Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 8

Човекът, който вече бе известен като Убиеца Андерш сред целия шведски народ и на половината континент, всеки ден се будеше към единайсет. Обличаше се, стига да се беше съблякъл преди лягане, след което отиваше за закуска, която се състоеше от сандвичите със сирене на рецепциониста и бира в добавка.

После отново мързелуваше, докато не огладнееше истински към три следобед. Тогава се отправяше към кварталната кръчма, където предлагаха домашно приготвена шведска кухня и още бира.

Всичко това, стига да не беше работен ден. А откакто медиите му обърнаха внимание, работните дни зачестяваха все повече. Бизнесът, който въртеше заедно с рецепциониста и свещеничката, се развиваше възможно най-благоприятно. Имаше работа в понеделник, сряда и петък – Убиеца Андерш нямаше желание за повече. Всъщност и за толкова нямаше желание – донякъде защото получаваха много повече поръчки за счупени колене, отколкото бяха планирали. Та нали тъкмо такава услуга бе предложил на репортера, а, изглежда, повечето клиенти имаха твърде слабо въображение, за да измислят сами какво точно обезобразяване искат.

Убиецът опитваше да изпълнява поръчките веднага след шведската кухня, но преди да е започнал да се налива с бира по-сериозно, което ставаше към свечеряване. Вземаше такси на отиване и връщане, така че цялата работа най-често приключваше за около час. Беше важно да поддържа нужното ниво на опиянение. Ако изпиеше твърде много бира преди работа, нещата излизаха от контрол. А след още няколко бутилки имаше риск да се стигне до бъркотия от по-драматичен характер. Но не толкова драматичен, колкото ако би добавил твърд алкохол и хапчета към менюто. Никога повече твърд алкохол и хапчета, това беше мантрата на петдесет и шест годишния мъж. Мисълта за още осемнайсет месеца в пандиза беше поносима. Но не и за още осемнайсет години.

Интервалът между закуската в единайсет часа и обяда в три беше най-удобното време, през което свещеничката и рецепционистът можеха да кажат нещо на своя съдружник. Тогава Убиеца Андерш вече се беше справил с неприятния махмурлук, но все още не беше обзет от прекомерно опиянение.

Съвещанията понякога се провеждаха спонтанно, но имаше и твърдо уговорен час: понеделник, единайсет и половина, в малкото фоайе на хотела, на масата в ъгъла. Убиеца Андерш гледаше да се появява поне на тези понеделнишки срещи, стига предната вечер да не бе замръкнал на чуждо място някъде в града и още да не се бе върнал.

Процедурата по време на съвещанията беше една и съща. Рецепционистът сервираше бутилка бира на Убиеца Андерш и по чаша кафе на себе си и свещеничката. Следваше обсъждане на наскоро изпълнените поръчки, предстоящите задачи, икономическото развитие и други такива.

Единственият реален проблем в дейността им беше това, че убиецът, въпреки всички съвети и обяснения, твърде рядко уцелваше ляво и дясно, когато чупеше ръце или крака. Свещеничката бе измислила нова подсказка – дясната ръка беше тази, с която човек се здрависва. На това Убиеца Андерш отвърна, че не е свикнал да се здрависва. Ако настроението му беше добро, по-скоро вдигаше наздравица. Ако не беше, тогава и двете му ръце влизаха в употреба.

Накрая на свещеничката ѝ хрумна, че могат да нарисуват едно голямо Л на левия юмрук на Убиеца Андерш, това би трябвало да реши проблема, нали? Убиеца кимна одобрително, но каза, че за всеки случай би било добре да нарисуват и едно Д на другата му ръка.

Идеята се оказа едновременно блестяща и глупава. Защото това, което за Убиеца Андерш беше Л, за човека, имал нещастието да се изправи срещу него, беше Д. Нещата се наредиха чак когато левият юмрук на Убиеца беше неправилно маркиран с Д и обратното.

Рецепционистът доволно констатира, че клиентелата се е разширила и оплакванията почти са спрели, откакто левият и десният юмрук бяха разменени. Пристигаха и поръчки от Германия, Франция, Испания и Англия. Обаче не и от Италия, там, изглежда, хората можеха да се оправят и сами.

Настоящият въпрос беше дали да разширят бизнеса. Дали не беше време фирмата да наеме нови хора? Убиеца Андерш сещал ли се случайно за подходящ кандидат, който може да троши ръце и крака, но знае къде да спре? Това само в случай, че се придържал към решението си да не работи повече от един-два часа три пъти в седмицата, разбира се.

Убиеца Андерш долови критична нотка в последното изречение и отвърна, че може би не бил толкова заинтересован да трупа пари, колкото били рецепционистът и свещеничката. Той лично бил достатъчно разумен да цени смислено прекараното свободно време. Стигало му да работи три пъти седмично, но и в никакъв случай не искал някой свадлив хлапак да ходи да размахва юмруци и да петни името му, докато той си почива.

А що се отнася до всички онези държави, които току-що му бяха изброили, той имаше да каже само едно: За нищо на света! Убиеца Андерш не бил ксенофоб, не там бил проблемът. Той ценял всички хора еднакво, но искал да може да каже „здравей“ или „добър ден“, да прояви малко учтивост към човека, когото трябва да пребие от бой. Това било най-малкото, което можел да стори за ближния си, нали така?

– Нарича се уважение – каза Убиеца Андерш намусено. – Но може би свещеничката и рецепционистът не са чували за такова нещо?

Рецепционистът реши да не коментира възгледите на убиеца относно количеството уважение, съдържащо се в разменянето на учтиви фрази с човека, който няколко секунди по-късно ще лежи полумъртъв на земята. Вместо това Пер Першон отбеляза кисело колко добре разбирал как Убиеца Андерш успява да не трупа пари. Нали онзи ден един джубокс бе излетял през прозореца на кръчмата само защото не свирел хубава музика.

– Колко крони излезе смислено прекараното свободно време? Двайсет и пет хиляди? Трийсет? – попита рецепционистът и почувства известно удовлетворение, че е посмял да го каже.

Убиеца Андерш измърмори, че трийсет хиляди било доста близо до истината и че точно тази постъпка не била най-смислената в живота му.

– Но що за хора пъхат пари в машина, за да слушат Хулио Иглесиас?