Смъртоносно бяло

65

Кафявата пантера се класира втори. Похарчиха печалбата на Страйк в палатките за храна и кафе, като убиваха часовете дневна светлина, докато не стана време да се отправят към Улстоун и към долчинката. В гърдите на Робин се надигаше паника всеки път, щом си помислеше за инструментите в багажника на ленд роувъра и за тъмната падина, обрасла с коприва, но Страйк я разсейваше, било преднамерено или не, с упорития си отказ да обясни как се връзваха свидетелските показания на Дела Уин и Рафаел Чизъл и какви изводи си бе направил от това.

– Мисли – настояваше той. – Просто мисли.

Но Робин бе изтощена и по-лесно й бе просто да го подтиква да обясни, докато пиеха кафета, на които изгубиха бройката, и ядяха сандвичи, като през цялото време се наслаждаваха на тази необичайна интерлюдия в професионалния им живот, защото тя и Страйк никога преди не бяха прекарвали часове наред заедно освен в кризисни моменти.

Но докато слънцето се приближаваше към хоризонта, мислите на Робин все по-настойчиво се стрелкаха към долчинката и неизбежно караха стомаха й да прави малко задно салто. Като забеляза все по-продължителните й тревожни мълчания, Страйк за втори път й предложи тя да остане в ленд роувъра, докато той и Баркли копаят.

– Не – отсече Робин. – Не съм дошла да седя в колата.

Отне им три четвърти час да стигнат до Улстоун. Цветът бързо се оттичаше от небето на запад, докато за втори път се заспускаха в Долината на Белия кон, и когато стигнаха обекта на пътуването си, няколко мъждиви звезди се бяха появили в прашносивото небе. Робин насочи ленд роувъра по обраслата пътека, водеща към Стеда Котидж, и колата се заклати и заподскача през дълбоки бразди, заплетени трънаци и жилави бурени към по-гъстия мрак заради надвисналия балдахин от клони.

– Гледай да стигнеш колкото е възможно по-напред – инструктира я Страйк и погледна часа на телефона си. – Баркли трябва да паркира зад нас. Вече би трябвало да е тук. Казах му да дойде в девет часа.

Робин спря и изключи двигателя, като оглеждаше плътната гора между пътеката и Чизъл Хаус. Може да не бяха виждани, но пак си оставаха нарушители в чужд имот. Ала тревогата й, че можеха да бъдат открити, бледнееше пред много реалния страх от онова, което лежеше под гъсталака от коприва на дъното на тъмната падина край Стеда Котидж, тъй че тя се върна към темата, която бе използвала за разсейване през целия следобед.

– Казах ти, мисли – отговори й Страйк за енти път. Мисли за хапчетата лахесис. Тъкмо ти забеляза, че крият някакво значение. Мисли за странните постъпки на Чизъл: как е дразнил Аамир пред всички, като е казал, че Лахесис „отмерва отредения на всеки човек живот“, как е споменал пред теб, че „един по един се препъват“.

– Мислих за тези неща, но все така не виждам как...

– Хелият и гумената тръба са влезли в къщата, скрити в кашон за шампанско. Някой е бил наясно, че той няма да го пие, защото е алергичен. Запитай се как Флик е знаела, че Джими има основание да иска пари от Чизъл. Припомни си караницата на Флик със съквартирантката й Лора...

– Това пък какво общо би могло да има?

– Мисли! – с вбесяваща настойчивост нареди Страйк. – Не са открити следи от амитриптилин в празната кутия от портокалов сок в кофата за боклук. Припомни си колко обсебена е била Кинвара от местонахождението на Чизъл във всеки даден момент. Отгатни какво ще ми каже малката Франческа от галерията на Дръмънд, ако изобщо някога се свържа с нея по телефона. Помисли за онова обаждане в депутатския офис на Чизъл как хората „се попикават, като умират“. Не че носи значение само по себе си, но като се задълбаеш, е твърде насочващо.

– Занасяш ме – изрече невярващо Робин. – И твоята идея обединява всичко това в логическа схема?

– Да – отвърна самодоволно Страйк. – А също обяснява как Уин и Аамир са знаели, че във Външното министерство съществуват снимки вероятно на бесилките на Джако Кент в процес на използване, след като Аамир вече от месеци не е работел там, а Уин, доколкото знаем, изобщо не е стъпвал в...

Телефонът на Страйк иззвъня. Той погледна екрана.

– Изи ми връща обаждането. Ще изляза да говоря отвън, пуши ми се.

Той слезе от колата. Робин го чу да казва „Здравей“, преди да затръшне вратата. Седеше и го чакаше, а умът й не спираше да работи. Или Страйк бе имал прилив на активна мозъчна вълна, или си фантазираше, а тя бе по-склонна да вярва във второто, дотолкова несвързани бяха отделните данни, които бе цитирал.

Пет минути по-късно Страйк се върна на седалката до шофьорската.

– Клиентката ни е недоволна – докладва той, като отново тръшна вратата. – Очаквала е от Теган да ни каже как Кинвара се е изнизала през онази нощ, за да убие Чизъл, не да потвърждава алибито й и да дрънка за проклетите бесилки.

– Изи призна ли за тях?

– Нямаше особен избор. Но не й хареса. Много настойчиво ми заяви, че по онова време били легални. Поставих й въпроса как баща й е измамил Джими и Били, като не им е дал дължимите пари, и ти се оказа права. Имало две готови за продан бесилки, когато Джако Кент умрял, и никой не се погрижил да съобщи на синовете му. Това го призна с още по-голямо неудоволствие.

– Според теб тя дали се тревожи, че те могат да предявят иск към наследството на Чизъл?

– Не мисля, че ще е добре за репутацията на Джими в средите, в които се движи, да приеме пари, спечелени от обесването на хора в Третия свят – отвърна Страйк, – но пък знае ли човек?

По пътя зад тях се чу шум от кола и Страйк протегна шия с надежда.

– Помислих, че може да е Баркли – каза и погледна часовника си. – Току-виж е пропуснал отбивката.

– Корморан – заговори Робин, която се интересуваше далеч по-малко от настроението на Изи и местонахождението на Баркли, отколкото от теорията, която Страйк се въздържаше да сподели с нея, – ти сериозно ли имаш идея, обясняваща всичко, което току-що ми каза?

– Да – отговори Страйк и почеса брадичката си. – Имам. Бедата е, че ни приближава към извършителя, но проклет да съм, изобщо не виждам мотива, освен ако не е сторено от сляпа омраза. Само че въобще не изглежда като невъздържана емоционална проява. Това не ти е чук по главата. Било е добре планирана екзекуция.

– Какво стана с принципа „средствата преди мотива“?

– Именно върху средствата се концентрирах, така стигнах дотук.

– Няма ли поне да ми кажеш дали е „той“, или „тя“?

– Никой добър ментор не би те лишил от удовлетворението сама да стигнеш до отговора. Останаха ли бисквити?

– Не.

– Добре че поне имам това. – И Страйк извади от джоба си „Туикс“, отвори го и й даде половината. Тя я взе нацупено, с което го развесели.

Никой не проговори, докато не свършиха да ядат. Тогава Страйк заяви вече с по-голяма сериозност:

– Тази вечер е много важна. Ако няма нищо заровено в розово одеяло на дъното на долчинката, цялата история с Били е приключена: въобразил си е удушаването, ще знаем, че сме му дали душевен покой и ще се опитам да докажа теорията си за смъртта на Чизъл, без да съм обременен от разсейващи мисли, без да се тревожа къде се вмества едно мъртво дете и кой я е убил.

– Или него – припомни Робин на Страйк. – Ти каза, че Били не е сигурен за пола.

В мига, щом го изрече, в необузданото й въображение изникна мъничък скелет, увит в изгнилите останки от одеяло. Възможно ли бе вече да се разпознае дали трупчето е на момиче, или на момче? Щеше ли да има шнола, връзка за обувка, копчета, кичур дълга коса?

Дано няма нищо, помисли си. Господи, дано няма нищо там.

Но гласно попита:

– Ами ако има нещо... някой... заровен в долчинката?

– Тогава теорията ми ще е погрешна, защото не виждам как удушено дете в Оксфордшър се вмества във всичко, което ти споменах дотук.

– Не е задължително да е така – логично възрази Робин. – Може да си прав за убиеца на Чизъл, а това тук да е съвършено отделно...

– Не – отсече Страйк и поклати глава. – Твърде голямо съвпадение е. Ако има нещо заровено в долчинката, то трябва да се свързва с всичко друго. Единият брат става свидетел на убийство като дете, другият изнудва човек, убит двайсет години по-късно, като детето е заровено в имота на Чизъл... Ако има дете в долчинката, то се вмества някъде. Но аз се обзалагам, че няма нищо там. Ако мислех сериозно, че има заровен труп, щях да убедя полицията да свърши тази работа. Тази вечер всичко се прави заради Били. Обещах му.

Седяха и гледаха как пътеката постепенно се изгуби от поглед в тъмнината, а Страйк току поглеждаше телефона си.

– Къде се дяна проклетият Баркли... А!

Зад тях по пътеката светнаха фарове. Баркли удари спирачките на стария голф и изключи фаровете. В страничното си огледало Робин видя силует да слиза от колата и когато стигна до прозореца откъм Страйк, се превърна в Баркли в плът и кръв. Носеше сак с инструменти също като този на детектива.

– Здрасти – изрече лаконично. – Хубава нощ за разкопаване на гробове.

– Закъсня – отбеляза Страйк.

– Да бе, знам. Току-що ми се обади Флик. Реших, че ще ви е интересно да чуете какво имаше да каже.

– Качи се отзад – предложи Страйк. – Ще ни разправиш, докато чакаме. Нека минат още десет минути, та да се стъмни напълно.

Баркли се настани на задната седалка на ленд роувъра и затвори вратата. Робин и Страйк се извърнаха на местата си, та да разговарят с него.

– И тъй, обади ми се тя и надуваше гайдата...

– На английски, моля.

– Добре де, ревеше. Посрала се беше от страх. Полицията отишла днес у тях.

– Крайно време беше – промърмори Страйк. – И?

– Претърсили банята и открили бележката на Чизъл. Разпитвали я.

– Какво обяснение е дала, че е у нея?

– Не го сподели с мен. Искаше само да знае къде е Джими. Направо не беше на себе си. Все повтаряше: „просто кажи на Джими, че я взеха, той ще се сети за какво говоря“.

– А ти знаеш ли къде е Джими?

– Идея си нямам. Видях го вчера и не спомена да има планове, но ми каза, че ядосал Флик, като я попитал за номера на Боби Кънлиф. Метнал е око на младата Боби – ухили се Баркли към Робин. – Флик му отвърнала, че го няма, и настояла да узнае защо той проявява такъв интерес. Джими обяснил, че искал да покани Боби на събрание на Реалната социалистическа партия, но Флик не е чак толкова тъпа все пак.

– Дали е проумяла, че аз съм подала сигнала до полицията? – попита Робин.

– Още не – отвърна Баркли, – в паника е.

– Добре – каза Страйк и примижа към малкото от небето, виждащо се през листата над главите им. – Мисля, че трябва да започваме. Вземи тази чанта до теб, Баркли. Вътре имам инструменти и ръкавици.

– Как ще копаеш с тоя твой крак? – попита Баркли скептично.

– Сам няма да се справиш – отговори Страйк, – би се наложило до утре вечер да киснем тук.

– Аз също ще копая – заяви решително Робин. Усещаше се по-смела след уверенията на Страйк, че надали ще открият нещо в долчинката. – Подай ми ботушите, Сам.

Страйк вече вадеше фенерче и бастун от сака си.

– Дай аз да го нося – предложи Баркли и се раздаде тракане на тежки метални инструменти, когато той преметна сака на Страйк през рамо заедно със собствения си.

Тримата поеха по пътеката, като Робин и Баркли съобразяваха крачката си с тази на Страйк. Той самият се движеше предпазливо, насочил лъча от фенерчето към земята и често използващ бастуна и за да се подпира на него, и за да разчиства препятствия по пътя си. Меката земя правеше стъпките им почти безшумни, затова пък в тихата нощ тракането на инструментите, носени от Баркли, се чуваше още по-силно. Невидими животинки бягаха от гигантите, нахлули в тяхната пустош, а откъм Чизъл Хаус се раздаде кучешки лай. Робин си припомни норфъкския териер и се надяваше той да не е пуснат свободно.

Когато стигнаха до просеката, Робин видя, че нощта бе превърнала паянтовата малка къща в колиба на вещица. Лесно бе човек да си въобрази фигури, притаени зад прозорците с напукани стъкла, но тя се смъмри, че ситуацията бе достатъчно плашеща и без да си представя нови ужаси. Баркли пусна инструментите с глухо тупване на земята на ръба на долчинката и отвори циповете на двата сака. На светлината на фенерчето Робин видя разнообразен набор от инструменти: кирка, мотика, два кози крака, вила, малка брадва и три лопати, като едната беше заострена. Имаше и няколко чифта градински ръкавици.

– Да, това би трябвало да ни свърши работа – каза Баркли, като примижа към тъмната падина под тях. – Първо трябва да разчистим, преди да имаме шанс да разкопаем земята.

– Именно – отвърна Робин и посегна към чифт ръкавици.

– Сигурен ли си, че е разумно, шефе? – попита Баркли Страйк, който направи същото.

– Поне коприва мога да скубя – отвърна раздразнено Страйк.

– Донеси брадвата, Робин – каза Баркли, като хвана кирката и козия крак. – Някои от тези храсти трябва да бъдат сечени.

Тримата с хлъзгане и препъване се спуснаха по стръмния склон на долчинката и се заловиха за работа. В продължение на близо час сечаха жилави клони и изтръгваха коприви, като от време на време си разменяха инструментите или се качваха догоре да вземат други.

При все засилващия се нощен хлад Робин скоро плувна в пот, докато отстраняваше пласт след пласт растителност. Страйк, от друга страна, посвещаваше значителна енергия да се преструва, че продължителното навеждане и залитането по хлъзгавия и неравен терен не причинява болки в крака му. Тъмнината прикриваше гримасите му и той предпазливо изглаждаше физиономия, когато Баркли или Робин включеха фенерчето, за да проверят докъде са стигнали.

Физическата активност помогна на Робин да се отърси от страха какво би могло да лежи скрито под краката им. Може би така беше в армията, каза си тя: тежките усилия и чувството, че ги споделяш с другари, ти помагаха да се фокусираш върху нещо друго, а не какви ужасии ти вещае бъдещето. Двамата бивши войници вършеха задачата си методично и без оплаквания с изключение на някоя и друга ругатня, когато попаднеха на особено упорито коренище или когато клон закачеше дрехите им и ги одраскваше.

– Време е да копаем – обяви Баркли най-сетне, когато вече бяха разчистили достатъчно дъното на падината. – Излизай вече оттук, Страйк.

– Ще започна, после Робин ще ме смени – каза Страйк. – Върви горе – обърна се към нея. – Почини си, дръж стабилно фенерчето да ни светиш и ми подай вилата.

Това, че беше израснала с трима братя, бе дало на Робин полезни уроци относно мъжкото его и кога да си спестява борби. Макар да бе убедена, че нареждането на Страйк беше продиктувано повече от гордост, отколкото от разум, тя все пак се подчини, изкачи се до ръба на падината, за да приседне там и да осветява терена пред тях, докато работеха, а от време на време да подава долу различни инструменти, с които да отместват камъни и да разбиват особено твърда почва.

Бавна работа беше. Баркли копаеше три пъти по-бързо от Страйк, който се бореше отчаяно, особено когато натискаше лопатата със заострения връх със стъпало и трябваше или да разчита на протезата да поеме цялата му тежест на тази неравна земя, или да натиска с нея и да търпи силната болка при съпротивата на твърдия метал. Робин виждаше всичко това и минута след минута отлагаше да се намеси, докато от устата на Страйк не се откъсна приглушено „мамка му“ и той не се преви одве с болезнена гримаса.

– Искаш ли вече аз да поема? – предложи тя.

– Май ще трябва – дойде отговорът му, процеден през зъби.

Той се изкатери от долчинката, като се мъчеше да не се отпуска повече върху протезата си, взе фенерчето от слизащата надолу Робин и го насочи към мястото на разкопаването, а краят на отрязания му крак пулсираше от болка, защото, както подозираше Страйк, се беше протрил.

Баркли бе изкопал къс канал, дълбок над половин метър, преди да направи първата си почивка. Качи се на ръба на склона и извади бутилка вода от сака си за инструменти. Докато пиеше, Робин също си почиваше, облегната на дръжката на лопатата си, и в този момент до тях отново стигна звукът от кучешки лай. Баркли примижа към невидимата Чизъл Хаус.

– Що за кучета държи тя там? – попита.

– Стар лабрадор и проклет вреслив териер – отвърна Страйк.

– Лошо ни се пише, ако ги пусне – подхвърли Баркли, като отри уста с ръкава си. – Териерът ще се шмугне без проблем през храстите. Тази порода има дяволски остър слух.

– Тогава да се надяваме, че тя няма да ги пусне – каза Страйк, но добави към Робин: – Я поспри за пет минути. – После изключи фенерчето.

Робин също се изкачи от падината и прие неотворена бутилка с вода от Баркли. Сега, когато не копаеше вече, усети голата си кожа да настръхва от хлад. Сновенето на дребни животинки из тревата се чуваше отчетливо в мрака. Кучето продължаваше да лае, а в далечина се дочу женски вик.

– Чухте ли това?

– Да. Май тя му кресна да млъкне – отвърна Баркли.

Зачакаха. Териерът най-сетне спря да лае.

– Да изчакаме още няколко минути, та дано заспи – обади се Страйк.

Поседяха така в тъмното сред шума на листата, после Баркли и Робин отново слязоха долу и подновиха копаенето.

Мускулите на Робин вече крещяха от болка, по ръцете й се появиха мехури въпреки ръкавиците. Колкото по-дълбоко копаеха, работата ставаше по-трудна, тъй като почвата бе по-компактна и пълна с камъни. Краят на изкопа откъм Баркли бе далеч по-дълбок от този на Робин.

– Нека те сменя за малко – предложи Страйк.

– Не – троснато отвърна тя, твърде изтощена за любезности. – Напълно ще съсипеш крака си.

– Права е, приятелю – изпъшка Баркли. – Я подай водата, че съвсем се задъхах.

Час по-късно Баркли вече бе потънал до кръста в пръстта, а дланите на Робин кървяха под прекалено големите ръкавици, които отлепяха слоеве от кожата й, докато използваше тъпия край на кирката, за да отмести тежък камък.

– Излизай, проклетия такава...

– Да ти помогна ли? – попита Страйк, готов да слезе.

– Стой си там – отвърна му тя сърдито. – После няма да мога да помагам да те носим до колата...

От устата й се изтръгна неволен стон, когато най-сетне й се удаде да преобърне камъка, изпод който изпълзяха малки гърчещи се насекоми и се разбягаха надалеч от светлината. Страйк насочи лъча обратно към Баркли.

– Корморан – изрече остро Робин.

– Какво?

– Нужна ми е светлина.

Нещо в гласа й накара Баркли да спре да копае. Вместо да насочи фенерчето към нея, Страйк пренебрегна предупреждението й отпреди малко и с хлъзгане се смъкна долу, като стъпи върху рохкавата пръст. За миг блуждаещият лъч заслепи Робин.

– Какво видя?

– Светни тук – поръча тя, – върху камъка.

Баркли се дотътри при тях с изкаляни от горе до долу джинси.

Страйк направи каквото бе поискала Робин. Тримата се втренчиха към дупката, оставена от камъка. Там, полепнало към калта, имаше снопче, което не бе растителност, а вълнени влакна – избледнели, но определено розови на цвят.

– О, по дяволите – простена Робин и без да мисли, притисна двете кални ръкавици към лицето си.

– Дай това – поръча Страйк и взе кирката от ръката й.

– Не!

Но той почти я избута встрани. На светлината на фенерчето тя видя изражението на лицето му – гневно донемайкъде, сякаш розовото одеяло му бе нанесло тежка лична обида.

– Баркли, вземи я ти – нареди и тикна кирката в ръцете на мъжа.

– Разкопай колкото можеш, но гледай да не пробиеш одеялото. Робин, ти иди в другия край. Използвай вилата. И ми пази ръцете – поръча Страйк на Баркли.

Пъхна фенерчето в устата си, коленичи в пръстта и взе да рови в нея с пръсти.

– Чуйте – прошепна Робин и замръзна.

Истеричният лай на териера отново се донесе до тях.

– Изкрещях, като обърнах камъка, нали? – прошепна Робин. – Мисля, че аз го събудих.

– Остави това сега – рече Страйк, докато отмахваше пръстта от одеялото. – Копай.

– Ами ако...

– Ще му мислим, като ни дойде до главата. Копай!

Робин заби вилата. След няколко минути Баркли смени кирката с лопата. Краищата на розовото одеяло се показаха, но съдържащото се в него бе твърде дълбоко потънало, за да бъде видяно.

– Това не е възрастен човек – заяви Баркли, като оглеждаше дължината на одеялото.

Териерът продължаваше да лае откъм Чизъл Хаус.

– Трябва да повикаме полицията, Страйк – каза Баркли, поспрял, за да изтрие потта и калта от очите си. – Местопрестъпление ли разбутваме тук?

Страйк не отговори. С усещане за леко гадене Робин наблюдаваше как пръстите му опипват нещото, скрито под мръсното одеяло.

– Иди при сака ми с инструменти – поръча й той. – Там има нож „Стенли“. Побързай.

Териерът все така лаеше безцелно. На Робин й се стори, че звучи по-отблизо. Тя се изкатери по стръмния склон на падината и взе да рови из тъмните дебри на сака. Намери ножа и се плъзна надолу към Страйк.

– Корморан, мисля, че Сам има право – прошепна тя. – Трябва да оставим това на поли...

– Дай ми ножа – протегна ръка той. – Хайде, бързо, усещам го. Това е черепът. Бързо!

– Какво правиш? – ахна тя, като видя Страйк да дърпа нещо от земята.

– Господи боже – сърдито изрече Баркли, – да не се опитваш да го изтръгнеш от...

С ужасяващ хрущящ звук пръстта освободи нещо голямо и бяло. Робин писна леко, отстъпи назад и се свлече върху склона в полуседнало положение.

– Мамка му – изруга Баркли.

Страйк насочи светлината на фенерчето към нещото, което бе измъкнал от земята. Смаяни Робин и Баркли видяха обезцветения и пробит череп на кон.