Смъртоносно бяло

16

След четири и половина часа на шофьорската седалка излизането на Страйк от беемвето в Манчестър беше далеч от грациозно. Стоя известно време на Бъртън Роуд, широка и приятна улица с магазини и къщи по нея, облегнат на колата, за да изтегне гърба и крака си, благодарен, че бе успял да намери място за паркиране съвсем недалеч от „Стилз“. Яркорозовата предна фасада на салона беше помежду кафене и магазин „Теско Експрес“ и витрината му бе украсена със снимки на печални модели с коси в неестествени цветове.

С пода си от черни и бели плочки и розови стени, напомнящ на Страйк за спалнята на Лорелай, интериорът на малкия салон определено бе модерен, но очевидно той не се радваше на млада и авантюристично настроена клиентела. В момента имаше само две клиентки, едната от които бе едра, поне шейсетгодишна жена, която четеше „Гуд Хаускийпинг“, седнала пред огледало, а косата й беше отрупана с лентички от метално фолио. Страйк се обзаложи сам със себе си още с влизането, че Доун е слабата изрусена жена с гръб към него, бъбреща оживено с възрастна жена, чиято синя коса къдреше.

– Имам записан час при Доун – каза Страйк на младата рецепционистка, която изглеждаше леко стресната да види мъж, при това толкова едър, в тази обител на парфюм и амоняк. Изрусената жена се обърна, като чу името си. Имаше сухата петниста кожа на запалена поклонничка на солариуми.

– След минутка те поемам, сладур – каза му тя с усмивка. Той се настани да чака на пейка до прозореца.

Пет минути по-късно тя го поведе към тапициран розов стол в дъното на салона.

– Е, какво да бъде? – попита, като го покани с жест да седне.

– Не съм дошъл за подстригване – каза Страйк и остана прав. – На драго сърце ще платя за такова, защото не искам да ви губя времето напразно, но... – Той извади визитка и шофьорското си свидетелство от джоба си. – Името ми е Корморан Страйк. Аз съм частен детектив и бих искал да поговорим за бившия ви съпруг Джими Найт.

Отначално тя се постъписа, както можеше и да се очаква, но после изглеждаше като омагьосана.

– Страйк? – повтори и зяпна. – Да не сте онзи, дето хвана Изкормвача?

– Същият.

– Божичко, какво е направил Джими?

– Нищо особено – отвърна небрежно Страйк. – Просто се интересувам от миналото му.

Тя не му повярва, естествено. Страйк предположи, че лицето й е пълно с ботокс – челото й бе подозрително гладко и лъскаво под грижливо изрисуваните вежди. Единствено сбръчканата шия издаваше възрастта й.

– С това е приключено. Свърши преди цяла вечност. Никога не говоря за Джими. Както казват, колкото по-малко се споменава, по-бързо отминава.

Но той усещаше от нея да се излъчват любопитство и възбуда като гореща вълна. На фона звучеше Радио 2. Тя погледна към двете жени, седнали пред огледалата.

– Шан! – каза на висок глас, а рецепционистката подскочи и се обърна. – Свали й фолиото и наглеждай къдренето, мила. – Тя се поколеба, като още държеше в ръце визитката на Страйк. – Не съм сигурна, че е редно да го правя – каза и зачака да бъде убеждавана.

– Става дума само за миналото – каза той. – С нищо не се обвързвате.

Пет минути по-късно тя му подаде твърде разредено с мляко кафе в малката стаичка за персонала зад салона и бърбореше весело, с малко изпито лице на изкуственото горно осветление, но все още достатъчно хубава, за да стане ясно защо Джими бе проявил интерес към жена с тринайсет години по-възрастна от него.

– ...да, демонстрация против ядрените оръжия. Отидох с една моя приятелка Уенди, тя е много запалена по тези неща. Вегетарианка е – добави, като затвори с крак вратата към салона и извади пакет „Силк кът“. – Познавате този тип хора.

– Имам си свои – отвърна Страйк, когато тя му поднесе пакета. Той й запали цигарата, а после запали за себе си „Бенсън & Хеджис“. Едновременно изпуснаха струйки дим. Тя седна с кръстосани крака насреща му и продължи да разказва.

– Да, Джими държа реч. За оръжията и колко можем да спестим, за да отидат за здравната каса и прочие. Той умее да говори добре – отбеляза Доун.

– Така е – съгласи се Страйк. – Чух го.

– И аз си паднах по него, налапах въдицата. Взех го за един вид Робин Худ.

Била разведена, когато срещнала Джими. Първият й съпруг я изоставил заради друго момиче в лондонския салон, който притежавали заедно. Доун успяла да запази бизнеса си след развода. Джими й се видял като романтична фигура след първия й съпруг, който си падал по далаверите, и още уязвима психологически, здраво хлътнала по него.

– Само че наоколо вечно се въртяха момичета – отбеляза. – Такива с леви убеждения. Някои бяха съвсем младички. За тях той беше нещо като поп звезда. Открих колко много са били чак по-късно, след като вече имаше дебитни карти за всичките ми сметки.

Доун разказа на Страйк как Джими я убедил да финансира съдебния му иск срещу бившите му работодатели „Занет Индъстриз“, които не приложили правилната процедура при уволняването му.

– Джими много си трепери на правата. Но не е глупав, да знаете. Получи като компенсация десет бона от „Занет“. И пени не видях от тях. Всичко профука в опити да съди други хора. Опита се и мен да съди, след като се разделихме. Причинила съм му загуба на приходи, да умреш от смях. Издържах го цели пет години, а той твърдеше, че работил за мен, помогнал ми да си изградя бизнеса, без да получава заплащане, и си докарал астма от химикалите в салона, ей такива глупости дрънкаше. В съда направо му се изсмяха, слава богу. После пък ме погна по обвинение в тормоз. Била съм му отнела ключовете на колата.

Тя угаси цигарата си и веднага посегна за друга.

– Наистина го бях направила – подхвърли с лукава усмивка. – Нали знаете, че сега е в списък. Няма право да съди никого без разрешение.

– Това го знаех, да – отвърна Страйк. – Бил ли е замесен в криминално деяние, докато бяхте заедно, Доун?

Тя отново запали и наблюдаваше Страйк през пръстите си, все още с надежда да чуе какво е направил Джими, та Страйк да е по петите му. Накрая каза:

– Не съм сигурна, че проверяваше дали всички момичета, с които си играеше, бяха навършили шестнайсет. Чух по-късно за една от тях... Но вече се бяхме разделили тогава. Не беше мой проблем – заяви Доун, а Страйк си го записа. – Не бих му се доверила за нищо, свързано с евреи. Не ги харесва. Според Джими Израел е коренът на всички злини. Ционизмът. Вече ми се повръщаше, като чуех тази дума. Сякаш не са страдали достатъчно – разсеяно подхвърли Доун. – Да, шефът му в „Занет“ беше евреин и се мразеха.

– Как беше името му?

– Как ли беше? – Доун дръпна силно от цигарата си и се смръщи. – Пол някой си... Лобстийн, да. Пол Лобстийн. Сигурно още работи в „Занет“.

– Поддържате ли контакт с Джими или с някого от семейството му?

– Боже мой, не. Благодарна съм, че се отървах. И единственият му роднина, когото познавам, е брат му Били.

Тя се смекчи малко, като изрече името.

– Не беше наред. Живя за кратко с нас по едно време. Сладурче беше, но сбъркан. Джими каза, че баща му бил виновен за това. Проявявал насилие. Сам ги отгледал и ги пребивал от бой – с колана си, с каквото сварел. Били останал сам с него. Нищо чудно, че е такъв, какъвто е.

– Какво имате предвид?

– Страда от... тик ли му казват?

Тя имитира със съвършена точност почукването на носа и гърдите, на което Страйк бе станал свидетел в офиса си.

– Давали са му силни лекарства, това го знам. После той си тръгна от нас и заживя в апартамент заедно с едни младежи. Не съм го виждала, след като се разделихме с Джими. Мило момче беше, но много нервираше Джими.

– По какъв начин?

– Джими не обичаше той да говори за детството им. Не знам, мисля, че Джими се чувстваше виновен, задето е оставил Били сам в къщата. Имаше нещо странно в цялата история...

Страйк отгатна, че тя отдавна не се бе замисляла за тези неща.

– Странно? – подсказа й.

– На няколко пъти, след като бе подпийнал, Джими подхвърляше как баща му ще гори в ада заради това как си изкарва прехраната.

– Мислех, че е бил общ работник.

– Така ли? На мен ми казаха, че бил дърводелец. Работеше за семейството на онзи политик, как му беше името? Онзи с косата...

Тя изобрази щръкнали кичури с пръсти, допрени до главата й.

– Джаспър Чизъл? – подсказа й Страйк.

– Да, същият. Старият господин Найт ползвал къщичка без наем на територията на семейството. Момчетата са отраснали там.

– И е казал, че баща му ще иде в ада заради това как си е печелел прехраната? – повтори Страйк.

– Да. Сигурно защото е работил за тори. При Джими всичко опираше до политика. Не го разбирам – изрече неспокойно Доун. – Човек трябва да живее от нещо. Представете си ме да питам клиентките си за коя партия са гласували, преди да... По дяволите – ахна внезапно, изгаси цигарата си и скочи. – Дано Шан да е свалила ролките на госпожа Хоридж, че иначе ще оплешивее.