Смъртоносно бяло

20

Страйк бе избрал „Седалище за двама“ за срещата си с Робин в сряда вечерта заради близостта на пъба до двореца Уестминстър. Той бе сгушен на кръстовището на две задни улички, датиращи от векове – Олд Куин Стрийт и Кокпит Степс – сред разностилни тихи сгради, разположени под ъгъл една спрямо друга. Едва като прекоси куцукайки и застана пред металната табела отпред, Страйк осъзна, че въпросните двама не бяха политици или други издигнати личности, а слуги, мъкнещи стол с важна особа. Както бе уморен и схванат, на Страйк му се видя уместен този образ, въпреки че в преносимото кресло седеше изискана дама в бяло, а не едър и сприхав министър с остра щръкнала коса.

Барът бе пълен с хора, дошли да пийнат след работа, и Страйк се разтревожи, че може да не намери места за сядане вътре – неприятна перспектива, тъй като кракът, гърбът и вратът му бяха изтръпнали и болезнени след дългото шофиране и часовете, прекарани на Харли Стрийт днес в следене на Шмекера.

Страйк тъкмо си бе взел халба „Лъндън Прайд“, когато се освободи маса до прозореца. Със светкавична скорост, родена от необходимостта, той се тръшна на високата пейка с гръб към улицата, преди близката група от мъже и жени в делови костюми да успее да я обсеби. Никой не оспори правото му сам да заеме маса за четирима души. Страйк бе достатъчно едър и навъсен на вид, та да обезкуражи дори тази групичка държавни чиновници да се опитат да постигнат компромис.

Барът с дървен под бе от онези, които Страйк категоризираше наум като „изтънчено утилитарни“. Имаше избеляла стенопис в дъното, на която мъже от осемнайсети век с перуки си клюкарстваха, но иначе интериорът бе изчистен – дърво и монохромни картини. Той се огледа през прозореца за Робин, само че тя никъде не се виждаше, тъй че Страйк отпи от бирата си, зачете се в новините на телефона си и се помъчи да игнорира менюто на масата пред него, което го примамваше със снимката на панирана риба.

Робин трябваше да пристигне в шест, но в шест и половина още я нямаше. Неспособен повече да устоява на снимката в менюто, Страйк си поръча риба треска с пържени картофи и втора халба бира, след което изчете дълга статия в „Таймс“ относно предстоящата церемония за откриването на олимпиадата с изреден цял списък рискове от гафове и унижения за нацията.

Към седем без петнайсет Страйк вече започна да се тревожи за Робин. Тъкмо реши да й позвъни, когато тя влезе забързана през вратата – зачервена, с очила, за които той бе наясно, че не са й нужни, и с изражение, вече познато му като нетърпение да сподели нещо важно.

– Лешникови очи – отбеляза, когато тя седна срещу него. – Добър избор. Променят цялото ти излъчване. До какво се докопа?

– Откъде знаеш, че... Всъщност не са едно и две – отвърна, като реши, че не си струва да подхваща игрички с него. – За малко не ти се обадих по-рано, но около мен цял ден имаше хора, а и се измъкнах на косъм сутринта, като поставих подслушвателното устройство.

– Успя значи! Браво, отлична работа!

– Благодаря. Почакай, че имам голяма нужда да пийна нещо.

Тя се върна с чаша червено вино и веднага се впусна да предава съобщението, което Рафаел бе открил сутринта на телефонния секретар.

– Нямаше как да узная номера на обадилия се, защото имаше още четири съобщения след неговото. А телефонната им система е антична.

Намръщен Страйк попита:

– Спомняш ли си как произнесе името му? Чизуел или Чизъл?

– Каза го както трябва: Чизъл.

– Съответства на Джими – кимна Страйк. – Какво се случи след обаждането?

– Раф разказа на Изи, когато тя се върна в офиса – подхвана Робин и на Страйк му се стори, че малко се смути, като изрече „Раф“. – Той, естествено, не беше наясно за значението на онова, което й предава. Изи веднага позвъни на баща си и той буквално превъртя. Чувахме крясъците му от другата страна на линията, макар че думите не можеха да се различат.

Страйк замислено поглади брадичката си.

– Как звучеше анонимният мъж?

– С лондонски акцент – отвърна Робин. – Заплашителен тон.

– „Умиращите се попикавали“ – повтори тихо Страйк.

Робин искаше да каже нещо, но жесток личен спомен я затрудняваше да го артикулира.

– Жертвите на удушаване...

– Да – прекъсна я Страйк. – Знам.

И двамата отпиха от чашите си.

– Ако приемем, че обаждането е било от Джими – продължи Робин, – днес той е звънял два пъти в Уестминстър.

Тя отвори чантата си и показа на Страйк подслушвателното устройство, скрито в нея.

– Нима успя да го вземеш? – попита той смаян.

– И го смених с друго – отвърна Робин, неспособна да потисне тържествуващата си усмивка. – Тъкмо заради това закъснях. Възползвах се от изникнала възможност и рискувах. Аамир, който работи при Уин, си тръгна, и Уин дойде в нашия офис, когато вече си прибирах нещата, за да побъбри с мен.

– Я го виж ти! – подхвърли Страйк развеселен.

– Радвам се, че ти се струва забавно – хладно каза Робин. – Той не е добър човек.

– Прощавай. В какъв смисъл не е добър човек?

– Просто се довери на преценката ми – отвърна Робин. – Срещала съм много такива по офиси. Той е извратен, но с притеснителна добавка. Каза ми, моля ти се – продължи и възмущението й си пролича от порозовяването на лицето й, – че съм му напомняла покойната им дъщеря. После ми пипна косата.

– Пипнал ти е косата? – попита Страйк, без да му е весело вече.

– Повдигна един кичур от рамото ми и го прекара между пръстите си – уточни Робин. – Тогава май усети какво си мисля за него и се опита да го представи като бащинско чувство. И тъй, казах му, че трябва да притичам до тоалетната, но го помолих да остане, та да продължим да си говорим на тема благотворителни фондации. Припнах по коридора и размених устройствата.

– Страхотно си се справила, Робин.

– Прослушах го по път за насам – каза Робин и извади слушалки от джоба си. – И... – Тя му подаде слушалките. – Поставих го на интересната част.

Страйк послушно си пъхна слушалките в ушите и Робин включи касетофона в чантата си.

– ...в три и половина, Аамир.

Мъжкият глас с уелски изговор беше прекъснат от иззвъняване на мобилен телефон. До контакта се чуха стъпки, звъненето престана и Герайнт каза:

– О, здравей, Джими... секундичка... Аамир, затвори тази врата.

Още шумолене и стъпки.

– Джими, да...?

Последва дълга пауза, през която Герайнт се опитваше да пресече дълга тирада.

– Ехей... чакай... Джими... Джими, чуй ме... чуй ме! Знам, че си ядосан, разбирам те... Джими, моля те! Наясно сме как се чувстваш... Това е несправедливо, Джими, нито Дела, нито аз сме израснали в богати семейства... Баща ми беше миньор, Джими! А сега ме чуй, моля те! Близо сме да получим снимките!

Последва замълчаване, по време на което на Страйк му се стори, че чува гладкия и непрекъснат говор на Джими Найт на другия край на линията.

– Разбирам основанията ти – каза Герайнт накрая, – но настоявам да не предприемаш нещо прибързано, Джими. Той няма да ти даде... Джими, слушай! Той няма да ти снесе парите, дал е ясно да се разбере. Остава ни пресата или нищо, така че... доказателство, Джими! Доказателство!

Последва нов, по-кратък период на неразбираемо бърборене насреща.

– Ами току-що ти казах, нали? Да... не, но едва ли Външното министерство ще... не, Аамир има контакт там... да... да... добре тогава... Непременно, Джими. Хубаво... да, добре. Да. Дочуване.

Изтракването на оставения телефон бе последвано от гласа на Герайнт.

– Нагъл глупак – промърмори.

Отново се чуха стъпки. Страйк погледна към Робин, която с плавен жест на ръката му показа да продължи да слуша. След няколко секунди Аамир заговори почтително и напрегнато.

– Герайнт, Кристофър нищо не е обещавал за снимките.

Дори от мъничката лента и при шумоленето на хартия на бюрото на Герайнт мълчанието прозвуча наситено с гняв.

– Герайнт, чу ли ме...?

– Да, чух те! – тросна се Уин. – Боже мой, момко, първенец си на випуска в Лондонския институт по икономика, а не можеш да измислиш начин да убедиш оня негодник да ти даде снимки! Не те карам да ги изнасяш от министерството, само да вземеш копия. Кое му е толкова сложното?

– Не искам повече неприятности – измънка Аамир.

– А пък аз си мислех, че след всичко, направено за теб, особено от Дела...

– Благодарен съм – бързо изрече Аамир. – Знаеш го... Добре, аз... ще се опитам.

През следващата минута се долавяха само стъпки и шумолене на хартия. Последва механично щракване. Устройството автоматично се изключи след минута без говор, отново се активира, когато гласът на различен мъж попита дали Дела ще присъства на заседанието на подкомисията този следобед.

Страйк свали слушалките.

– Хвана ли всичко? – попита го Робин.

– Така мисля – отвърна той.

Тя се облегна назад и загледа Страйк очаквателно.

– Външното министерство? – повтори той тихо. – Какво може да е направил, че във Външното министерство да имат снимки?

– Мислех, че не се очаква да се интересуваме какво е направил – подхвърли Робин с повдигнати вежди.

– Никога не съм казвал, че не ми е интересно, само че не ни се плаща да го открием.

Рибата с пържени картофи на Страйк пристигна. Той благодари на келнерката и изсипа значително количество кетчуп в чинията си.

– Изи беше много спокойна по въпроса, каквото и да е било – припомни си Робин. – Не би могла да говори така, ако той беше... сещаш се... убил някого.

Умишлено избегна думата „удушил“. Три панически атаки за един ден й бяха предостатъчни.

– Трябва да кажа – заговори Страйк, като вече дъвчеше картофки, – че това анонимно обаждане... Освен ако – прекъсна се, когато му хрумна мисъл – на Джими не му е дошла гениалната идея да натопи Чизъл за онази история на Били отгоре на всичко, което реално е извършил. За детеубийство не е нужно да е действително, та да докара беди на един министър от кабинета, когото пресата вече преследва по петите. Знаеш как е в интернет. За много хора там „тори“ е синоним на детеубиец. Сигурно това е начинът на Джими да добави към напрежението.

Страйк мрачно набоде няколко картофчета на вилицата си.

– Бих бил доволен да знам къде е Били, стига да имахме свободен човек да го потърси. Баркли изобщо не го е мяркал и твърди, че Джими дори не е споменавал да има брат.

– Били каза, че го държат пленник – предпазливо вметна Робин.

– Ако трябва да съм честен, надали можем да вярваме на нещо, което Били казва в този момент. Познавах един в кашиците, който имаше пристъп на психоза по време на учение. Мислеше си, че под кожата му живеят хлебарки.

– Какви каза?

– Кашици. Пехотинци. Искаш ли картофки?

– По-добре не – въздъхна Робин, макар да беше гладна. Матю, когото беше предупредила с есемес, че ще закъснее, й отговори, че ще я чака да се прибере, та да вечерят заедно. – Слушай, има нещо, за което не ти казах.

– Суки Луис? – попита Страйк с надежда.

– Нея още не съм успяла да я вкарам в разговора. Не, жената на Чизъл твърди, че мъже се спотайвали в лехите с цветя и нападнали конете й.

– Мъже? – попита Страйк. – В множествено число?

– Така каза Изи, но също така твърди, че Кинвара е истерична и си търси внимание.

– Взе да става повтаряща се тема, а? Хора, дето са твърде откачени, та да знаят какво са видели.

– Мислиш ли, че и в градината може да е бил Джими?

Страйк го обмисли, докато дъвчеше.

– Не виждам какво печели, като се спотайва в градината или напада конете, освен ако не цели просто да сплаши Чизъл. Ще питам Баркли дали Джими има кола и дали е споменавал ходене до Оксфордшър. Кинвара повикала ли е полиция?

– Раф зададе този въпрос, когато Изи се върна – отвърна Робин и отново Страйк долови същата стеснителност, когато тя изрече името. – Кинвара твърди, че кучетата се разлаяли, видяла сянка на мъж в градината, но той избягал. На следващата сутрин в заграждението на конете имало стъпки, а един от тях бил порязан с нож.

– Повикала ли е ветеринар?

– Не знам. Трудно е да задавам въпроси в присъствието на Раф. Не искам да изглеждам любопитна, той не знае коя съм.

Страйк бутна чинията си настрани и бръкна в джоба си за цигарите.

– Снимки – заразмишлява, като се върна към основния въпрос. – Снимки във Външното министерство. Какво може да има на тях, че да инкриминират Чизъл? Той никога не е работил там, нали?

– Не – отговори Робин. – Най-високият пост, който е заемал, е министър на търговията. Трябвало да подаде оставка от него заради историята с майката на Раф.

Дървеният часовник над камината й подсказваше, че е време да тръгва. Тя не помръдна от мястото си.

– Значи харесваш Раф, а? – внезапно подхвърли Страйк и я свари неподготвена.

– Какво?

Робин се уплаши, че се е изчервила.

– Какво имаш предвид с това „харесвам го“?

– Просто останах с такова впечатление – вдигна рамене Страйк. – Преди да го срещнеш, не го одобряваше.

– Искаш да бъда антагонистична към него, когато се предполага, че съм кръщелница на баща му? – попита Робин.

– Не, разбира се, че не – отвърна Страйк, но Робин имаше чувството, че й се смее, и й стана неприятно.

– Трябва да тръгвам – отсече и прибра слушалките от масата в чантата си. – Казах на Мат, че ще се прибера за вечеря.

Тя се сбогува със Страйк и излезе от пъба.

Страйк се загледа след нея и леко съжали, че е коментирал маниера, с който тя споменаваше Рафаел Чизъл. След като няколко минути пи бира в самота, плати си за храната и излезе на тротоара, където запали цигара и позвъни на министъра на културата. Той отговори след второто позвъняване.

– Почакай така – каза Чизъл. Страйк чу бъбрене на много хора на фона. – В пълна стая съм.

Последва затваряне на врата и шумовете заглъхнаха.

– На една вечеря съм – обясни Чизъл. – Имаш ли нещо за мен?

– Уви, новините не са добри – отвърна Страйк, като се отдалечаваше от пъба по Куин Ан Стрийт помежду боядисани сгради, които проблясваха в сумрака. – Съдружничката ми е успяла тази сутрин да постави подслушвателното устройство в офиса на господин Уин. Имаме запис как разговаря с Джими Найт. Асистентът на Уин... Аамир беше, нали?... се опитва да се снабди с копия на онези снимки, за които ми споменахте. От Външното министерство.

Последвалото мълчание трая толкова дълго, та Страйк се зачуди дали разговорът не е прекъснал.

– Ало?

– Тук съм – тросна се Чизъл. – Онова хлапе Малик значи? Мръсен малък негодник. Вече изгуби една служба, нека посмее само да се опита. Да не си мисли, че няма да го... Знам разни неща за Аамир Малик. О, да.

Страйк изчака леко изненадан за пояснение към тези забележки, но такова не последва. Чизъл само дишаше тежко в телефона. Глухи равномерни шумове подсказаха на Страйк, че той крачи по килим.

– Само това ли имаше да ми кажеш – попита накрая членът на парламента.

– Има и още нещо – каза Страйк. – Съдружничката ми ме осведоми, че жена ви видяла мъж или мъже в имота ви през нощта.

– О... да – отвърна Чизъл. Не прозвуча особено загрижен. – Жена ми гледа коне и приема безопасността им много присърце.

– Не мислите ли, че има връзка с...

– Не, никаква. Кинвара понякога... Е, ще бъда откровен, склонна е към истерия – заяви Чизъл. Вечно трепери, че конете й ще бъдат откраднати. Не искам да ви губя времето да търчите след сенки в полята на Оксфордшър. Проблемите ми са в Лондон. Това ли беше всичко?

Страйк потвърди и след кратко сбогуване Чизъл затвори, а Страйк закуцука съм метростанцията „Сейнт Джеймсиз Парк“.

Десет минути по-късно, настанен на ъглово място във влака на метрото, Страйк скръсти ръце, протегна крака и се взря невиждащо към прозореца насреща си.

Естеството на това разследване бе крайно необичайно. Никога досега не бе имал клиент, жертва на изнудване, който толкова упорито да мълчи за провинението си. Но пък, напомни си Страйк, никога не бе и имал за клиент министър от правителството. Също така не всеки ден в офиса му нахлуваше изпаднал в психоза младеж, който да настоява, че е присъствал на убийството на дете, макар че, откакто вестниците го направиха известен, Страйк получаваше немалко чудати комуникации от неуравновесени хора – онова, което някога бе наричал за неудоволствие на Робин „чекмеджето на откачалките“, сега изпълваше половин шкаф.

И тъкмо връзката между удушеното дете и случая на Чизъл с изнудването караше Страйк да си блъска главата, макар на пръв поглед тя да бе очевидна – фактът, че Джими и Били бяха братя. Сега някой (и Страйк бе все по-убеден, че е вероятно това да е Джими, ако се съдеше по преразказа на Робин за обаждането) явно бе решил да пришие историята на Били към Чизъл, та макар че простъпката, довела до изнудването, нямаше как да е детеубийство, иначе Герайнт Уин би се обърнал към полицията. Като език, дето все търси болното място, мислите на Страйк се връщаха безрезултатно към братята Найт: Джими – харизматичен, речовит, хубавец и луда глава; Били – преследван от натрапчиви мисли, мръсен, несъмнено болен, тормозен от спомен, който можеше и да е лъжлив, но това не го правеше по-малко мъчителен.

Попикават се, като умират.

Кои? В главата на Страйк отново прозвуча гласът на Били Найт.

Заровиха я в розово одеяло в долчинката край татковата къща. Ама после казаха, че било момче...

Току-що бе изрично инструктиран от клиента си да ограничи разследването си до Лондон и да не се занимава с Оксфордшър.

Когато погледна на коя спирка на метрото са спрели току-що, Страйк си припомни смущението на Робин, когато говореше за Рафаел Чизъл. Прозя се, отново извади мобилния си телефон и успя да издири в Гугъл най-младия потомък на клиента си, на когото имаше много снимки как се качва по стълбите към съда за процеса си за непредумишлено убийство.

Докато разглеждаше Рафаел в различни пози, Страйк усети у него да се надига антипатия към хубавия млад мъж в тъмен костюм. Като се оставеше настрани фактът, че синът на Чизъл напомняше италиански модел с много различното си от британско излъчване, образът му събуди латентна неприязън, кореняща се в класови и лични причини, и тя отново запламтя в гърдите на Страйк. Рафаел беше същият тип като Джаго Рос, за когото Шарлот се беше омъжила след раздялата им: от висшата класа, скъпо облечени и образовани, с по-леко понасяни за лудориите си наказания, защото можеха да си позволят най-добрите адвокати и защото създаваха у съдиите, решаващи съдбата им, асоциация със собствените им синове.

Влакът отново потегли и Страйк, изгубил връзка, тикна обратно телефона в джоба си, скръсти ръце и възобнови невиждащото си взиране в тъмния прозорец, като се опита да прогони нежеланите мисли, но те протягаха муцуна към него като гладно куче, дето не можеш да го игнорираш.

Даде си сметка, че никога не си бе представял Робин заинтересована от друг мъж освен от Матю, с изключение, разбира се, на онзи момент, когато я бе държал в прегръдките си на стълбите и за кратко...

Ядосан на себе си, той отритна настрани вредната мисъл и застави блуждаещото си съзнание да се насочи към любопитния случай с министър от правителството, порязани коне и тяло, увито в розово одеяло и заровено нейде в долчинка.