеца на полата на Робин. – Тъкмо ще имаме възможност да преговорим плановете за дванайсети. Какво правиш, Гуин? – добави, усетила, че лабрадорът дърпа каишката.

– Души ме – притеснено отвърна Робин и погали кучето по главата.

– Това е кръщелницата ми... ъъ...

– Вениша – вметна Робин, тъй като Чизъл май беше забравил името й.

– Приятно ми е – каза Дела и протегна ръка. – Дойдохте да посетите Джаспър ли?

– Не, на стаж съм в офиса за избирателния му район – отвърна Робин и стисна топлата ръка с пръстени, докато Чизъл отстъпи встрани, за да прегледа документ, подаден му от навъртащия се наблизо млад човек в костюм.

– Вениша – повтори Дела, все още обърната към Робин. На красивото й лице, полускрито зад тъмните очила, се появи бегло смръщване.

– Как е фамилията ви?

– Хол – отвърна Робин.

Изпита нелепа паника, сякаш Дела щеше да я разкрие. Все още гледащ подадения му документ, Чизъл се отдалечи и остави Робин изцяло на милостта на Дела, или така поне го почувства тя.

– Вие сте онази фехтовачка – отсече Дела.

– Моля? – отново бе смаяна Робин. Някои млади хора, скупчили се около кафемашината с вид на космически кораб, се бяха извърнали да слушат с учтив интерес, изписан по лицата им.

– Да – каза Дела. – Да, помня ви. Бяхте в английския национален отбор с Фреди.

Дружелюбното й изражение бе преминало в сурово. Чизъл сега се бе навел над бюрото и зачертаваше разни фрази в документа.

– Не, никога не съм се фехтувала – отвърна Робин, все така объркана.

– Правили сте го, разбира се – с равен тон заяви Дела. – Помня ви. Кръщелничката на Джаспър и съотборничка на Фреди.

Беше леко притеснителна проява на арогантност, на крайна самоувереност в собствената правота. Робин реши, че не й е по силите да протестира в присъствието на няколко слушатели. Вместо това каза само:

– Приятно ми е, че се запознахме – и си тръгна.

– Отново, искате да кажете – остро изрече Дела, но Робин не отговори.