Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 55

Бившият епитроп, който в момента лежеше на осемнайсет метра дълбочина в Балтийско море, щеше да напомни за себе си още веднъж няколко дни след смъртта си.

– Содом и Гомор – повтаряше си Бьорие Екман предния четвъртък, седнал в едностайния си апартамент, докато на печката къкреше овесена каша.

Епитропът отхапа от сухара с маргарин и реши какво да направи. Като за начало.

– Правилно ли разсъждавам, Господи? – попита Бьорие Екман и в отговор получи мълчание.

Тогава смени тактиката.

– Ако не съм прав, Господи, кажи ми! Знаеш, че няма да прекрача Твоята воля.

Бог отново не продума.

– Благодаря ти, Боже – каза Бьорие Екман, получил потвърждението, което искаше.

И така, в четвъртък сутринта самозваният епитроп на Църквата на Андерш се качи на колелото си и започна да обикаля от „Сюстембулагет“ на „Сюстембулагет“, разговаряйки с мъжете и жените, насядали по пейките отпред. Някои от тях вече подозираха, че служителите в държавната верига магазини няма да ги пуснат вътре, но въпреки това продължаваха да се навъртат наоколо. Други все още бяха достатъчно трезви, за да могат да се надяват, че ще бъдат допуснати, когато вратите се отвореха в девет нула нула. „Сюстембулагет“ имаше сложната задача, от една страна, да продава възможно най-големи количества алкохол на шведския народ, така че държавата да прибере максимално количество акцизи, а от друга страна, да проповядва на същия народ, че в името на трезвеността не бива да пие алкохола, за който току-що е платил солена цена.

В амбицията си да проявят отговорност служителите всеки ден намираха причина да откажат на десет, понякога двайсет потенциални клиенти, като избираха измежду хората, които най-много се нуждаеха от алкохол.

Бьорие Екман обикаляше с колелото и носеше радост именно на тази клиентела, като подшушваше на всички, че идната събота в Църквата на Андерш щели да раздават вино. Щедростта на Всемогъщия не знаела граници; всичко щяло да бъде безплатно, човек трябвало просто да се разходи на север от града и да бъде там навреме. Щяло да има даже и хапване. Не, яденето било по желание, не задължително. Не, на никого нямало да бъде отказан достъп, там решавал Бог, не „Сюстембулагет“.

Бьорие Екман знаеше, че учениците от гимназия „Меларен“ започват работа в тринайсет часа. Половин час по-късно кутиите вино трябваше да са по местата си.

– Ако пристигнете преди два часа, няма да закъснеете – казваше Бьорие Екман и продължаваше нататък.

Усмихваше се, докато въртеше педалите, и въпреки хладния насрещен вятър напредваше към следващия магазин за алкохол. И следващия. И следващия. Часове преди смъртта си.