Смъртоносно бяло

67

Норфъкският териер се бореше в ръцете на Кинвара; лапите му бяха кални. При вида на Робин Ратънбъри отново се разрази в лай и още по-ожесточено се замята да се освободи.

– Прощавайте, умирах да ида до тоалетната – задъхана изрече Робин със скрита зад гърба й бронзова жаба.

Старото казанче потвърди версията й, като издаваше силни шумове, отекващи в каменния коридор.

– Открихте ли нещо? – подвикна Робин към Страйк, който с мъка влезе в стаята след Кинвара.

– Нищо – отвърна той с изопнато от болка лице. След като изчака лабрадора да скочи вътре, затвори френския прозорец, като в другата си ръка още държеше револвера. – Но определено там имаше хора. Кучетата ги усетиха, само че онези избягаха според мен. Ама че случайност да минем покрай стената тъкмо когато я прескачаха.

– Я млъкни, Ратънбъри! – викна Кинвара.

Тя пусна долу териера и когато той отказа да престане да джафка срещу Робин, го заплаши с вдигната ръка, при което псето изскимтя и се оттегли в ъгъла при лабрадора.

– Конете добре ли са? – осведоми се Робин и се приближи към масичката, от която бе взела бронзовото преспапие.

– Една от вратите на конюшните не беше затворена както трябва – каза Страйк, като трепна, щом се наведе да опипа коляното си. – Но според госпожа Чизъл може би така е била оставена. Ще възразите ли да седна, госпожо Чизъл?

– Ами... сядайте, щом трябва – нелюбезно отвърна Кинвара.

Тя се отправи към масичка с бутилки в ъгъла на стаята, извади тапата на уиски „Феймъс Граус“ и си наля щедро. Докато беше с гръб, Робин върна крадешком жабата на мястото й. Опита се да улови погледа на Страйк, но той се бе отпуснал на канапето с лек стон, обърнат към Кинвара.

– Няма да откажа, ако предложите и на мен – заяви безсрамно, докато масажираше дясното си коляно. – Налага се да сваля протезата си, имате ли нещо против?

– Хубаво, свалете я. Какво искате?

– И за мен скоч, моля – каза Страйк, като остави револвера на масичката до бронзовата жаба, нави крачола си нагоре и направи знак с очи на Робин да седне и тя.

Кинвара наля уиски във втора чаша, а Страйк се зае да сваля протезата си. Когато се извърна да му подаде питието, Кинвара се загледа заинтригувана как Страйк отстранява изкуствения си крак и отклони очи, когато на показ излезе възпалената тъкан. Страйк подпря протезата на меката табуретка и спусна обратно крачола си.

– Много благодаря – каза той, като пое уискито от нея и отпи.

Притисната в безизходица с човек, който не можеше да ходи, на когото на теория би трябвало да е благодарна и току-що му бе сервирала питие, Кинвара нямаше какво друго да стори, освен също да седне с каменно изражение.

– Всъщност, госпожо Чизъл, бездруго се канех да ви се обадя по телефона, за да потвърдите някои неща, които чухме от Теган по-рано – заговори Страйк. – Може да го направим сега, ако желаете, че да ни се махне от главата.

С леко потръпване Кинвара хвърли поглед към празното огнище, а Робин се обади услужливо:

– Искате ли аз да...

– Не – тросна се Кинвара. – Сама мога да го свърша.

Тя отиде до дълбокия кош край камината и измъкна от него стар вестник. Докато Кинвара подреждаше върху смачкания вестник трески и подпалки, Робин успя да улови погледа на Страйк.

– Има някой горе – изрече само с устни, но не беше сигурна, че той я е разбрал. Просто вдигна вежди и отново се обърна към Кинвара.

Бе запалена клечка кибрит. Вестникът и подпалките пламнаха. Кинвара взе чашата си, върна се до масата с питиетата, където я допълни с още чист скоч, и като загърна по-плътно палтото около себе си, отиде до камината, избра голяма цепеница и я пусна върху пламъците, след което отново се отпусна на канапето.

– Е, казвайте – подкани тя Страйк. – Какво искате да знаете?

– Както казах, днес разговаряхме с Теган Бутчър.

– И?

– И вече знаем за какво са изнудвали мъжа ви Джими Найт и Герайнт Уин.

Кинвара не показа изненада.

– Казах им на онези глупави момичета, че ще го установите – сви рамене тя. – На Изи и Физи. Всички наоколо бяха наясно с какво се занимава Джако Кент в хамбара. То се знаеше, че някой ще се разприказва.

Тя пое глътка уиски.

– Сигурно знаете всичко за бесилките, за момчето в Зимбабве?

– Имате предвид Самюъл ли? – реши да блъфира Страйк.

– Точно него. Самюъл Му... Мудрап или нещо такова.

Огънят внезапно се разгоря, около цепеницата се издигнаха пламъци и от нея се изсипа дъжд от искри.

– В мига, когато научихме за обесеното момче, Джаспър се разтревожи, че става дума за неговите бесилки. Но вие знаете всичко, нали? Че имаше две бройки? Ала само едната стигна до правителството. Другата замина нанякъде, отвлякоха камиона или нещо такова. И тъй се озовала насред нищото. Снимките са доста потискащи без съмнение. Във Външното министерство смятат, че става дума за сгрешена самоличност. Джаспър не виждаше как могат да бъдат проследени до него, но Джими каза, че има доказателство за това. Знаех си, че ще научите – изрече тя с горчиво задоволство. – Теган е ужасна клюкарка.

– И за да сме наясно – подхвана Страйк, – когато Джими Найт за пръв път дойде тук да ви види, искал е своя дял и този на Били за двата комплекта бесилки, които баща му е оставил завършени преди смъртта си, така ли е?

– Точно така – отвърна Кинвара и отпи уиски. – Струваха осемдесет хиляди двете. Той поиска четиресет.

– Но вероятно – каза Страйк, който си припомни думите на Чизъл, че Джими е дошъл пак след първия си опит да получи пари и е поискал намалена сума – съпругът ви го е информирал, че е получил плащане само за едната, тъй като другата е била открадната при транспортирането?

– Да – потвърди Кинвара. – Така че Джими поиска двайсет хиляди, но ние ги бяхме похарчили вече.

– Как приехте претенцията на Джими, когато дойде да ви иска пари за пръв път?

На Робин й се стори, че лицето на Кинвара порозовя, но може би се дължеше на ефекта от уискито.

– Ако искате да знаете истината, виждах, че има право да претендира за тях. Половината сума се полагаше на момчетата Найт. Такава беше уговорката, докато Джако Кент беше жив, но Джаспър зае позицията, че Джими не може да претендира за дял от откраднатата бесилка, при това той ги беше съхранявал в хамбара си и бе поел разноските по транспортирането и прочие. Заяви, че Джими не може да го съди, дори да поиска. Той не харесваше Джими.

– Е, да, нищо чудно, политическите им убеждения са били твърде различни – отбеляза Страйк.

Кинвара едва не прихна.

– Беше на лична основа. Не сте ли чули за Джими и Изи? Не... Е, Теган беше твърде малка, та да е чувала тази история. О, случи се само веднъж – добави тя, явно останала с впечатление, че Страйк е шокиран, – но на Джаспър това му стигаше. Човек като Джими Найт да дефлорира скъпата му дъщеря, нали разбирате... Само че Джаспър не би могъл да даде парите на Джими, дори да искаше – продължи тя. – Вече бяха похарчени. Известно време аз имах контрол над сметките ни и бях направила ремонт на покрива на конюшните. Изобщо не знаех – добави, сякаш доловила неизречена критика, – докато Джими не ми обясни онази вечер каква е била уговорката между Джаспър и Джако Кент. Джаспър ми беше казал, че бесилките са си негови и може да ги продава, а аз му повярвах. Естествено, че му повярвах. Той беше мой съпруг.

Тя отново се насочи към масата с бутилките, а дебелият лабрадор, търсещ топлина, се надигна от далечния си ъгъл, заобиколи меката табуретка и се пльосна пред буйно горящия огън. Норфъкският териер доприпка след него и не пропусна да изръмжи срещу Страйк и Робин, а Кинвара го смъмри сърдито:

– Млъкни, Ратънбъри.

– Има още едно-две неща, за които исках да ви питам – каза Страйк. – Първо, съпругът ви имаше ли парола на телефона си?

– Естествено, че имаше – отговори Кинвара. – Той много държеше на сигурността.

– Значи не я е дал на много хора?

– Дори на мен никога не я каза – заяви Кинвара. – Защо питате?

Страйк игнорира въпроса и продължи:

– Вашият доведен син ни разказа различна история като обяснение на пътуването му дотук в сутринта, когато умря мъжът ви.

– О, така ли? И какво казва този път?

– Че се опитвал да ви спре да не продадете огърлица, която била в семейството от...

– Казал си е истината, а? – прекъсна го тя и се обърна към тях с нова чаша уиски в ръка. С дългата й червена коса, разрошена от нощния вятър, и зачервени бузи имаше малко разпуснат вид, при това забрави да загърне палтото си на връщане и черната нощница разкри щедро горната част на гърдите й. Тя отново се тръшна на канапето. – Да, той искаше да ме спре да продам огърлицата, което, между другото, имам пълните права да направя. Моя е по условията на завещанието. Джаспър да е бил малко по-внимателен, като го е писал, ако не е искал да бъде моя, не е ли така?

Робин си припомни сълзите на Кинвара последния път, като присъстваха в тази стая, и как й бе домъчняло за нея, колкото и антипатична да се бе показала в други отношения. В отношението й сега нямаше и помен от скърбяща вдовица, но Робин бе склонна да го отдаде на питието и на току-що преживения шок от нахлуване в имота й.

– Значи, подкрепяте историята на Рафаел, че е дошъл тук, за да ви попречи да избягате с огърлицата.

– Не му ли вярвате?

– Не съвсем – отговори Страйк. – Не.

– И защо?

– Звучи ми фалшиво – вдигна рамене той. – Не съм убеден, че в онази сутрин мъжът ви е бил в състояние да си спомни какво е включил в завещанието си и какво не.

– Достатъчно добре беше да ми позвъни и да настои да чуе дали наистина го напускам – посочи Кинвара.

– Казахте ли му, че се каните да продадете огърлицата?

– Не съм я споменавала изрично. Казах, че си тръгвам веднага щом намеря място за мен и конете. Сигурно се е почудил как ще сторя това, като нямам свои пари, и така се е подсетил за огърлицата.

– Значи, Рафаел е дошъл тук чисто и просто от лоялност към бащата, който го е оставил без нито пени?

Кинвара отправи към Страйк дълъг изучаващ поглед над чашата си с уиски, после каза на Робин:

– Ще хвърлите ли още една цепеница в огъня?

Робин си отбеляза отсъствието на „моля“, но свърши това, което се поиска от нея. Норфъкският териер, присъединил се към спящия лабрадор на килимчето пред камината, не спря да й се зъби, докато не седна пак на канапето.

– Добре – изрече Кинвара с вид на човек, стигнал до решение. – Ето каква е работата. Предполагам, че вече и бездруго няма значение. Проклетите момичета накрая ще разберат, а на Рафаел така му се пада. Той наистина дойде да ме спре да не продам огърлицата, но не заради Джаспър, Физи или Флопси... Вие трябва да сте наясно за семейните прякори, нали? – обърна се тя агресивно към Робин. – Сигурно здравата сте се покискали за тях, докато работехте с Изи.

– Ами...

– О, я не се преструвайте – злобно изрече Кинвара. – Знам, че сте ги чували. Мен са ме кръстили Дрънкало номер две или нещо такова, нали? А Рафаел зад гърба му го наричат Киселяка. Това знаехте ли го?

– Не – отвърна Робин, тъй като Кинвара все още бе насочила гневния си поглед към нея.

– Мило, какво ще кажете? Майката на Рафаел пък е известна сред тях като Орка, защото се облича в бяло и черно. И така, когато Орка разбрала, че Джаспър няма намерение да се жени за нея – продължи Кинвара, вече с много почервеняло лице, – знаете ли какво направила?

Робин поклати глава.

– Отнесла прочутата фамилна огърлица при търговец на диаманти, станал впоследствие следващият й любовник, накарала го да оцени наистина ценните камъни и да ги замени с кубичен циркон. Изкуствен заместител на диаманта – поясни тя, в случай че Робин и Страйк не бяха разбрали. – Джаспър така и не научи какво е направила, нито пък аз. Орнела трябва да се е превивала от смях всеки път, когато бях снимана с огърлицата, убедена, че нося диаманти на стойност сто хиляди лири. Та когато скъпият ми доведен син научил, че напускам баща му и говоря така, сякаш разполагам с достатъчно пари да купя земя за конете, се досетил, че ще ида да дам огърлицата за оценка. Така че пристигна в галоп, защото последното, което искаше, бе семейството да научи какво е направила майка му. Какъв бе шансът да спечели благоразположението на баща си след такова разкритие?

– Защо не сте го казали на никого? – попита Страйк.

– Защото Рафаел ми обеща онази сутрин, че ако не кажа на баща му какво е направила Орка, ще се помъчи да убеди майка си да върне камъните. Или поне да ми плати стойността им.

– И вие още се опитвате да възстановите липсващите камъни?

– Не съм предприела нищо по въпроса след смъртта на Джаспър, но това не значи, че няма да го направя. Защо да оставя проклетата Орка да си присвои нещо, което по закон принадлежи на мен? Пише го в завещанието на Джаспър: съдържанието на къщата, което не е изрично... упоменато... – тя вече изговаряше бавно и предпазливо думите с надебелелия си език – принадлежи на мен. Е – насочи тя към Страйк леко разфокусиран поглед, – това звучи ли ви повече в стил „Рафаел“? Дошъл е тук, за да се опита да прикрие любимата си майчица.

– Бих казал, че да – отвърна Страйк. – Благодаря ви за откровеността.

Кинвара погледна многозначително стоящия часовник, който вече отмерваше три през нощта, но Страйк отказа да поеме намека.

– Госпожо Чизъл, искам да ви задам един последен въпрос и се боя, че е твърде личен.

– Какъв? – промърмори сърдито тя.

– Неотдавна разговарях с госпожа Уин. Дела Уин, знаете...

– Дела Уин, министърът на спорта – изрецитира Кинвара също както бе направил мъжът й при първата им среща със Страйк. – Да, знам я. Много странна жена.

– В какъв смисъл?

Кинвара нетърпеливо повдигна рамене, сякаш бе очевидно.

– Няма значение. Та какво каза тя?

– Че преди година се срещнала с вас и сте били силно разстроена. От онова, което успяла да схване, съпругът ви бил признал, че има връзка.

Кинвара отвори уста и отново я затвори. Седя така в продължение на пет секунди, после разтърси глава, сякаш да я проясни, и продума:

– Аз... мислех си, че ми изневерява, но бях сбъркала. Напълно се бях заблудила.

– Според госпожа Уин ви наговорил някои твърде жестоки неща тогава.

– Не си спомням какво съм й казала. По онова време не бях много добре. Нямах контрол над чувствата си и възприемах погрешно нещата.

– Простете – каза Страйк, – но за външен човек бракът ви изглеждаше...

– Ама че отвратителна професия имате – изрече пискливо Кинвара. – Извънредно гадна и долнопробна. Да, бракът ни не вървеше и какво от това? Мислите ли, че сега, след като е мъртъв, след като се самоуби, ми е приятно да го обсъждам с вас двамата, съвършено непознати хора, които глупавата ми доведена дъщеря замеси в делата ни, та да предъвкваме всичко наново и да го направим да изглежда десет пъти по-лошо?

– Значи, сте променили мнението си, така ли? Сега мислите, че съпругът ви е извършил самоубийство? Защото при последното ни посещение намекнахте за Аамир Малик...

– Не знам какво съм говорила тогава! – истерично повиши тон тя. – Не разбирате ли какво ми беше след самоубийството на Джаспър да се разправям с полицията, със семейството и с вас? Не съм предполагала, че това ще се случи, нямах представа, изглеждаше ми нереално... Джаспър бе под огромно напрежение през последните няколко месеца, пиеше прекалено, изпадаше в ужасни настроения покрай изнудването и страха, че всичко ще излезе наяве... Да, мисля, че се самоуби и трябва да живея с факта, че го напуснах в онази сутрин, което трябва да е било последната сламка!

Норфъкският териер отново залая бясно. Лабрадорът се стресна от сън и също се присъедини.

– Моля ви, вървете си! – заяви Кинвара и се изправи. – Махайте се! Поначало не исках да ви набъркват във всичко това! Заминавайте си, чухте ли?

– Разбира се – отвърна любезно Страйк, като остави на масичката празната си чаша. – Нали няма да възразите само да сложа протезата си?

Робин вече бе станала. Страйк прикрепи отново изкуствения крак, докато Кинвара го наблюдаваше с вълнуваща се гръд и чаша в ръка. Най-сетне Страйк бе готов да се изправи, но при първия си опит се гътна обратно на канапето. С помощта на Робин все пак стигна до вертикално положение.

– Е, довиждане, госпожо Чизъл.

Единственият отговор на Кинвара бе да иде до френския прозорец и отново да го отвори, като кресна на възбудилите се наново кучета да не мърдат.

Едвам нежеланите й гости бяха стъпили на чакълената алея отвън, и Кинвара затръшна стъклената врата зад тях. Докато Робин си нахлузваше гумените ботуши, чуха изтракването на месинговите халки, когато домакинята дръпна завесите и после призова кучетата навън от стаята.

– Не съм сигурен, че ще мога да се добера до колата, Робин – каза Страйк, който избягваше да отпуска тежестта върху протезата си. – В ретроспекция това копаене... май че беше грешка.

Робин безмълвно хвана ръката му и я преметна през раменете си. Той не оказа съпротива. Заедно завървяха бавно през тревата.

– Ти разбра ли какво се опитах да ти кажа без звук там? – попита го Робин.

– Че има някой горе? Да – отвърна той, като се разтреперваше от болка при всяко стъпване върху протезата. – Разбрах те.

– Не изглеждаш...

– Не съм изненадан... чакай! – изрече рязко, все още облегнат върху нея, и се закова на място. – Да не си се качвала горе?

– Да – призна Робин.

– Дяволите да го вземат!

– Чух стъпки.

– А какво щеше да стане, ако ти беше скочил?

– Взех си оръжие и не бях... Ако не се бях качила горе, нямаше да видя това.

Робин извади мобилния си телефон, извика на екрана снимката на картината върху леглото и му го подаде.

– Ти не забеляза изражението на Кинвара, когато видя голата стена. Корморан, тя не знаеше, че картината е била свалена, докато ти не я попита за нея. Онзи, който беше горе, се е опитвал да я скрие по време на излизането й навън.

Страйк дълго се взира в екрана с тежко отпусната върху раменете на Робин ръка. Накрая попита:

– На това ли му казват шареночерен?

– Какво ти става? Конски цветове в такъв момент?

– Отговори ми.

– Не, шареночерните са в черно и бяло, не в кафяво и...

– Трябва да идем в полицията – отсече Страйк. – Опасността от ново убийство нарасна в геометрична прогресия.

– Не говориш сериозно.

– Напълно сериозен съм. Заведи ме до колата и ще ти кажа всичко... само не ме питай нищо преди това, защото умирам от болки в проклетия крак.