Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 7

В къща за гости „Шоуден“ уж всичко беше наред, само дето бизнесът някак не набираше скорост. Мълвата за изключителните способности на Убиеца Андерш не се разпространяваше достатъчно бързо сред правилните среди.

Главното действащо лице, Убиеца Андерш, нямаше проблем да работи само няколко часа седмично. Той беше пробвал всички видове наркотици, но за сметка на това не можеше да бъде обвинен, че е пристрастен към работата.

Рецепционистът и свещеничката обсъждаха усърдно как най-добре могат да рекламират уменията му. Разговорите вървяха толкова добре, че една петъчна вечер свещеничката предложи да обобщят всичко с една бутилка вино в стаичката на рецепциониста (която се състоеше всичко на всичко от стол, гардероб и матрак на пода). Мисълта беше примамлива, но Пер Першон още си спомняше твърде добре първата им среща, когато тя бе опитала да му измъкне парите. Беше съгласен да си разделят бутилка вино, но по-добре бе съвещанието да продължи там, където е започнало, след което да си се приберат по стаите.

Свещеничката остана разочарована. В рецепциониста имаше нещо хем горчиво, хем сладко. Изобщо не биваше да му иска пари за онази молитва в парка. Ето че ѝ се връщаше сега, когато, за своя изненада, бе потърсила малко любов.

Но все пак си поделиха бутилката и може би тъкмо виното имаше заслуга и двамата да се съгласят, че медийно внимание беше определено рискован, но все пак ефективен метод да постигнат целта си. Решиха Убиеца Андерш да даде ексклузивно интервю в удачно подбрана шведска медия, където да изпъкне необикновеният му талант.

Рецепционистът започна да чете сутрешни и вечерни вестници9, седмичници и списания, да гледа различни програми и предавания, да слуша радио, и реши, че най-добър и светкавичен резултат може да бъде постигнат чрез един от двата национални таблоида. Накрая се спряха на „Експресен“, защото им звучеше някак по-бързо от „Афтонбладет“.

Междувременно свещеничката обясни на Убиеца Андерш за какво става дума и се зае търпеливо да го подготвя за предстоящото интервю. Надълго и нашироко му разказа какво послание искат да отправят, какво трябва да каже и какво в никакъв случай не бива да казва. Накратко, от интервюто трябваше да стане ясно, че той е:

1) за продан,

2) опасен и

3) луд.

– Опасен и луд... с това ще се справя – каза Убиеца Андерш, но не звучеше особено убедено.

– Имаш всички предпоставки – окуражи го свещеничката.

Щом приготовленията приключиха, рецепционистът се свърза с шефката на отдел „Новини“ в избрания вестник и каза, че може да ѝ предложи ексклузивно интервю с масовия убиец Юхан Андершон, по-известен като Убиеца Андерш.

Шефката не беше чувала да се говори за масов убиец с това име, но умееше да разпознава добрите заглавия. А Убиеца Андерш звучеше като такова. Поиска да научи повече.

Ами, разясни Пер Першон, работата била следната. Юхан Андершон бил лежал зад решетките през целия си зрял живот заради три убийства. Може би било малко преувеличено да се каже, че е масов убиец, но Пер Першон не смеел дори да предположи колко трупа крие Убиеца Андерш в гардероба си плюс тези, за които бил осъден.

Така или иначе, машината за убиване Юхан Андершон вече бил на свобода и помолил приятеля си Пер Першон да предаде на „Експресен“, че с радост ще им разкаже как е станал по-добър човек. Или не е.

– Или не е? – повтори шефката на новинарския отдел.

Не мина много време, преди от вестника да изровят информация за тежкото минало на Юхан Андершон. Досега медиите не го бяха наричали Убиеца Андерш, затова рецепционистът се беше подготвил да обясни обстойно как прякорът се зародил и се наложил през последния престой на Убиеца в затвора. Но се оказа, че притесненията му са неоснователни. От „Експресен“ решиха, че щом човекът се казва Убиеца Андерш, така да бъде. Прекрасно! Вестникът се бе сдобил със собствен масов убиец. Това беше по-добре от което и да е лятно убийство10.

Още на следващия ден един репортер и един фотограф дойдоха да се срещнат с Убиеца Андерш и неговите приятели в леко поукрасената рецепция на Къща за гости „Шоуден“. Като начало приятелите дръпнаха репортера настрана и му обясниха, че те не бива да се появяват в статията, тъй като това можело да застраши живота им. Дали репортерът бил съгласен?

Младият и видимо неспокоен репортер се замисли за миг. Не можеше външни лица да поставят условия за политиката на вестника. От друга страна, обект на интервюто беше Юхан Андершон. Нямаше защо да включват хората, които им бяха подшушнали за него. Но пък беше неприятно, че искат единствено снимки, без аудио или видео записи. Рецепционистът и тук се позова на тяхната безопасност, макар мотивите му да не бяха много ясни. Репортерът и фотографът помръкнаха, но приеха.

Убиеца Андерш разказа подробно по какъв начин бе оставил на място трима души през годините. Но според изискванията на пиар стратегията им не спомена нищо за употреба на алкохол и хапчета. Вместо това трябваше да изреди нещата, които могат да го извадят от равновесие и отново да го подтикнат към насилие.

– Мразя несправедливостите – каза той на репортера от „Експресен“, защото си спомняше, че свещеничката му бе говорила за това.

– Предполагам, че донякъде с всички ни е така – каза все още неспокойният репортер. – Убиеца Андерш има ли предвид някакви конкретни несправедливости?

Убиецът беше преговарял списъка със свещеничката, но сега главата му беше празна. Дали не трябваше да изпие още една бира на закуска, за да бъде във форма? Или пък беше изпил една в повече?

Относно първото имаше какво да се направи, пък и второто не звучеше правдоподобно. Той щракна с пръсти и прати рецепциониста да му донесе една „Пилзнер“ от хладилника. Отворената бира се озова в ръката на Убиеца Андерш за петнайсет секунди, а щом измина половин минута, бутилката вече беше празна.

– Докъде бях стигнал? – попита той и облиза пяната около устата си.

– Говорехме си за несправедливости – каза репортерът, който никога не беше виждал някой така бързо да гаврътва бутилка бира.

– А, да, онова, дето казах, че го мразя, нали?

– Да... но какви несправедливости?

По време на подготовката свещеничката научи, че съобразителността на Убиеца идва и си отива, когато пожелае. Струваше ѝ се, че сега вероятно е отишла да се поразходи.

И беше права. Убиеца Андерш не можеше за нищо на света да се сети какво се предполагаше, че мрази. Освен това последната бира му подейства като милувка. Чувстваше се по-скоро така, сякаш обича целия свят. Но не можеше да каже нещо такова. Оставаше да импровизира.

– Ами, мразя... бедността. И ужасните болести. Все добрите граждани страдат от тях.

– Така ли?

– Да, добрите хващат рак и други такива. Лошите – не. Мразя това. И мразя тези, които експлоатират обикновените хора.

– Какво има предвид Убиеца Андерш?

Да, какво имаше предвид? Каква му беше мисълта? Ама че трудно беше да се сети какво не биваше да забравя да каже. Беше нещо, свързано с убийствата. Дали трябваше да каже, че вече не убива, или пък обратното?

– Вече не убивам – чу се да казва. – Или пък го правя. Всички в списъка ми трябва да внимават.

„Списък? – запита се убиецът. – Какъв списък?“ Дано репортерът не го попиташе за...

– Списък? – попита репортерът. – Кой е в този списък?

По дяволите! Мислите се въртяха в главата му едновременно бързо и бавно. Трябваше да се съсредоточи... какво беше? Трябваше да изглежда... луд и опасен. И какво още?

Свещеничката и рецепционистът не се молеха на висшите сили техният убиец да отговори правилно, защото считаха отношенията си с висшите сили за твърде лоши. Така че двамата просто се надяваха. Надяваха се, че Убиеца Андерш някак си ще се приземи на крака.

През прозореца, малко над рамото на репортера от „Експресен“, Убиеца Андерш мерна неоновата реклама на „Шведска агенция за недвижими имоти“, поставена на една сграда на стотина метра от хотела. В съседство с брокерската фирма се намираше малкият квартален клон на Търговската банка. Клонът едва се виждаше от мястото, където седеше убиецът, но той знаеше, че е там. Малко ли пъти беше пушил на спирката пред банката, чакайки автобуса, който да го откара до най-близката кръчма?

Поради липса на достатъчно ред в главата му Убиеца Андерш се остави да го вдъхнови това, което виждаха очите му.

Брокерска фирма, банка, автобусна спирка, пушачи...

Никога не беше притежавал пушка или револвер, но можеше да стреля напосоки.

– Кой е в списъка? Репортерът сигурен ли е, че иска да знае? – каза той, като сниши глас и заговори по-бавно.

Репортерът кимна сериозно.

– Не обичам брокери – каза Убиеца Андерш. – Или банкери. Хора, които пушат. И пътниците в градския транспорт...

С това се изчерпа всичко, за което си бе мислил, гледайки през прозореца.

– Пътниците? – повтори ошашавеният репортер.

– Да, познаваш ли такива?

– Не, имам предвид, как може да мразиш пътници?

Убиеца Андерш успя да се вживее в ролята на самия себе си и се хвана за това, което беше изтърсил. Сниши гласа си още повече и каза още по-бавно:

– Ти да не си падаш по пътници?

Репортерът от „Експресен“ се изплаши не на шега. Увери Убиеца, че не си пада по пътници, че той и приятелката му карат колело до работа и обратно и че освен това не се е замислял какво е отношението му точно към пътниците.

– Аз не харесвам и колоездачи – каза Убиеца Андерш. – Но пътниците харесвам още по-малко. Както и болничния персонал. Или градинарите.

Убиеца Андерш набираше скорост. Свещеничката усети, че ще е най-добре да го прекъсне, преди репортерът и фотографът да разберат, че той се бъзика с тях, или че просто няма представа какво говори, или по малко и от двете.

– Мисля, че трябва да ни извините. Убиеца Андерш, тоест Юхан, ще се оттегли за малка следобедна почивка, за да си изпие хапчетата – едно жълто и едно оранжево. Важно е, иначе по-късно може да стане страшно.

Интервюто не протече както го бяха замислили, но с малко късмет щеше да свърши работа. Свещеничката съжаляваше единствено, че най-важното не бе казано, въпреки че с убиеца го бяха репетирали поне двайсет пъти. Това бе самият анонс, така да се каже.

И тогава се случи чудо. Той си спомни! Фотографът вече беше седнал зад волана на служебната кола, а репортерът беше с единия крак вътре, когато Убиеца Андерш се провикна:

– Знаеш къде да ме намериш, ако искаш да счупиш коленете на някого. Не вземам скъпо. Но работя качествено.

Репортерът от „Експресен“ се опули, благодари за информацията, пъхна и другия си крак в колата, разтърка с ръце здравите капачки на коленете си, затвори вратата и каза на фотографа:

– Да се махаме.

9 В Швеция ежедневниците, които излизат късно следобед или вечерта и отразяват новини от същия ден, обикновено имат таблоиден формат и „жълт“ характер, докато сутрешните вестници са по-сериозни. – Б. пр.

10 През лятото, когато политическият живот затихва и обикновено няма големи новини, шведските вестници често пишат пикантни статии за убийства, навлизайки в груби детайли. Такива новинарски истории в Швеция се наричат „летни убийства“. – Б. пр.