Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 29

Охрана, подходящо помещение, банкова сметка, телефонен номер, електронна поща... Рецепционистът трябваше да се погрижи за всичко. А като маркетингов директор той мислеше още за фейсбук, туитър, инстаграм...

До този момент фейсбук не беше предпочитаното поле за изява на рецепциониста. Вярно, беше регистриран, но имаше само един приятел и това беше майка му в Исландия, която още преди време бе спряла да отговаря на съобщенията му.

Това, което синът ѝ не знаеше, беше, че тя се бе преместила и заживяла в една барака до най-големия ледник в Европа, Вахтнайокутъл. Това стана, след като нейният съпруг, банкерът, съвсем сгази лука в Рейкявик, поради което се отправи към края на света заедно с все още достатъчно привлекателната си съпруга (само да не беше толкова кисела през цялото време). Съпругът твърдеше, че ще е най-добре да останат там, докато се успокоят нещата в Рейкявик и в Лондон, и навсякъде всъщност. Спомена нещо за давност и каза, че всичко щяло да се нареди, само да минат три години.

– Три години? – повтори майката на рецепциониста.

– Да, или пет. Юридическата ситуация е малко неясна.

Майката на рецепциониста се запита какво е направила с живота си. „Забих се в барака до някакъв ледник, където дори няма с кого да поговоря. А и да имаше, на този остров никой не разбира какво казвам. Господи! Защо ми го причиняваш?“

Не е ясно дали отговорът дойде точно от Бог. Но отчаяният въпрос на жената бе последван от притъпен мощен грохот. Земетресение. Точно под ледника.

– Опасявам се, че Бардарбунга се пробужда – каза съпругът.

– Бардар кой? – попита съпругата, без да е сигурна, че иска да знае отговора.

– Вулканът. Намира се на четиристотин метра под леда. Спи от стотина години, сигурно вече си е отпочинал...

Тъй като в бараката на майката нямаше интернет още отпреди вулканичното изригване, синът не поддържаше връзка с единствения си приятел във фейсбук. Това означаваше, че има ограничен опит със социалната мрежа, споделянето и всичко останало. Но бързо откри, че притежава нужния талант.

Църква на Андерш

По-блажено е да се дава, отколкото да се взема.

Добре се получи, ако и да го казваше той самият. Добави и снимка на Убиеца Андерш в контражур, с Библия и айпад в ръка.

– За какво ми е компютърът? – възрази убиецът, когато го снимаха.

– Това не е компютър, а айпад и символизира новото, което идва на мястото на старото. Посланието ни е до всички.

– А то какво беше?

– Че е по-добре да даваш, отколкото да вземаш.

– Истината си е истина – каза Убиеца Андерш.

– Не съвсем, но все пак – каза рецепционистът.

Веднага щом свещеничката съчинеше религиозното послание, което щяха да проповядват, рецепционистът щеше да може да завърши страницата във фейсбук. Но от самото начало не хареса бутона „Харесвам“, защото той даваше възможност на хората бързо и лесно да покажат одобрение, вместо да си направят труда да пратят банкнота от сто крони. Или поне двайсетачка.

Помещението беше друг проблем. Рецепционистът търсеше хангари, плевни, складове и какво ли още не, преди да осъзнае, че отговорът е под носа му.

Можеха просто да си купят църква.

Преди време евангелско-лутеранската държавна църква имаше върховенство в Швеция. Беше забранено да вярваш в нещо друго, беше забранено да не вярваш в нищо, както и беше забранено да вярваш в правилния Бог по грешен начин.

През осемнайсети век църквата беше в апогея си, но сегиз-тогиз някой пиетист24, изпаднал под влиянието на ужасната чужбина, се заинатяваше да твърди, че в религията трябва да има и малко отдаденост, а не просто лутеранска закостенялост.

Отдаденост? За да отстрани проблемите в зародиш, държавната църква се грижеше тези, които вярват грешно в правилното, да бъдат арестувани.

Повечето от тях се отмятаха от думите си и се отърваваха леко, като просто биваха депортирани от страната. Но някои държаха на своето. Най-упоритият се наричаше Томас Леополд. Вместо да прояви послушание, той започна да се моли за душата на съдията насред съдебната зала, с което така ядоса последния, че бе осъден на седем години в крепостта Бохюс.

Пиетистът Леополд не се огъна, затова присъдата му беше удължена с пет години, които излежа в крепостта Калмар, а после още толкова в Данвикен.

Човек би си помислил, че след седемнайсет години Леополд е омекнал, но не.

Накрая властите се предадоха. Пратиха Леополд обратно в килията в Бохюс, където някога бе започнало затворническото му пътешествие, след което изхвърлиха ключа.

Изминаха двайсет и шест досадни години, преди Томас Леополд, вече на седемдесет и седем, най-накрая да прояви благоразумието да умре. Тъжна история, която обаче показва решителността на държавната църква. Ред и порядък и богослужения в неделя.

Но строгият осемнайсети век премина в значително по-мекия деветнайсети. Всички доброволни църкви получиха разрешение да съществуват официално, не само тайно. Последваха беда след беда: първо през 1951-ва влезе в сила законът за свобода на вероизповеданието, а половин век по-късно църквата се отдели от държавата.

Та едно време човек можеше да лежи в килия четиресет и три години (преди да умре и да бъде изнесен оттам), защото не е вярвал по правилния начин. Само двеста и петдесет години по-късно пет хиляди шведи напускаха Шведската църква всеки месец, без да бъдат наказани дори с глоба за неправилно паркиране. Можеха да отидат където си поискат, или пък да не ходят никъде, това беше регламентирано със закон. Тези, които оставаха, посещаваха неделните богослужения не защото не смееха да не отидат, а просто защото искаха. Или пък правеха като повечето хора – не ходеха на църква.

Енориите се свиваха и сливаха. Накрая преминаването от осемнайсети в двайсет и първи век доведе до това, че навсякъде в гордото кралство Швеция църквите стояха празни и западаха, ако в тях не се вложеха сериозни пари за поддръжка.

Разбира се, Шведската църква разполагаше със сериозни пари. Общият ѝ капитал възлизаше на седем милиарда крони. Но годишната възвръщаемост не надвишаваше смешните три процента, защото църквата с високо вдигната глава (макар и малко неохотно) се беше отказала от инвестициите в петрол, тютюн, алкохол, бомбардировачи и танкове. Част от тези три процента се инвестираха обратно в църковните дейности, но ако върху свещеника валеше, това не означаваше непременно, че върху клисаря пръска25. Или в свободен превод: отделните енории често изпадаха във финансова безизходица. И ако някой отидеше в такава енория и предложеше три милиона крони в брой, за да купи църковна сграда, която стоеше залостена и трупаше само разходи – то той биваше изслушван.

– Три милиона? – попита викарий Гранлунд и веднага осъзна колко добре щяха да му дойдат тези пари и как щеше да ремонтира с тях главната църква на енорията, която също бе започнала да запада.

Вярно, обявената цена беше четири цяло и девет, но сградата се продаваше от две години, без никой да прояви интерес.

– Църквата на Андерш ли казахте? – зачуди се викарий Гранлунд.

– Да, на името на главния ни пастор Юхан Андершон. Изумителна житейска история. Чудо Божие, наистина – каза рецепционистът и си помисли, че ако Бог все пак съществува, всеки момент ще го порази със светкавица.

– Да, четох за това във вестниците – каза викарият.

Добре беше, смяташе викарият, че църквата ще се поеме от друга християнска общност. Все пак сградата беше свещена и сега можеше да продължи да бъде такава.

Енорията бе предоставила на викарий Гранлунд пълно право на договаряне и той реши да вземе трите милиона. Църковната сграда имаше внушителни размери, срокът ѝ на годност бе изтекъл преди стотина години, намираше се твърде близо до европейски път Е18 и разполагаше с гробище с разпръснати надгробни плочи, всички от които бяха поне на петдесет години. Викарият се замисли за гробовете и за това какъв късмет имаха, че от толкова време никой не е бил заравян в тях. Представѝ си само мястото на вечния ти покой да се намира до една от най-натоварените магистрали в Швеция. Що за покой би било това?

Все пак той повдигна въпроса за гробовете пред потенциалния купувач.

– Смятате ли да уважите гробищния мир26? – попита той, съзнавайки, че едва ли някой ще попречи някому да извърши противното.

– Абсолютно – каза рецепционистът. – Няма да изровим нито един гроб, само малко ще подравним терена и ще го асфалтираме.

– Ще го асфалтирате?

– За паркинг. Е, решено ли е? Искаме бърза сделка, за да получим достъп до имота в понеделник. Ще платя на ръка още сега, стига да получа квитанция.

Викарият съжали, че е попитал за гробищата, но реши да се престори, че не е чул отговора.

– Споразумяхме се – каза той и протегна ръка. – Господин Першон току-що се сдоби с църква.

– Чудесно – каза Пер Першон. – Викарият не обмисля ли да се присъедини към учението ни? Това би било чест за нас. Ако викарият желае, може да му осигурим и място на паркинга.

Викарий Гранлунд имаше чувството, че е навлякъл голяма беда на сградата, която току-що бе продал. Вярно, че той и паството му определено се нуждаеха от тези три милиона. Но това не означаваше, че трябва да се подмазват на купувача.

– Вървете си, Першон, преди да съм размислил – каза той.

24 От пиетизъм (от лат. pietas – благочестие) – религиозно течение, възникнало в Германия в края на ХVII век, което противопоставя формално-обредната страна на религията на мистичното чувство. – Б. р.

25 „Ако вали над свещеника, над клисаря пръска“ – шведска поговорка, според която всичко, което се случва на висшестоящите, се отразява, макар и в по-малка степен, и на подчинените им. – Б. пр.

26 Установено изискване за уважително отношение към останките на починалите. – Б. пр.