Смъртоносно бяло

27

Докато Робин прекоси Лондон до непознатото игрище за крикет, вече бе пет следобед и благотворителният мач на Матю беше свършил. Тя го откри в бара вече облечен в дрехите си. Беше намусен и почти не й проговори. Неговият отбор беше загубил. Другият празнуваше.

Като си представи вечер, в която щеше да е игнорирана от съпруга си, а приятели сред колегите му нямаше, Робин реши да не отива в ресторанта с играчите от двата отбора и придружителите им и се прибра сама вкъщи.

На следващата сутрин завари Матю да спи с дрехите на дивана и да хърка пиянски. Когато се събуди, се скараха, скандалът трая с часове и нищо не разреши. Матю искаше да знае защо е било задължение на Робин да препуска през Лондон, за да държи ръката на Страйк, след като той си имаше приятелка. Робин настояваше на своето, че само лош човек би оставил приятел да седи сам край дете с опасност за живота.

Разправията ескалира и стигна нива на злоба, до каквито не бяха приближавали през цялата си година брак, изпълнена с пререкания. Робин си изпусна нервите и попита не й ли се полага свободно време за добро поведение, след като десет години бе припкала след Матю на различни спортни игрища. Той беше истински засегнат.

– Ако не ти е било приятно, да беше казала.

– Никога не ти хрумна, че може да не ми харесва, нали? Защото от мен се очаква да приемам всичките ти победи като свои, така ли, Мат? Докато моите постижения...

– Прощавай, но би ли ми напомнила какви са те? – нанесе й Матю удар под кръста, което не бе правил никога преди. – Или броим неговите постижения за твои?

Минаха три дни, а те не си простиха. Робин спеше в спалнята за гости всяка нощ след скандала им и ставаше рано сутрин, та да излезе от къщи, докато Матю беше още под душа. Изпитваше постоянна болка зад очите и нещастие, което понасяше по-лесно, като беше на работа, но което я притисваше с тежестта си, щом поемеше към дома вечер. Безмълвният гняв на Матю витаеше между стените на къщата им, която, макар и с два пъти по-голямо пространство от предишния им апартамент, изглеждаше по-мрачна и задушаваща.

Той беше неин съпруг. Обещала бе да се опита. Уморена, ядосана, виновна и нещастна, Робин се чувстваше като в очакване да се случи нещо окончателно, което да освободи и двама им с чест от грозните скандали. Мислите й отново и отново се връщаха към сватбения ден, когато бе научила, че Матю е изтрил съобщенията от Страйк. С цялото си сърце съжаляваше, че не си тръгна тогава, преди той да се одраска на корал, преди да бъде хваната в клопка, както го възприемаше сега, от малодушие, маскирано като състрадание.

В сряда сутринта Робин се приближаваше към Камарата на представителите още нефокусирана върху предстоящата си работа, а вместо това погълната от брачните си проблеми. Едър мъж с палто се отдели от парапета, където се бе смесил с първите туристи за деня, и тръгна към нея. Беше висок и широкоплещест, с гъста сребриста коса и неугледно лице, осеяно с бръчки. Робин не си даваше сметка, че тя е неговият обект, докато мъжът не спря пред нея и не заби големите си стъпала под прав ъгъл, като препречи пътя й.

– Вениша? Може ли да поговорим набързо, миличка?

В паниката си тя отстъпи назад, вдигна поглед към плоското му лице с широки пори. Сигурно беше журналист. Нима я бе разпознал? Отблизо лешниковите контактни лещи бяха по-различими въпреки очилата с обикновени стъкла.

– Току-що започна работа при Джаспър Чизъл, нали? Питах се как ти върви там? Колко ти плаща? Отдавна ли го познаваш?

– Без коментар – отвърна Робин и се опита да го заобиколи. Той се придвижи заедно с нея. С растяща уплаха Робин отсече твърдо: – Махнете се от пътя ми. Отивам на работа.

Двама високи скандинавски младежи с раници на гърба наблюдаваха случващото се с очевидна загриженост.

– Просто ти давам шанс да разправиш твоята страна от историята, миличка – каза тихо натрапникът. – Помисли си. Може да не ти излезе друга възможност.

Той се отмести встрани. Робин едва не се блъсна в двамата си спасители, но ги заобиколи. По дяволите, по дяволите... Кой беше този?

След като мина през скенера на охраната и се озова благополучно вътре, тя се дръпна встрани в големия отекващ каменен коридор, докато покрай нея вървяха служители, и позвъни на Страйк. Той не вдигна.

– Моля те, обади ми се спешно – изрече тя на гласовата му поща.

Вместо да се отправи към офиса на Изи или към широкото пространство на Порткулис Хаус, тя потърси убежище в една от по-малките чайни, която без бара би напомняла на общо помещение в университет с тъмната си ламперия и горскозелен мокет. Масивна дъбова преграда разделяше пространството на две – вътрешната част бе за членовете на парламента, та да са изолирани от нисшестоящите чиновници. Тя си купи кафе, настани се на маса до прозореца, преметна сакото си на облегалката на стола и зачака Страйк да й позвъни. Дори това тихо и кротко място не успокои опънатите й нерви.

Минаха почти три четвърти час, преди Страйк да се обади.

– Прощавай, изпуснал съм те, бях в метрото – обясни той задъхан. – После ми позвъни Чизъл. Ей сега приключих с него. Имаме си ядове.

– О, боже, сега пък какво? – попита Робин и усети кафето в стомаха й да се разклаща от паниката.

– От „Сън“ си мислят, че ти си в дъното на историята.

Внезапно Робин осъзна кого бе срещнала току-що пред сградата на парламента: Мич Патерсън, частния детектив, когото бяха наели.

– Ровят за нещо ново в живота на Чизъл и ето те теб: хубава нова жена в офиса му. Естествено, че ще те проверят. Първият брак на Чизъл е приключил тъкмо защото е имал любовна връзка в службата си. Уви, няма да им отнеме дълго да открият, че в действителност не си негова кръщелница. Уф... мамка му...

– Какво стана?

– За първи ден съм на два крака и шмекера реши да си уреди тайна среща с момиче. В парка „Челси Физик“. Взех метрото до Слоун Скуеър, а оттам пътят пеша си е дълъг – отвърна той запъхтян. – А каква е твоята лоша новина?

– Пак в същия дух – каза Робин. – Мич Патерсън току-що ме причака пред парламента.

– Дявол го взел. Дали те е разпознал, как мислиш?

– Май че не, не знам. Трябва да си обирам крушите, нали? – рече Робин, загледана в кремавия таван с гипсови орнаменти на прихлупващи се кръгове. – Може да пратим някого друг тук. Анди или Баркли?

– Още не – отговори Страйк. – Ако изчезнеш веднага след срещата с Мич Патерсън, ще изглежда сякаш категорично си в основата на нещата. Бездруго Чизъл иска да отидеш на онзи прием утре вечер, за да се опиташ да измъкнеш още мръсотии срещу Уин от онази попечителка... как й беше името? Елспет? Ах, гадория! Прощавай, просто по тази пътека се върви много трудно. Шмекера е повел момичето на разходка през гъсталака. Тя изглежда някъде на седемнайсет.

– Не ти ли е нужен телефонът, за да им правиш снимки?

– Нося онези очила с вграден фотоапарат... Опа, започна се – додаде тихо той. – Шмекера я опипва зад едни храсти.

Робин зачака. Чуха се слаби щракания.

– А, ето че се появиха истински любители на местната флора – промърмори Страйк. – Изкараха ги на открито място... Слушай – продължи той, – хайде да се видим утре след работа в офиса, преди да отидеш на онзи прием. Ще обобщим всичко, с което разполагаме дотук, и ще решим какво да правим по-нататък. Постарай се да вземеш второто подслушвателно устройство, но не слагай ново за всеки случай, ако се наложи да те изтеглим оттам.

– Добре – отвърна Робин, изпълнена с предчувствия, – но няма да е лесно. Аамир ме подозира... Корморан, трябва да затварям.

Изи и Рафаел току-що бяха влезли в чайната. Рафаел бе прегърнал през рамо сестра си, която, както Робин веднага забеляза, бе разстроена и напът да ревне. Той видя Робин, която бързо прекрати разговора със Страйк, направи гримаса, за да поясни, че Изи не е във форма, после промърмори нещо на сестра си, а тя кимна и пое към масата на Робин, като остави Рафаел да вземе напитките.

– Изи! – възкликна Робин и й поднесе стол. – Добре ли си?

Изи седна и от очите й бликнаха сълзи. Робин й подаде хартиена салфетка.

– Благодаря, Вениша – каза тя задавено. – Много съжалявам, че правя сцена. Глупаво е.

Пое насечено въздух, зае позата на момиче, учено с години да седи с изправен гръб, и се помъчи да се овладее.

– Държа се глупаво – повтори и сълзите отново потекоха.

– Татко се показа като истински негодник към нея – обясни Рафаел, който пристигна с поднос.

– Не говори така, Раф – изхълца Изи и още една сълза се стече по носа й. – Знам, че не го мислеше. Беше нервиран, като пристигнах, а аз влоших нещата. Разбра ли, че е изгубил златната скоба за банкноти от Фреди?

– Не – отвърна Рафаел без особен интерес.

– Мисли, че я е оставил в някакъв хотел, където са били за рождения ден на Кинвара. Когато пристигнах, тъкмо му позвъниха. Не я били намерили. А знаеш какъв е татко по повод всичко, свързано с Фреди, дори сега.

По лицето на Рафаел пробяга неразгадаемо изражение, сякаш го бе споходила неприятна мисъл.

– И тогава – продължи Изи с треперещ глас – аз взех, че сбърках датата на едно писмо, и той буквално побесня...

Изи заусуква мократа салфетка в ръцете си.

– Пет години – избухна. – Пет години работя за него, а мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти ми е благодарил за нещо. Като му съобщих, че мисля да напусна, каза: „Не и докато не мине олимпиадата, защото не искам да ми идва нов човек тук преди това“.

Рафаел изруга под нос.

– О, но той не е толкова лош в действителност – побърза да каже Изи с почти комичен обрат. Робин отгатна как си е припомнила надеждата си Рафаел да поеме работата от нея. – Сега съм разстроена и го изкарвам по-сериозно, отколкото е.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна кой я търси и простена.

– Не! Дрънкало номер две, няма да я издържа сега. Раф, би ли говорил с нея?

Тя му подаде телефона, но Рафаел отскочи назад, сякаш го бе накарала да хване тарантула.

– Моля те, Раф... моля те...

С крайна неохота Рафаел взе телефона.

– Здравей, Кинвара, Раф е. Изи не е в офиса. Не... Вениша не е тук... не... Аз съм в офиса, очевидно, нали отговорих на телефона на Изи.... Той отиде в Олимпийския парк. Не... не, не съм... Не знам къде е Вениша, знам само, че не е тук... да... да... Добре... Е, дочуване... – Той повдигна вежди. – Затвори ми.

Бутна телефона обратно към Изи, която попита:

– Защо се интересуваше толкова къде е Вениша?

– Познай от три пъти – отвърна Рафаел развеселен. Уловила намека му, Робин отклони поглед през прозореца и усети как се изчервява. Зачуди се дали Мич Патерсън не се бе обадил на Кинвара да й насади тази идея в главата.

– О, я стига – рече Изи. – Според теб тя мисли, че татко... Та Вениша е на години да му бъде дъщеря!

– В случай че не си забелязала, така е и със собствената му съпруга – посочи Рафаел. – Знаеш я каква е. Колкото повече не върви бракът им, толкова по-ревнива става. Татко не й вдига и тя си прави параноични заключения.

– Татко не й вдига, защото тя го подлудява – отвърна Изи, чийто яд към баща й внезапно отстъпи пред неприязънта към мащехата й. – През последните две години отказва да помръдне от дома и да остави проклетите си коне. И изведнъж идва олимпиадата, градът се напълва със знаменитости и тя иска да дойде издокарана като кукличка и да го разиграва министерска съпруга.

Пак пое дълбоко дъх, попи лицето си и се изправи.

– Ще се връщам, страшно много работа има. Благодаря, Раф – каза и го потупа леко по рамото.

И после си тръгна. Рафаел я съпроводи с поглед, след което се обърна към Робин.

– Знаеш ли, единствена Изи си направи труда да ме посети в затвора.

– Да, тя ми каза – отвърна Робин.

– А когато като дете трябваше да ходя в проклетата Чизъл Хаус, само тя говореше с мен. Аз бях малкият негодник, разбил семейството им, и те всички ме мразеха неистово, но Изи ми позволяваше да й помагам в грижите по понито.

Той нацупено разклати кафето в чашата си.

– Сигурно и ти като всички други момичета си била влюбена в нафукания Фреди? Той ме мразеше. Наричаше ме „Рафаела“, правеше се как татко е казал на семейството, че съм момиче.

– Колко ужасно – промълви Робин и на намръщеното лице на Рафаел се появи неохотна усмивка.

– Много си мила.

Сякаш спореше сам със себе си дали да каже нещо, или не. Изведнъж попита:

– Случайно да си срещала Джако Кент, като си гостувала?

– Кого?

– Възрастен човек, който работеше за татко. Живееше на територията на имението. Плашеше ме до смърт, като бях малък. Имаше хлътнали страни и безумни очи и все се появяваше изневиделица, като бях в парка. Никога не ми каза нито дума, само ругаеше, ако му се пречках.

– Май смътно си спомням един такъв – излъга Робин.

– Татко му беше дал прякора Джако Кент. А кой всъщност е Джако Кент? Нямаше ли нещо общо с дявола? Така де, буквално имах кошмари с тоя старец. Един път ме спипа, като се опитвах да вляза в хамбар, и направо ме побърка. Приближи лице до моето и каза нещо от рода, че нямало да ми хареса каквото ще видя там или че било опасно място за малки момченца, или... не си спомням точно. Бях хлапенце тогава.

– Страшничко звучи – потвърди Робин с вече събуден интерес. – Какво е правил там, разбра ли някога?

– Вероятно просто е държал селскостопански машини – вдигна рамене Рафаел, – но както го каза, все едно провеждаше сатанински ритуали вътре. Но беше много сръчен дърводелец. Той изработи ковчега на Фреди. Отрязаха един дъб. Татко искаше Фреди да бъде погребан в ковчег от дърво в имението.

Отново сякаш се зачуди дали да изрече гласно каквото си мислеше. Погледна я изпод гъстите си тъмни мигли и накрая попита:

– Татко... изглежда ли ти нормален в момента?

– Не те разбирам.

– Не ти ли се струва, че се държи някак странно? Защо крещи по Изи за дреболии?

– Заради натоварването в службата – предположи Робин.

– Да... може би – промърмори Рафаел. После се намръщи и добави: – Онази вечер ми телефонира, което само по себе си беше странно, защото обикновено не понася да ме вижда. Просто да си поговорим, така каза, а преди никога не се е случвало. Все пак беше доста подпийнал, личеше си по говора му. Та взе, че се разбъбри за Джако Кент. Нищо не му разбрах от приказките. Спомена за смъртта на Фреди и как умряло детето на Кинвара, а после... – Рафаел се наведе към нея и Робин усети коленете му да се допират до нейните под масата. – Помниш ли онова странно обаждане в първия ми ден тук? Някаква гадост как хората се напикавали, когато умирали?

– Да – отговори Робин.

– Той каза: „Това е наказание. Джако Кент се е обадил. Идва за мен“.

Робин се втренчи в него.

– Но който и да беше на телефона – добави Рафаел, – няма как да е бил Джако Кент. Той умря преди години.

Робин не каза нищо. Внезапно си спомни делириума на Матю в субтропичната нощ, когато я бе помислил за покойната си майка. Коленете на Рафаел се притиснаха по-плътно към нейните. Тя леко отмести стола си назад.

– През половината нощ будувах и се чудех дали не започва да превърта. Не можем да си позволим и татко да стане откачалка, нали така? Бездруго вече си имаме Кинвара, която халюцинира за нападатели над коне и гробокопачи...

– Гробокопачи? – повтори остро Робин.

– Гробокопачи ли казах? – реагира неспокойно Рафаел. – Е, знаеш какво имах предвид. Мъже с лопати в гората.

– И мислиш, че тя си ги е въобразила? – попита Робин.

– Нямам представа. Изи и останалите смятат, че да, но пък те винаги са я приемали за истеричка още откакто изгуби детето. Трябваше да мине през раждане, макар да знаеха, че е мъртво, беше ли ти известно това? И после вече не беше наред, но като си Чизъл, се предполага, че туряш пепел, нахлупваш си шапката и отиваш да откриваш местен празник или нещо от този род.

Той като че прочете мислите на Робин по лицето й, защото попита:

– Нима очакваше да я мразя само защото с останалите е така? Тя е досадница и ме смята за напълно излишен на този свят, но аз не прекарвам живота си, като вадя наум похарченото от нея за конете й от бъдещото наследство на племенниците ми. Тя не е златотърсачка, каквото и да си мислят Изи и Физи – каза, като постави ударение на прякора на другата си сестра. – Те и моята майка мислеха за златотърсачка. Това е единствената мотивация, която разбират. Мислят си, че не знам как са измислили прякори също за мен и за майка ми... – Мургавата му кожа поруменя. – Колкото и неправдоподобно да звучи, Кинвара истински обикна татко, личеше си. Би могла и по-изгодна партия да си намери, ако се стремеше към богатство. Той е дрипльо.

Робин, чиято дефиниция за „дрипльо“ не включваше собственик на голямо имение в Оксфордшър, девет коня, апартамент на едно от най-скъпите места в Лондон, нито пък масивното диамантено колие на шията на Кинвара по снимките, запази неутрално изражение.

– Била ли си скоро в Чизъл Хаус?

– Напоследък не – отвърна Робин.

– Напълно се разпада. Всичко е проядено от молци и окаяно.

– Единствения път, когато си спомням, че гостувах в Чизъл Хаус, възрастните говореха за момиченце, което изчезнало?

– Така ли? – попита изненадан Рафаел.

– Да, не си спомням името й. Аз самата бях още малка. Сузан? Суки? Нещо такова.

– Нищо не ми говори – отвърна Рафаел. Коленете му отново се отъркаха в нейните. – Я кажи, всички ли споделят с теб мрачни семейни тайни пет минути след като са те срещнали, или само за мен важи?

– Тим постоянно казва, че имам вид на съчувстваща – отговори Робин. – Може би трябва да забравя политиката и да се насоча към психотерапия.

– Да, може би трябва – потвърди той и я погледна право в очите. – Я кажи, защо си правиш труда да слагаш очила? Защо не използваш контактни лещи?

– О, аз... Така ми е по-удобно – каза Робин, като избута очилата обратно към основата на носа си и взе да си събира нещата. – Вече наистина трябва да тръгвам.

Рафаел се облегна назад на стола си с нерадостна усмивка.

– Ясно, съобщението е получено. Голям щастливец е твоят Тим, от мен да му го кажеш.

Робин се позасмя и се изправи, като леко закачи ръба на масата. С чувство на известно неудобство излезе от чайната.

Докато вървеше към офиса на Изи, тя разсъждаваше над поведението на министъра на културата. Изблиците на лошо настроение и параноичните дрънканици според нея не бяха изненадващи у човек, тормозен от двама изнудвачи, но приказките на Чизъл, че му е телефонирал мъртвец, бяха безспорно странни. Не й бе направил впечатление на такъв, дето би вярвал в духове или в божествено възмездие, но пък си даде сметка, че алкохолът правеше хората чудати... И внезапно си припомни озъбеното лице на Матю, когато й се бе разкрещял в неделя.

Почти се бе изравнила с вратата към офиса на Уин, когато регистрира факта, че отново е отворена. Робин надникна в стаята. Изглеждаше празна. Почука два пъти. Никой не отговори.

Отне й по-малко от пет секунди да стигне до контакта под бюрото на Герайнт. Изключи вентилатора, измъкна скъпоценното подслушвателно устройство и тъкмо бе отворила чантата си, когато гласът на Аамир изрече:

– Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите?

Робин ахна, понечи да се изправи, удари силно главата си в бюрото и простена от болка. Аамир току-що бе станал от кресло, извърнато под ъгъл към вратата, и сваляше слушалките от ушите си. Явно си бе направил кратка почивка, за да послуша айпода си.

– Аз почуках! – оправда се Робин с насълзени очи, докато потъркваше главата си. Записващото устройство още беше в ръката й и тя го скри зад гърба си. – Помислих, че няма никой тук.

– Какво правиш? – повтори той и тръгна към нея.

Преди да е успяла да му отговори, вратата се отвори докрай и влезе Герайнт.

Тази сутрин нямаше лишена от устни усмивка, нито самомнителен апломб, нито дръзки подхвърляния към Робин. Уин изглеждаше някак по-смален от обикновено с лилави сенки под очите. Озадачен прехвърляше поглед помежду Робин и Аамир, който взе да му разправя как Робин е влязла непоканена, а през това време тя успя да тикне устройството в чантата си.

– Много съжалявам – каза, като се изправи в цял ръст, цялата изпотена. Съзнанието й бе обзето от паника, но изведнъж в него изскочи идея. – Канех се да оставя бележка. Просто исках да го взема назаем.

Двамата мъже се намръщиха въпросително, а тя посочи към изключения от контакта вентилатор.

– Нашият е повреден. Стаята ни е като пещ. Реших, че няма да имате нищо против – обърна се умолително към Герайнт. – Исках да го взема само за половин час. – Усмихна се жално. – Честна дума, прилоша ми преди малко.

– Не бива да го казвам, но прегряването много ти отива – подхвърли Уин с лека усмивка, а Робин се насили да се изкиска.

– Е, можем да се лишим от него за трийсет минути, нали? – обърна се той към Аамир. Онзи нищо не каза, само стоеше изпънат и наблюдаваше Робин с неприкрито подозрение. Герайнт внимателно повдигна вентилатора от бюрото и го подаде на Робин. Когато тя се насочи към вратата, той леко я потупа под кръста.

– Приятно обдухване.

– О, благодаря – отвърна тя цялата настръхнала. – Много ви благодаря, господин Уин.