Смъртоносно бяло

26

Беше четири сутринта, безнадеждният час, в който треперещите страдащи от безсъние населяват свят от кухи сенки, а съществуването изглежда крехко и странно. Страйк, който бе задрямал, се събуди стреснат на болничния стол. За секунда чувстваше само болезненото си тяло и глад, глождещ стомаха му. После видя деветгодишния си племенник Джак, лежащ неподвижно в леглото до него с тампони върху очите, с тръба в гърлото му и други, проточващи се от врата и китката му. Отстрани до леглото висеше торбичка с урина; три отделни системи вливаха съдържанието си в телцето, което изглеждаше мъничко и уязвимо сред тихо жужащата апаратура в тишината на интензивното отделение.

Чуваше приглушените от гумените подметки стъпки на сестра зад завесата, ограждаща леглото на Джак. Не бяха искали Страйк да прекара нощта на стола, но той упорстваше, а известността му, макар и несравнима с тази на истинските знаменитости, в съчетание с инвалидността му накрая проработи в негова полза. Патериците му бяха подпрени на нощното шкафче. В отделението беше прекалено топло, както е винаги в болниците. Страйк бе прекарал много седмици в поредица от железни легла, след като кракът му бе откъснат. Миризмата го пренесе назад към онова време на болка и брутална необходимост от приспособяване, когато бе принуден да пренастрои живота си на фона на безкрайни пречки, срамотии и ограничения.

Завесата прошумоля и сестрата влезе в тясното изолирано пространство, масивна и делова в болничната си престилка. Като видя, че Страйк е буден, отправи му кратка професионална усмивка, после взе картона, окачен на леглото на Джак, и започна да записва отчитанията от екраните на уредите, контролиращи кръвното му налягане и кислородните нива. Когато приключи, прошепна:

– Желаете ли чаша чай?

– Той как е? – попита Страйк, без да се старае да прикрие умолителната нотка в гласа си. – Как изглеждат показанията?

– Стабилен е. Няма причина за тревога. Всичко налично може да се очаква на този етап. Чай?

– Да, би било чудесно. Много ви благодаря.

В мига, щом завесата се затвори зад сестрата, осъзна, че мехурът му е пълен. Съжали, че не я е помолил да му подаде патериците. Надигна се, уловен за подръчника на стола за равновесие, подскочи към стената и ги хвана, после излезе през завесата и пое към яркоосветения правоъгълник в далечния край на тъмното отделение.

След като се облекчи в писоар под синя светлина, предназначена да провали усилията на наркомани да открият вените си, тръгна към чакалнята пред отделението, където бе седял в късния следобед вчера в очакване да изведат Джак от операционната зала за спешни случаи. Бащата на един от съучениците на Джак, у когото малкият бе трябвало да пренощува, когато апендиксът му се бе спукал, му беше правил компания. Човекът бе твърдо решен да не оставя Страйк сам, докато „малчуганът не е вън от опасност“, и бе бърборил нервно през цялото време, докато Джак бе в операция, ръсейки неща от рода „на тая възраст им минава като на кученца“, „той е жилав малък юнак“, „късмет, че живеем само на пет минути от училището“ с повтарящия се рефрен „Грег и Луси сигурно се побъркват от тревога“. Страйк нищо не бе говорил, едва го чуваше, приготвил се за най-лошата новина, и на всеки трийсет минути пишеше съобщение на Луси с последните сведения.

Накрая хирургът се показа да ги осведоми, че Джак, когото бе трябвало да реанимират при пристигането му в болницата, е издържал операцията, но че имал „тежка форма на сепсис“ и след малко щял да бъде изведен в реанимацията.

– Ще доведа приятелчетата му да го видят – възкликнал бе развълнувано приятелят на Грег и Луси. – Да го развеселят с покемон карти...

– Няма да е готов за това – натъртено изрече хирургът. – Ще бъде под силна упойка и на вентилатор поне през следващите двайсет и четири часа. Вие ли сте най-близкият роднина?

– Не, аз съм – изграчи с пресъхнала уста Страйк, най-сетне способен да проговори. – Чичо съм му. Родителите му са в Рим за годишнината от сватбата си. Опитват се да се качат на полет до дома.

– Аха, разбирам. Е, още не е вън от опасност, но операцията беше успешна. Почистихме коремната кухина и поставихме дренаж. Скоро ще го свалят долу.

– Казах ли ви! – сияещ се обърна към Страйк приятелят на Грег и Луси със сълзи в очите. – Малките не се дават лесно!

– Да – промълви Страйк. – Най-добре да известя Луси.

Но в прокълната поредица от грешки обзетите от паника родители на Джак чак с пристигането си на летището бяха осъзнали, че Луси някак е изгубила паспорта си помежду хотелската стая и изхода за отпътуващи. В безплодното си отчаяние се бяха върнали по обратния път, опитвайки се да обяснят дилемата си на всеки от хотелския персонал, полицията и британското посолство, като резултатът от това бе, че изпуснаха последния за вечерта полет.

В четири и десет сутринта чакалнята беше безпощадно пуста. Страйк включи мобилния си телефон, който бе държал изключен в отделението, и видя дузина пропуснати обаждания от Робин и едно от Лорелай. Пренебрегна ги и прати есемес на Луси, за която знаеше, че ще е будна в хотела си в Рим, където се бяха върнали малко след полунощ, след като паспортът й бе предаден от намерилия го таксиметров шофьор. Луси бе умолявала брат си да й изпрати снимка на Джак, когато излезе от операционната. Страйк я бе излъгал, че снимката не може да се зареди. След стресиращия ден на Луси не й трябваше да види сина си на изкуствено дишане с очи, закрити с тампони, и тяло, погълнато от торбестата болнична нощница.

Всичко изглежда добре, написа. Още е под упойка, но сестрата е убедена, че нещата са наред.

Натисна бутон за изпращане и зачака. Както си знаеше, че ще стане, тя отговори след две минути.

Не, седя до него, отговори Страйк. Ще остана, докато се върнете. Опитай се да поспиш малко и не се тревожи. х

Страйк изключи телефона и като подскочи на единствения си крак, намести патериците и се върна в отделението.

Чаят го чакаше, с много мляко и белезникав, тъкмо както му го приготвяше Дениз, но след като изсипа две пакетчета захар в него, изпи го на няколко големи глътки, като местеше очи между Джак и апаратите, които го поддържаха и контролираха. Никога преди не беше наблюдавал момчето толкова внимателно. Всъщност не беше общувал много с него въпреки рисунките, които то правеше за Страйк и Луси му пращаше.

– Боготвори те като герой – беше казвала Луси на брат си няколко пъти. – Иска да бъде войник.

Но Страйк избягваше семейните сбирки отчасти защото не харесваше Грег, бащата на Джак, и отчасти защото желанието на Луси да примами брат си към по-конвенционален тип съществуване бе достатъчно изнервящо дори без присъствието на синовете й, у най-големия от които Страйк виждаше особена прилика с баща му. Страйк нямаше желание да има деца и макар да бе готов да признае, че някои от тях бяха нелоши – не отричаше дори, че изпитва известна неутрална симпатия към Джак, – упорито отказваше покани за рождени дни и коледни тържества, на които би могъл да създаде по-близки връзки.

Но сега, когато зората напираше през тънките завеси, отделящи леглото на Джак от останалата част на отделението, Страйк за пръв път видя приликата на момчето с баба му, майката на Страйк, Леда. Имаше същата тъмна коса, бледа кожа и изящно оформена уста. Би бил красиво момиче, но Страйк знаеше как ще се променят брадичката и шията му през пубертета... ако оживееше.

Разбира се, че ще живее, по дяволите. Сестрата каза...

Той е в интензивното отделение. Тук не настаняват пациенти за хълцане.

Момчето е кораво. Иска да постъпи в армията. Ще се оправи.

Дано. Така и един есемес не му пратих да благодаря за рисунките.

На Страйк му отне дълго време да се унесе в неспокойна дрямка.

Събуди се от ранното слънце, проникващо през клепачите му. Примижа срещу светлината и чу скърцащи стъпки по пода. После завесата изтрака при дръпването й встрани, като обедини Джак с останалата територия на отделението и разкри други неподвижни фигури в леглата наоколо. Срещу него сияеше нова сестра, по-млада, с дълга тъмна конска опашка.

– Здравейте – изрече ведро тя и взе картона на Джак. – Не се случва често да попаднат при нас прочути личности! Изчетох всичко как сте заловили онзи сериен...

– Това е племенникът ми Джак – прекъсна я студено той. Мисълта да обсъжда Шакълуелския изкормвач тъкмо сега му се стори отблъскваща. Усмивката на сестрата угасна.

– Бихте ли изчакали отвън? Трябва да му вземем кръв, да сменим системите и катетъра.

Страйк се потътри на патериците си извън отделението, като се стараеше да не се заглежда в другите пациенти, прикачени към техните жужащи апарати.

Кафенето вече беше наполовина пълно, когато стигна там. Небръснат и с подути очи, той си плати и плъзна подноса си до края на релсата пред касата, преди да се усети, че нямаше как едновременно да го носи и да се подпира на патериците си. Момиче, което разчистваше масите, забеляза затруднението му и се притече на помощ.

– Благодаря – каза й Страйк дрезгаво, когато тя постави подноса му на маса до прозореца.

– За нищо – отвърна момичето. – Оставете го тук после, аз ще се погрижа.

Дребната добрина разчувства прекомерно силно Страйк. Като игнорира пържените яйца, които си бе взел току-що, извади телефона си и отново написа съобщение на Луси.

Както бе и очаквал, телефонът му иззвъня тъкмо като бе разрязал пърженото си яйце.

– Уредихме си полета – съобщи му Луси без уводни думи. – Но е чак в единайсет.

– Няма проблем – успокои я той. – Никъде няма да ходя.

– Той събуди ли се вече?

– Не, още е под упойка.

– Толкова ще се развълнува да те види, ако се събуди преди... преди...

Тя избухна в плач. Страйк я чуваше как се мъчи да говори през риданията си.

– ...веднъж да се прибера у дома... така искам да го видя...

За пръв път в живота си Страйк се зарадва да чуе Грег, който взе телефона от жена си.

– Страшно сме ти признателни, Корм. Това е първият ни уикенд сами от пет години, можеш ли да повярваш?

– Законът за всеобщата проклетия.

– Да. Той споменаваше, че го боли коремът, но аз си мислех, че го казва, защото не иска да заминаваме. Сега се чувствам истински негодник, повярвай.

– Не се тревожи – отговори Страйк и пак повтори: – Никъде няма да ходя.

След още няколко разменени фрази и плачливо сбогуване от страна на Луси Страйк се зае със закуската си. Ядеше методично и без удоволствие помежду тракането и шумовете в кафенето, заобиколен от други нещастни и тревожни хора, ядящи мазни и с много захар храни.

Докато довършваше бекона си, пристигна съобщение от Робин.

Случаят на Чизъл изглеждаше много далечен на Страйк точно сега, но когато прочете съобщението, изпита остра нужда от никотин и да чуе гласа на Робин. Остави подноса си с благодарности към доброто момиче, което му беше помогнало, и отново пое на патериците си.

Групичка пушачи стояха пред входа на болницата, сгушили се като хиени на чистия утринен въздух. Страйк запали, всмукна дълбоко и се обади на Робин.

– Здравей – каза й, когато отговори. – Прощавай, че не се обаждах, в болницата съм и...

– Какво се е случило? Добре ли си?

– Да, добре съм. Племенникът ми Джак пострада. Вчера му се спукал апандиситът и... има...

За огромен срам на Страйк гласът му се разтрепери. Докато се бореше да се овладее, почуди се кога беше плакал за последно. Може би не се бе случвало след сълзите на болка и ярост, които бе пролял в болницата в Германия, където бе откаран, след като самоделно взривно устройство бе откъснало половината му крак.

– Мамка му – смотолеви накрая единственото, което успя да изрече.

– Корморан, какво става?

– Той... сега е в реанимация – отвърна Страйк със сгърчено лице, като правеше усилия да говори нормално. – Майка му... Луси и Грег са в Рим, опитват се да се приберат и ме помолиха...

– Кой е с теб? Лорелай там ли е?

– Боже мой, не.

Онова „Обичам те“ на Лорелай сега изглеждаше далеч в миналото, макар да го бе чул само преди две вечери.

– Какво казват лекарите?

– Смятат, че ще е добре, но... все пак е в интензивното... По дяволите – избъбри Страйк и обърса очи. – Извинявай. Тежка нощ беше.

– Коя е болницата?

Той й каза. Доста забързано тя се сбогува и затвори. Страйк остана да допуши цигарата си, като от време на време бършеше лице и нос с ръкава на ризата си.

Тихото отделение бе обляно в слънчева светлина, когато се върна. Той опря патериците си до стената, седна отново край леглото на Джак с вчерашен вестник, който взе от чакалнята, и изчете статия как „Манчестър Юнайтед“ скоро може да отнеме от „Арсенал“ Робин ван Перси.

Час по-късно хирургът и анестезиологът на отделението дойдоха до леглото на Джак да го проверят, а Страйк неспокойно слушаше приглушения им разговор.

– ...кислородните му нива не можаха да спаднат под петдесет процента... персистираща пирексия... отделянето на урина е намаляло през последните четири часа...

– ...още един рентген на гръдния кош, за да видим какво става в белите дробове...

Притеснен Страйк чакаше някой да му подаде разбираема информация. Най-сетне хирургът се обърна да говори с него.

– Засега ще го поддържаме упоен. Не е готов да бъде свален от кислородния апарат още и трябва да регулираме баланса на течности.

– Какво означава това? Влошил ли се е?

– Не, често става така. Това е много лоша инфекция. Трябваше щателно да изплакнем перитонеума. Искам да направим рентген като предпазна мярка, да се уверим, че не сме пробили нещо при реанимирането му. По-късно пак ще намина да го видя.

После преминаха към обинтован тийнейджър с още повече превръзки и тръбички от Джак, като оставиха Страйк разтревожен и дестабилизиран. През нощта бе приемал машините като дружелюбни, помагащи за съвземането на племенника му. Сега му изглеждаха като неумолими съдии, държащи числата, които сочеха за влошаването на Джак.

– Мамка му – промърмори Страйк отново, като премести стола си по-близо до леглото. – Джак... майка ти и татко ти... – Усети предателско смъдене зад клепачите. Покрай него минаха две сестри. – ...мамка му...

С огромно усилие той си възвърна контрола и прочисти гърло.

– ...прощавай, Джак, майка ти не би искала да ругая пред теб... Тук е чичо Корморан, между другото, ако не си разбрал... Мама и татко са на път за дома, чу ли? Аз ще бъда с теб, докато те...

Спря по средата на изречението. Робин стоеше в рамката на далечната врата към отделението. Той я гледаше как моли една сестра да я упъти, после тръгна към него. Беше по джинси и тениска и в ръцете си държеше две полистиролови чаши.

Като видя неподправеното щастие и благодарност, изписани по лицето на Страйк, Робин се почувства повече от щедро възмездена за яростната разправия с Матю, смяната на два автобуса и таксито, което взе накрая, за да стигне дотук. После зърна дребната фигурка в леглото до Страйк.

– О, не – промълви, като спря до леглото.

– Робин, не трябваше...

– Знам, че не трябваше – отвърна Робин. Придърпа си стол до този на Страйк. – Но аз на твое място не бих искала да съм тук сама. Внимавай, горещ е – предупреди, като му подаде чая.

Той взе чашата от нея, остави я на нощното шкафче, после хвана ръката й и я стисна болезнено силно. Пусна я, преди тя да е успяла да стисне ответно неговата. И двамата се взираха в Джак в продължение на няколко секунди, докато Робин с изтръпнали пръсти не попита:

– Какви са последните сведения?

– Още има нужда от кислород и не пишка достатъчно – отвърна Страйк. – Не знам какво значи това. Бих предпочел да ми посочат цифра по десетобалната скала или... И аз не знам. О, и също така искат да го видят на рентген, та да не са му пробили белия дроб при интубирането.

– Кога беше операцията?

– Вчера следобед. Колабирал при крос в училище. Един приятел на Луси и Грег, който живее точно до училището, дойде с него в линейката и аз ги посрещнах тук.

Известно време останаха мълчаливи, загледани в Джак.

После Страйк каза:

– Бях направо ужасен чичо. Не им знам рождените дни. Преди вчера не бих могъл да ти кажа на колко години е. Бащата на съученика му, който го доведе тук, знае много повече от мен. Луси казва, че Джак искал да стане войник, говорел все за мен и ми правеше рисунки, за които никога не му благодарих.

– Е, сега, като си му нужен, си тук до него – успокои го Робин, като се престори, че не вижда как Страйк грубо трие очи с ръкава си. – Ще имаш много време да му се реваншираш.

– Да – кимна Страйк и замига бързо. – Знаеш ли какво ще направя, ако той... Ще го заведа в Имперския военен музей. За цял ден.

– Добра идея – каза меко Робин.

– Ти ходила ли си?

– Не – отвърна Робин.

– Добър музей е.

Една сестра, тази, на която Страйк се бе троснал по-рано, и фелдшер се приближиха.

– Трябва да го видим на рентген – каза момичето, като се обърна към Робин, не към Страйк. – Бихте ли изчакали извън отделението?

– Колко време ще отнеме?

– Половин час до четиресет минути.

Така че Робин подаде патериците на Страйк и двамата отидоха в кафенето.

– Много мило от твоя страна, Робин – каза Страйк, когато седнаха пред нови два блудкави чая и джинджифилови бисквити, – но ти си имаш свои дела...

– Ще остана, докато дойдат Грег и Луси – каза Робин. – Сигурно е ужасно за тях да са толкова далеч. Мат е на двайсет и седем, а баща му се побърка от тревога, когато се разболя тежко на Малдивите.

– Разболя ли се?

– Да, нали знаеш, когато... О, разбира се, аз така и не ти казах.

– Какво да ми кажеш?

– По време на сватбеното ни пътешествие пипна гадна инфекция. Одраска се на корал. В един момент говореха, че трябва да го откарат в болница с медицински хеликоптер, но се размина. Не беше толкова страшно, колкото си помислиха отначало.

Като го каза, тя си припомни как отвори дървената врата, още топла от дневното слънце, и как гърлото й се бе стегнало от страх, докато се готвеше да каже на Матю, че иска анулиране на брака, без да знае какво я очакваше.

– Майката на Мат бе починала неотдавна, така че Джефри много се уплаши за Матю. Но се размина – повтори пак Робин, отпи от безвкусния чай с поглед към жената зад щанда, която пълнеше с боб чинията на кльощав тийнейджър.

Страйк я наблюдаваше. Усети пропуски в разказа й. Виновна е морска бактерия.

– Трябва да е било страшничко – каза той.

– Е, не беше весело – отвърна Робин, като заразглежда късите си чисти нокти, а после погледна чаковника си. – Ако ти се пуши цигара, да излезем сега, скоро ще са готови с него.

Един от пушачите отвън беше по пижама. Донесъл бе и системата със себе си и я държеше здраво като овчарска гега, та да го крепи прав. Страйк запали и издиша дима към ясното синьо небе.

– Не те попитах за уикенда по случай годишнината.

– Съжалявам, че не можах да дойда на работа – побърза да каже Робин. – Всичко беше предплатено и...

– Не това те попитах.

Тя се поколеба.

– Не мина особено добре, ако трябва да съм честна.

– Е, понякога принудата да се веселиш натежава...

– Именно – кимна Робин.

След нова кратка пауза тя попита:

– Лорелай не работи ли днес?

– Вероятно – отвърна Страйк. – Какво е, събота ли? Да, сигурно.

Помълчаха, докато цигарата на Страйк се смаляваше милиметър по милиметър, гледаха посетителите и пристигащите линейки. Помежду им нямаше неловкост, но въздухът сякаш бе натоварен от неизречени въпроси и недоизказани обяснения. Накрая Страйк смачка угарката си в големия отворен пепелник, пренебрегван от повечето пушачи, и погледна телефона си.

– Качили са се в самолета преди двайсет минути – каза, като прочете последното съобщение на Луси. – Към три трябва да са тук.

– Какво се е случило с телефона ти? – попита Робин, като гледаше омотания с тиксо екран.

– Паднах върху него – отговори Страйк. – Ще си купя нов, когато Чизъл ни плати.

Когато се върнаха в отделението, на входа се разминаха с изтиквания навън рентгенов апарат.

– В гръдния му кош всичко е наред – каза рентгенологът, който го буташе.

Седнаха до Джак и разговаряха тихо в продължение на час. После Робин отиде да купи чай и шоколадови блокчета от близките автомати. Консумираха ги в чакалнята, а Робин разказваше на Страйк всичко, което бе узнала за фондацията на Уин.

– Надминала си себе си – похвали я Страйк, докато излапваше второто си десертче „Марс“. – Отлична работа, Робин.

– Не се ли сърдиш, че осведомих Чизъл?

– Не, така е трябвало. Времето ни притиска, при положение че Мич Патерсън души наоколо. Онази жена Къртис-Лейси приела ли е поканата за приема?

– Ще науча в понеделник. Ами Баркли? Докъде е стигнал с Джими Найт?

– Все още не е узнал нищо, което да използваме – въздъхна Страйк и прекара длан по наболите косъмчета, бързо превръщащи се в брада. – Но аз храня надежди. Баркли е добър. Като теб е, притежава инстинкт за работата ни.

В чакалнята влезе семейство – бащата подсмърчаше, а майката хлипаше. Синът им, който не изглеждаше повече от шестгодишен, се втренчи в празния крачол на Страйк, сякаш това бе поредният ужасен детайл в кошмарния свят, в който бе попаднал внезапно. Страйк и Робин се спогледаха и си тръгнаха, като Робин взе да носи чая на Страйк, докато той се движеше с патериците си.

Когато отново седнаха край леглото на Джак, Страйк попита:

– Как реагира Чизъл, като му каза всичко, което си научила за Уин?

– Беше във възторг. Всъщност дори ми предложи работа при него.

– Учуден съм, че това не се случва по-често – подхвърли невъзмутимо Страйк.

Точно в този момент хирургът и анестезиологът отново дойдоха до леглото на Джак.

– Е, нещата изглеждат по-окуражителни – заяви анестезиологът. – Рентгеновите му снимки са чисти и температурата му спада. Така е с децата – усмихна се той на Робин, – бързо се придвижват и в двете посоки. Ще видим как ще се справи с по-малко кислород, но мисля, че овладяхме ситуацията.

– О, слава богу – промълви Робин.

– Значи той ще живее? – попита Страйк.

– О, да, така мисля – потвърди хирургът с нотка снизходителност. – Тук си разбираме от работата, ако щете вярвайте.

– Трябва да съобщя на Луси – измърмори Страйк, като се опитваше да се изправи и не успяваше, изпитал по-голяма слабост при добрата новина, отколкото при лошата. Робин хвана патериците му и му помогна да стане. Като го гледаше как се придвижва към чакалнята, тя отново седна, издиша шумно и за кратко скри ръце в дланите си.

– За майките винаги е най-тежко – рече съчувствено анестезиологът.

Тя не си направи труда да му посочи, че е сбъркал.

Страйк отсъства двайсет минути. Когато се върна, каза:

– Току-що са кацнали. Предупредих ги как изглежда той, така че са подготвени. Би трябвало да пристигнат до час.

– Чудесно – каза Робин.

– Ти можеш да тръгваш, Робин. Нямах намерение да ти провалям съботата.

– О – отрони Робин, като усети някакво странно разочарование. – Добре.

Изправи се, взе сакото си от облегалката на стола и нарами чантата си.

– Ако си сигурен...

– Да, да. Ще се опитам да ги накарам да ми намерят легло сега, като знаем, че ще се оправи. Ще те изпратя навън.

– Няма нужда...

– Искам. Тъкмо ще изпуша една цигара.

Но когато стигнаха до изхода, Страйк продължи да върви с нея и отмина скупчените пушачи, а също линейките и паркинга, който се бе проточил сякаш на километри и зад който през мъглата от прахоляк изникнаха покриви, проблясващи като гърбовете на морски създания.

– Как се добра дотук? – попита я той, когато се отдалечиха от множеството хора и застанаха до тревна площ, заобиколена с цветни лехи, чието ухание се смесваше с мириса на нагорещен асфалт.

– С автобус, после с такси.

– Нека ти платя таксито...

– Глупости, дума да не става.

– Е... много ти благодаря, Робин. Присъствието ти ми беше голяма подкрепа.

Тя му се усмихна.

– За какво са приятелите?

Подпрян на патериците си, той тромаво се наведе към нея. Прегръдката им бе кратка и тя първа я прекъсна, уплашена да не би той да изгуби равновесие. Целувката, която бе предназначил за бузата й, попадна право върху устата й.

– Прощавай – избърбори той.

– Глупости – отново повтори тя изчервена.

– Е, аз ще се връщам.

– Да, разбира се.

Той се обърна назад.

– Непременно ми съобщи как е той – извика тя след него, а той вдигна ръка за потвърждение.

Робин пое напред, без да се обръща. Още чувстваше формата на устните му върху своите, кожата й потръпваше там, където брадата му я бе остъргала, но тя не я потърка, за да запази усещането.

Страйк забрави, че бе възнамерявал да пуши. Дали защото вече имаше сигурността, че ще може да заведе племенника си във военния музей, или по някаква друга причина, изтощението му бе заместено от лудешка лекота, сякаш току-що бе обърнал шот с концентрат. Мръсотията и горещината на лондонския следобед с уханието на близките цветя внезапно му създадоха усещане за красота.

Прекрасно бе да получиш надежда, след като всичко е изглеждало изгубено.