Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 60

Дали животът бил песен?

Едно беше сигурно: ако животът бе песен, то това беше нещо ново за Йохана Шеландер. До този момент животът ѝ беше най-вече подигравка.

Все пак я имаше тая работа с баща ѝ. И неговия баща. И неговия баща. И неговия баща. По някакъв начин всички те колективно бяха решили, че тя трябва да бъде той, а той трябва да бъде свещеник.

Първото не им се получи, така че докато растеше, Йохана през цялото време слушаше как била виновна, задето не проявила достатъчно мъжество, за да стане мъж.

Стана обаче свещеник. И ако сега трябвало да се замисли по въпроса, вместо да заспи, то би казала, че неверието ѝ се дължеше не толкова на лични убеждения, колкото на принципна позиция. Библията все пак можеше да се чете по много начини. Свещеничката избра свой собствен – и по този начин затвърди горчивината, която изпитваше към баща, дядо, прадядо и така нататък, чак до времето на Густав III50 (който, между другото, имал някои общи черти с епитропа, с тази разлика, че кралят бил застрелян в гърба, а не в окото).

– Значи, все пак вярваш донякъде в онази книга? – попита рецепционистът.

– Да не се изхвърляме. Проклета да съм, ако Ной е доживял до деветстотин години.

– Деветстотин и петдесет.

– До толкова също. Не забравяй, че съм сънена.

– Не съм сигурен дали досега съм те чувал да ругаеш.

– Случвало се е. Но основно след един през нощта.

Усмихнаха се един на друг. Не че в тъмното се виждаше, но и двамата го усетиха.

Рецепционистът продължи, като призна, че въпросът му може и да бил смахнат, но въпреки това свещеничката все още не била отговорила.

Йохана Шеландер въздъхна и призна, че причината се криела в това, че е забравила какъв е въпросът.

– Но задай го пак. Видяло се е, че няма да се спи.

Ами, мисълта му била за целта и смисъла на всичко. Дали се чувствали толкова добре, колкото би трябвало? Дали животът им бил песен?

Свещеничката помълча известно време и накрая реши да приеме разговора на сериозно. С радост ядяла гъши дроб в „Хилтън“ заедно със своя рецепционист. Предпочитала го многократно пред това да стои на амвона веднъж седмично и да лъже стадо овце.

Но, разбира се, Пер имал право. Тук всеки ден бил досущ като предния. Не било казано, че непременно трябва да останат в хотела, докато парите им свършат. Което точно в „Хилтън“ щяло да стане доста бързо, нали?

– Ако я караме по-полека с гъшия дроб и шампанското, съдържанието на куфара ще ни стигне за около три години и половина – каза рецепционистът, но отбеляза, че сметката можело и да не е точна.

– А после? – попита свещеничката.

– Точно за това говоря.

Свещеничката беше забелязала флирта на Пер Першон с едно от най-известните стихотворения в Швеция, което започваше така: Не ситият ден радост най-голяма ражда. / Най-знаменитият ден е денят на жажда.

Това, което я накара да се замисли малко повече над живота си, не беше самото стихотворение, а фактът, че поетесата се беше самоубила няколко години по-късно. Разумно беше да се предположи, че смисълът на живота едва ли е тъкмо в това.

Като се замисли кои от преживелиците след срещата ѝ с рецепциониста всъщност ѝ бяха доставили удоволствие (с изключение на отношенията ѝ с въпросния и прилежащите занимания върху матрак, в кемпер, зад орган и където другаде сварят), това бяха онези случаи, когато бяха раздавали пари наляво и надясно. Калабалъкът51 в магазина на Червения кръст във Векшьо може би не беше най-добрият пример, но пък споменът за залитащата жена от Армията на спасението пред „Сюстембулагет“ в Хеслехолм сега я караше да се усмихва. Същото важеше и за кемпера, паркиран напречно пред главния офис на „Спасете децата“. И за случката, когато Убиеца Андерш се развика на калаения войник, който не искаше да връчи предполагаема бомба на кралицата си...

Рецепционистът кимна в съгласие, но се разтревожи. Свещеничката да не искала да даде съдържанието на жълтия куфар на други нуждаещи се вместо на тях самите? Това ли бил пътят...?

– Не, по дяволите – каза свещеничката и се изправи още повече.

– Пак изруга.

– Ами не говори глупости, мамка му.

Накрая двамата се съгласиха, че известно време животът им бил песен, понеже давали с едната ръка, без да си личи, че вземат многократно повече с другата. По-блажено било да се взема, отколкото да се дава, но и даването си имало предимства.

Рецепционистът се опита да обобщи и да погледне към бъдещето.

– Може би смисълът на живота ни е да радваме другите, стига да имаме финансовата възможност да радваме самите себе си малко повече. Като църковния проект, само че без Бог, Исус и снайперисти в камбанарията.

– И Ной – каза свещеничката.

– А?

– Без Бог, Исус, снайперисти и Ной. Не мога да го понасям.

Рецепционистът обеща да измисли ново уравнение по въпроса с проявяването на доброта към нуждаещите се, без да е нужно някой друг да знае, че те двамата считат себе си за най-нуждаещите се от всички. И уравнението – каквото и да било – щяло със сигурност да изключва Ной и ковчега му.

– Може ли да поспя, докато ти изглаждаш детайлите? – попита свещеничката и се подготви за отговор „да“, какъвто смяташе, че може да очаква.

Рецепционистът си помисли, че свещеничката е достоен събеседник дори когато е сънена. Така че можеха да пообщуват още малко. Беше му хрумнала една микроидея по темата за смисъла на живота. Затова каза, че свещеничката можела спокойно да заспива, в случай че нямала отношение към факта, че рецепционистът някак внезапно бил пожелал ближния си.

И Пер Першон се приближи до нея в леглото.

– Минава един и половина – каза Йохана Шеландер.

След което на свой ред се приближи до него.

50 Шведският крал Густав III (1746–1792) завзема властта от правителството чрез държавен преврат и възстановява самодържавието в страната. Двайсет години по-късно става жертва на заговор, организиран от политическите му противници. Кралят е прострелян по време на маскен бал, но умира чак след 13 дни, през които успява да потуши метежа. – Б. пр.

51 Думата „калабалък“ навлиза в шведския още през XVIII в. След сражението при Полтава крал Карл XII намира убежище в Османската империя, където остава четири години. Накрая обаче турците нападат лагера на шведите, за да ги принудят да си тръгнат. Въпросното сражение става известно като „Калабалъкът в Бендер“. – Б. пр.