Смъртоносно бяло

43

Робин попита дали може да използва тоалетната, преди да си тръгнат от Чизъл Хаус, и Физи я поведе по коридора все още негодуваща срещу Кинвара.

– Но как смее тя? Как си позволява? Тази къща е на Прингъл, не нейна. – После без никаква пауза добави: – Моля те, не обръщайте внимание на онова, което изтърси за Кристофър, тя просто се опитва да изкара Торкс от кожата му, а това е отвратително, горкият не е на себе си от гняв.

– Кой е Кристофър? – попита Робин.

– Е, не знам дали е редно да казвам – поколеба се Физи. – Но след като вие... Естествено, той няма нищо общо. Кинвара чисто и просто е озлобена. Тя говореше за сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс. Стар приятел на семейството на Торкс. Кристофър е висш държавен служител и беше ментор на онзи младеж Малик във Външното министерство.

Тоалетната беше студена и направо антична. Когато дръпна резето, Робин чу Физи да се оттегля към дневната, без съмнение за да утешава ядосания Торкил. Тя се огледа: очуканите боядисани каменни стени бяха голи с изключение на многото тъмни дупчици по тях, в някои от които още стърчеше гвоздей. Робин предположи, че е дело на Кинвара свалянето на голям брой снимки в пластмасови рамки, които сега лежаха струпани на пода край тоалетната чиния. Представляваха разнородни колажи от семейни фотографии.

След като си избърса ръцете във влажна кърпа, миришеща на куче, Робин приклекна да ги прегледа. Изи и Физи бяха почти неотличими една от друга като деца и не бе възможно да се определи коя правеше циганско колело на поляната за крикет, коя прескачаше препятствие с пони, коя танцуваше пред коледната елха в коридора и коя целуваше младия Джаспър Чизъл на ловен пикник, където всички мъже бяха с панталони от туид и зелени промазани брезентови якета.

А виж, Фреди бе веднага разпознаваем, защото, за разлика от сестрите си, беше наследил издадената долна устна на баща си. Също като племенниците си рус до бяло в детските си години, той се появяваше често по снимките – сияещ пред фотоапарата като малчуган, с каменно лице в униформата си за подготвителното училище, окалян и тържествуващ в екипа си за ръгби.

Робин разгледа групова снимка на тийнейджъри, всички облечени от горе до долу в бели екипи за фехтовка и кантове на клиновете в цветовете на националния флаг. Тя разпозна Фреди, застанал в центъра на групата и вдигнал голяма сребърна купа. В далечния край стоеше нещастно на вид момиче, за което Робин се сети, че е Рианон Уин, по-голяма и по-слаба, отколкото на снимките, които баща й бе показал на Робин, контрастираща с унилото си изражение на всички останали, грейнали в горди усмивки.

Робин продължи да разглежда останалите снимки и вниманието й бе привлечено от последната, доста избледняла, на която имаше голяма компания.

Снимката бе направена в празнична шатра от нещо като сцена. Над главите на множеството се извисяваха сини балони с хелий във формата на числото осемнайсет. Поне стотина тийнейджъри очевидно бяха поканени да погледнат към обектива. Робин ги огледа внимателно и лесно откри Фреди, заобиколен от голяма група момчета и момичета, прегърнати през раменете, всичките смеещи се. Зърна лицето, което търсеше инстинктивно след почти цяла минута: Рианон Уин, слаба, бледа и без следа от усмивка до маса с напитки. Близо зад нея стояха две момчета не в официални костюми, а с джинси и фланелки. Единият бе мургав и красив, с дълга коса и тениска на групата Клаш.

Робин извади телефона си и снима отбора по фехтовка и партито за осемнайсетия рожден ден, после внимателно подреди снимките, както ги бе открила, и излезе от тоалетната.

За миг си помисли, че тихият коридор е празен. После видя, че Рафаел се е облегнал до масичка със скръстени ръце.

– Е, довиждане – каза му Робин и се насочи към външната врата.

– Почакай за малко.

Тя спря, а той се отдели от масичката и я приближи.

– Да знаеш, че ти бях много ядосан.

– Разбирам защо – тихо отвърна Робин, – но аз вършех онова, за което баща ти ме нае.

Той се приближи още и спря под стар стъклен полилей, висящ от тавана. Половината крушки липсваха.

– Бих казал, че си доста умела в предразполагане на хората да ти се доверят.

– Такава ми е работата – отвърна Робин.

– Ти си омъжена – каза той с очи върху лявата й ръка.

– За Тим?

– Не... няма никакъв Тим.

– Нима той е твоят съпруг? – изрече бързо Рафаел и посочи навън.

– Не, просто работим заедно.

– И това ти е истинският изговор, йоркшърски.

– Да – потвърди Робин. – Оттам съм.

Тя си помисли, че той ще каже нещо оскърбително. Маслиненочерните очи обходиха лицето й, после той леко поклати глава.

– Сегашният ти глас много ми харесва, но предпочитах „Вениша“. Създаваше ми асоциация за оргии с маски.

Той се извърна и се отдалечи, а Робин забърза навън към Страйк, за когото предполагаше, че я чака нетърпеливо в ленд роувъра.

Бъркаше. Той все още стоеше край колата, а Изи, застанала много близо до него, говореше бързо и приглушено. Когато чу стъпките на Робин по чакъла зад себе си, Изи отстъпи назад, малко виновна и смутена, както й се стори на Робин.

– Радвам се, че пак те видях – каза Изи и целуна Робин по двете бузи, сякаш това бе посещение на учтивост. – А ти ще ми позвъниш, нали? – обърна се към Страйк.

– Да, ще те държа в течение – отвърна той и тръгна към седалката до шофьора.

Нито Страйк, нито Робин заговориха, когато тя обърна колата. Изи им помаха, някак нелепа фигура в широката й права рокля. Страйк вдигна ръка към нея, докато завиха по алеята и тя се скри от поглед.

В старанието си да не подплаши нервните коне Робин пъплеше като охлюв. Страйк погледна вляво и видя, че пострадалият жребец бе отведен от полето, ала при всичките усилия на Робин шумната стара кола отново накара черния да се разскача.

– Кой според теб – рече Страйк, докато наблюдаваше разлуделия се кон – за пръв път е погледнал такова животно и си е казал: „Трябва да се метна на гърба му“?

– Има стара поговорка – отвърна Робин, докато се опитваше да маневрира покрай най-дълбоките дупки, – че конят е твое огледало. Хората казват, че кучетата приличали на собствениците си, но според мен за конете е още по-вярно.

– Тоест Кинвара е постоянно напрегната и склонна да се развилнее при най-малката провокация? Звучи правдоподобно. Завий тук. Искам да хвърля поглед на Стеда Котидж.

Две минути по-късно й поръча:

– Ето, качи се тук.

Пътеката към Стеда Котидж беше толкова обрасла, че Робин дори не я бе забелязала при първото минаване покрай нея. Водеше дълбоко в гората, граничеща с градините на Чизъл Хаус, но за съжаление, ленд роувърът можа да измине само десет метра, преди теренът да стане непроходим за кола. Робин изключи двигателя, разтревожена как Страйк щеше да се справи с едва различимата ивица пръст и нападали листа помежду бодливи храсти и коприва, но тъй като той вече излизаше, тя го последва навън и тръшна зад себе си шофьорската врата.

Земята беше хлъзгава, а балдахинът от клони отгоре толкова плътен, че пътеката тънеше в дълбока сянка и влага. Остра и горчива миризма на треви изпълни ноздрите им, наоколо шумоляха птици и дребни животинки, смутени от нахлуването в хабитата им.

– И тъй – каза Страйк, докато се промъкваха през храсталаци и бурени, – Кристофър Бароуклъф-Бърнс. Това е ново име.

– Не, не е – възрази Робин.

Страйк я погледна изкосо, усмихна се и мигом се спъна в коренище, като се задържа прав, но за сметка на болка в коляното.

– По дяволите... Чудех се дали ще си спомниш.

– „Кристофър не е обещавал нищо за снимките“ – цитира Робин на мига. – Той е висш чиновник, ментор на Аамир Малик от Външното министерство. Физи току-що ми каза.

– Връщаме се пак към „човек с твоите навици“, значи.

Известно време и двамата мълчаха, съсредоточени върху особено трудна отсечка от пътеката, където надвисналите клони ту закачаха дрехи, ту деряха гола кожа. Бледата Робин изглеждаше зеленикава на слънцето, филтрирано през короните на дърветата.

– Видя ли се отново с Рафаел, докато бях навън?

– Ами да – отвърна Робин леко смутена. – Показа се от дневната тъкмо когато излизах от тоалетната.

– Знаех си, че няма да пропусне шанса да говори с теб – подхвърли Страйк.

– Не беше нищо такова – отвърна Робин неискрено, като си припомни репликата за оргиите с маски. – Изи прошепна ли ти нещо интересно? – попита.

Развеселен от това връщане на топката, Страйк откъсна поглед от пътеката, поради което не забеляза кален дънер. Спъна се за втори път и този път се спаси от болезнено падане, като се вкопчи в дърво, покрито с бодливо увивно растение.

– Мамка му...

– Удари ли се?

– Нищо ми няма – отвърна той, ядосан на себе си и разгледа дланта си, сега пълна с бодли, които се опита да изтръгне със зъби. Обърна се, когато чу зад себе си рязък шум, и видя, че Робин бе откършила част от паднал клон, за да му служи като бастун.

– Използвай това.

– Няма нужда... – подхвана той, но при строгото й изражение се предаде. – Благодаря.

Поеха отново, а Страйк установи, че бастунът му е много по-полезен, отколкото му се искаше да признае.

– Изи просто се опитваше да ме убеди, че Кинвара е могла да се промъкне незабелязана в Оксфордшър, след като е очистила Чизъл между шест и седем часа сутринта. Не знам дали си дава сметка, че има многобройни свидетели за всеки етап от пътуването на Кинвара от Ебъри Стрийт. Полицията вероятно не е влизала в подробности пред семейството, но си мисля как като стане ясно, че Кинвара не може да го е извършила лично, Изи ще започне да твърди, че е наела някого за това. Как ти се сториха няколкото избухвания на Рафаел?

– Не мога да го виня, че се дразни от Торкил – отвърна Робин, докато заобикаляше участък, обрасъл с коприва.

– Така е – съгласи се Страйк. – Старото момче Торкс и мен успя да изнерви.

– Рафаел изглежда много гневен на баща си, нали? Не беше длъжен да ни казва как Чизъл е накарал да умъртвят онази кобила. Просто се хвана за възможността да обрисува баща си като...

– Малко нещо гадняр – съгласи се Страйк. – Реши, че Чизъл от чиста злоба е откраднал онези хапчета от Кинвара. Целият този епизод е адски странен всъщност. Кое те накара да се заинтересуваш от хапчетата?

– Не ми се връзваха с Чизъл.

– Е, добро нацелване беше. Никой друг като че не разпитва за тях. И тъй, как тълкува психологът това, че Рафаел оплюва покойния си баща?

Робин поклати глава и се усмихна, както правеше обичайно, щом Страйк я определеше така. Беше напуснала университета, преди да се дипломира по психология, както той добре знаеше.

– Сериозно питам – каза Страйк и направи гримаса, когато изкуственият му крак се подхлъзна върху листа и този път той се спаси от падане с помощта на пръчката от Робин. – Мамичката ти... Кажи де, как ти се стори това, че охулва Чизъл?

– Стори ми се, че е наранен и гневен – отвърна Робин, като подбираше внимателно думите си. – Той и баща му бяха започнали да се разбират по-добре отвсякога, съдейки по онова, което ми казваше в офиса, а сега Чизъл е мъртъв и вече няма шанс да се помирят истински. Останал е с факта, че е изключен от завещанието и няма представа какво е било истинското отношение на баща му към него. Чизъл е бил доста непоследователен по отношение на Рафаел. Като е бил пиян, търсел го е за опора, но иначе беше доста груб с него. Макар да не мога да кажа, че Чизъл се е държал добре с някого, освен може би...

Тя млъкна рязко.

– Продължавай – подкани я Страйк.

– Ами всъщност щях да кажа, че беше доста добър към мен в деня, когато узнах за фондация „Равнопоставеност“.

– Тогава ли ти предложи назначение?

– Да, и каза, че ще има още работа за мен, след като го отървем от Уин и Найт.

– Така ли? – учуди се Страйк. – Това не си ми го споменавала?

– Не съм ли? Да, май че не.

И също като Страйк тя си припомни седмицата, когато той лежеше в дома на Лорелай, последвана от часовете, прекарани в болницата край Джак.

– Отидох в офиса му, както ти казах, а той говореше по телефона с някакъв хотел относно изгубена щипка за банкноти. Била от Фреди. След като приключи разговора си, аз му разправих за „Равнопоставеност“ и той бе по-доволен, отколкото някога го бях виждала. „Един по един се препъват“, така каза.

– Интересно – отбеляза Страйк, който вече умираше от болки в крака. – И смяташ, че Рафаел кипи от яд заради завещанието, така ли?

На Робин й се стори, че долавя сардонична нотка във въпроса на Страйк, и отвърна:

– Не опира просто до парите...

– Хората винаги това казват – изпъшка той. – И е до парите, и не. Защото какво са парите? Свобода, сигурност, удоволствия, нов шанс... Мисля, че от Рафаел може да се измъкне още и ти си човекът, който да го направи.

– Какво повече може да ни каже?

– Ще ми се повече яснота относно онзи телефонен разговор, който Чизъл е провел с него, преди да се озове с торбичка върху главата – задъхано изрече Страйк, страдащ вече от сериозна болка. – Не ми се вижда много логично, защото дори Чизъл да е знаел, че се кани да сложи край на живота си, имало е по-удобни хора, които да правят компания на Кинвара, от доведения син, когото тя не е харесвала и който е бил на много километри далеч в Лондон. Бедата е, че разговорът става още по-нелогичен, ако е било убийство – продължи Страйк. – Има нещо, което не ни се казва... О, слава богу.

Стеда Котидж се появи пред погледа им в една просека пред тях. Градината, заобиколена от паянтова ограда, беше почти толкова обрасла, колкото всичко наоколо. Сградата беше схлупена, от тъмен камък и очевидно напълно запусната със зейналата в покрива й дупка и пукнатини по повечето прозорци.

– Седни – посъветва Робин Страйк и му посочи широк дънер точно пред оградата на къщата. Тъй като твърде много го болеше, че да спори, той изпълни каквото му бе наредено, а Робин отиде до външната врата и я побутна, но тя се оказа заключена. Газейки през високата до коляно трева, се приближи до един от мръсните прозорци и надникна през него. Стаите бяха с напластен дебел слой прах и празни. Единствен признак за някогашно обитаване имаше в кухнята, където върху мърлява повърхност бе оставена неизмита керамична чаша с лика на Джони Каш.

– Къщата изглежда необитаема от години и нищо не подсказва, че някой може да нощува в нея при примитивни условия – уведоми тя Страйк, като се появи от другата страна на постройката.

Страйк, току-що запалил цигара, не отговори. Взираше се надолу към обширна падина в гората, обкръжена от дървета и пълна с коприва, заплетени тръни и избуяли бурени.

– Би ли нарекла това долчинка? – попита я.

Робин погледна към подобната на басейн падина.

– Повече прилича на долчинка от всичко, което видяхме наоколо – отвърна.

– „Той удуши детето и го заровиха в долчинката до къщата на татко“ – цитира Страйк.

– Ще огледам – каза Робин. – Ти стой тук.

– Не – вдигна ръка Страйк да я спре, – нищо няма да намериш...

Но Робин вече се плъзгаше надолу по стръмните склонове на „долчинката“, а тръните закачаха джинсите й.

След като стигна дъното, придвижването стана изключително трудно. Копривата стигаше до кръста й и тя вдигна ръце нагоре, за да избегне опарвания и драскотини. Млечка и лютиче изпъстряха тъмнозеления фон с бяло и жълто. Високите трънливи стебла на диви рози се къдреха като бодлива тел на всяка крачка.

– Пази се – подвикна Страйк и се чувстваше безсилен, като я гледаше как се бори, драна и опарвана на всяка крачка.

– Нищо ми няма – отвърна Робин, като се взираше в земята под дивата растителност. Ако нещо бе заровено тук, то отдавна бе обрасло и копаенето щеше да е мъчна работа. Точно това каза на Страйк, когато се наведе да види какво има под един къпинов храст.

– Съмнявам се, че Кинвара ще се съгласи на драго сърце да копаем – каза Страйк и в мига, щом го изрече, си спомни думите на Били: „Тя няма да ми даде да копая, но на вас ще позволи“.

– Почакай – проговори развълнувано Робин.

Макар да знаеше, че няма как да е открила нещо, Страйк се напрегна.

– Какво?

– Има нещо там – каза Робин, като наклони глава да види по-добре под гъстата туфа коприва в самия център на долчинката.

– О, господи.

– Какво? – повтори Страйк. Макар да бе на много по-висока позиция от нея, не различаваше нищо в туфата с коприва. – Какво видя?

– Не знам... може да ми се е сторило. – Тя се поколеба. – Надали имаш ръкавици.

– Нямам. Робин, недей...

Но тя вече бе нагазила сред копривата с вдигнати ръце и я тъпчеше, та колкото може да я сплеска надолу. Страйк я видя да се навежда и да вдига нещо от земята. Изправи се и остана неподвижна, с наведена червеникавозлатиста глава над онова, което бе открила, докато Страйк не попита нетърпеливо:

– Какво е?

Косата й се отметна от лицето, съвършено бледо на фона на тъмната зеленина, и тя вдигна към него малък дървен кръст.

– Не, стой си там – нареди му, когато той автоматично направи крачка към ръба на долчинката, за да й помогне да се изкачи. – Ще се справя.

Цялата бе в драскотини и ярки петна от копривата, но като реши, че още няколко не са от значение, помогна си с ръце по стръмния склон, докато не наближи достатъчно Страйк, та той да я издърпа в последните метър-два.

– Благодаря – промълви тя задъхана. – Има вид да е лежал там от години – каза, като бръсна пръстта от долния край, който бе заострен, та по-лесно да се забие в земята. Дървото бе влажно и с петна по него.

– Написано е нещо – каза Страйк, като го взе от нея и примижа към слузестата му повърхност.

– Къде? – попита Робин.

Косата й допря бузата му, когато застанаха един до друг, загледани в бледите остатъци от нещо, написано с флумастер и отдавна изличено от дъжда и росата.

– Прилича на писано от дете – отрони Робин.

– Това е „С“ – каза Страйк, – а в края... „г“ ли е, или е „и“?

– Не знам – прошепна Робин.

Стояха мълчаливо загледани в кръста, докато далечният лай на Ратънбъри, норфъкския териер, не наруши унеса им.

– Все още сме в имота на Кинвара – притеснено отбеляза Робин.

– Да – потвърди Страйк, и с кръста в ръка пое тежко обратно по пътеката, по която бяха дошли, като скърцаше със зъби от болката в крака си. – Хайде да намерим пъб. Прегладнях.