Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 32

Оказа се учудващо лесно да накара убиеца андерш да проумее какво трябва да каже на журналиста и защо. И той дори го каза, когато му дойде времето. Разбира се, добави и малко глупости, но нямаше как. Всеки път, когато беше на път да каже нещо откачено, асистент-пасторът Йохана Шеландер успяваше да го прекъсне и да изложи своята версия.

От „Експресен“ бяха пратили същия репортер и фотограф като преди две години и половина. Този път и двамата далеч не изглеждаха толкова притеснени.

Пристигнаха само два часа след като им бе предложено ексклузивно интервю с убиеца, който бе открил Исус и смяташе да основе църква.

В интервюто Убиеца Андерш обясни надълго и нашироко за блаженството, което се съдържа в това да даваш, а не да вземаш, макар да призна, че той лично е завлякъл част от подземния свят с пари. И че това се случило по втория най-ужасен възможен начин.

– Втория? – попита репортерът.

Да, някои от престъпниците били поръчали убийства и платили авансово. Единственото по-лошо би било, ако убийствата бяха извършени. Но това така и не станало, разбира се. Парите, предназначени за отнемането на живот, вместо това бяха раздадени на нуждаещите се, без убиецът, който вече не убиваше, да запази и едно йоре за себе си (с изключение на незначителните разходи за вино за причастие и... ами, вино за причастие).

Между другото, очаквали нови дарения!

За щастие, репортерът попита за имената на хората, които са поръчали убийства. Това даде шанс на пастора да се сети да спомене, че няма да ги издаде и че всяка вечер се моли за тях и ги кани да се присъединят към новата му църква, като обещава да ги запознае с Исус Христос, който на свой ред щял да ги приеме в обятията си.

– Алилуя! Осанна! О, о, да, да! – възкликна пастор Андерш и протегна двете си ръце към небето, при което бе сръчкан в ребрата от свещеничката.

Сега не беше моментът за отклонения, имаше още важна информация, която да споменат. Убиеца Андерш, изглежда, беше забравил каква е тя. Свещеничката му напомни.

– Освен това си взел някои мерки – каза тя.

– Така ли? – попита Убиеца Андерш и свали ръцете си. – Да, направих го! Погрижих се имената на всички поръчители на убийства и осакатявания, както и съответните доказателства за това, автоматично да станат публични, в случай че бъда сгазен на улицата, или отнеса някой случаен куршум в главата, или бъда намерен обесен уж при опит за самоубийство, или по какъвто и да е друг начин гушна букета преждевременно.

– Искаш да кажеш, че ако умреш, светът ще разбере кой е поръчвал убийства от теб? А ще научим ли и имената на жертвите?

– Абсолютно! В Царството небесно нямаме тайни едни от други.

Убиецът се изрази толкова глупаво, че думите му прозвучаха почти добре. Така се стори на свещеничката, а репортерът от „Експресен“ изглеждаше заинтригуван.

– Значи, не се страхуваш, че подземният свят е по петите ти?

– О, не – каза Убиеца Андерш. – Чувствам, че всички те са на път да променят светогледа си. Любовта на Исус стига за всички и до всички! Но ако дяволът все още язди някого от тях, тогава е важно обществото да... нещо си. Осанна!

С това се изчерпа всичко, което си струваше да бъде казано. Свещеничката била благодарна на вестника, че им е отделил време, но сега пастор Андерш трябвало да се подготви за първата си проповед.

– Още тази събота, между другото. Започва в седемнайсет нула нула. Безплатен паркинг и кафе за всички.

Идеята отново да се срещнат с пресата целеше с един удар да претрепят два заека. Беше важно, естествено, да направят реклама на Църквата на Андерш преди откриването. Но покрай това Графа, Графинята и останалите бандити щяха да разберат какво ги чака, ако от главата на пастора паднеше дори един косъм. Планът беше добър.

Но не достатъчно добър.

Защото Графа и Графинята бяха по-ядосани, отколкото свещеничката и рецепционистът можеха да си представят.