Глава 36
Епитроп Бьорие Екман не вярваше в добрия и лошия късмет. Всъщност не вярваше в нищо друго освен в себе си, Бог, Исус, реда и порядъка. Някой външен и не твърде религиозно настроен наблюдател все пак би казал, че предстоящата среща на епитропа с Убиеца Андерш си беше точно лош късмет.
Бьорие Екман имаше причини да се надява на различно развитие на нещата от това, което го очакваше. До вчера той бе служител в Министерството на труда. Бе прекарал четиресет години на едно и също работно място, макар и министерството да смени името си на няколко пъти. Грижеше се доброволно за светата обител, която вече се наричаше Църквата на Андерш, с идеята да изглежда добре в очите на Свети Петър, когато му дойдеше времето.
През последните три десетилетия все по-разочарованият мъж просто седеше на работното си място в министерството и чакаше да се пенсионира. Друго беше в началото, когато действително заработваше заплатата си. И не само така, между другото. Бореше се с дивия западняшки манталитет, който по онова време властваше в поне една от службите, ръководени от министерството на Бьорие Екман. Бьорие откри, че трудовите посредници от Агенцията по заетостта редовно (но през неравномерни интервали) напускат офисите си, за да щъкат безцелно из града в търсене на вакантни позиции, за които да посредничат. Запретваха ръкави и казваха, че отиват „да се срещат с работодатели“, „да създават връзки“ и „да изграждат доверие“.
Според младия Бьорие Екман тази стратегия не водеше доникъде. Просто даваше възможност на съответните трудови посредници да седнат на по бира в някое заведение. Без никой да ги контролира.
Алкохол. В работно време. Боже господи!
Самата Агенция по заетостта Бьорие Екман си я представяше като държавна служба с толкова усъвършенствана структура, че безработицата в страната да може да се опише до последната подробност: възрастови групи, пол, браншове, демографски данни, образователно ниво и други детайли, стигащи почти до поименното посочване на засегнатите лица. За да се получи това, всичко трябваше да се изгради от нулата. Искаха се ясна организация и йерархична структура без вътрешно напрежение и конфликти. Агенцията по заетостта трябваше да служи като пример за идеалното работно място. В крайна сметка всичко това щеше да доведе до напълно предвидими резултати. Бьорие Екман се наслаждаваше на тези си размисли.
Но докато посредниците търчаха насам-натам и търсеха предложения за работа, резултатите щяха да си останат непредсказуеми. Веднъж един трудов посредник в Тебю34 така се сдружи с ръководителя на едно предприятие, че успя да го убеди да премине към работен режим на две смени. Това отвори към осемдесет нови работни места в града – кошмар за всеки анализатор на пазара на труда, тъй като нямаше графа за резултатите, които трудов посредник и ръководител на предприятие могат да постигнат съвместно, докато вземат сауна след игра на голф (въпросният посредник губеше игрите нарочно, макар за целта понякога да му се налагаше неколкократно да праща топката във водата на осемнайсетата дупка).
Бьорие Екман беше достатъчно умен да разбира, че осемдесет работни места са си осемдесет работни места, независимо как са постигнати. Но винаги имаше и по-широка перспектива, която да се вземе под внимание. Защото, освен че играеха голф в работно време, търговските посредници пренебрегваха администрацията. Заради един-единствен посредник статистиката за тримесечието в северните околности на Стокхолм се изкриви и остана непълна. Да не говорим, че посредникът и впоследствие отказа да прегледа и завери отчетите за дейността на осемдесетте бивши безработни.
– Що за глупости? – каза той на Бьорие Екман. – Не мога да прекарам няколко седмици да сортирам документите на хора, които вече си имат работа.
После затвори телефона и отиде да играе голф, като по този начин прилапа седем нови работни места в сферата на вентилацията и климатизацията.
Това обаче беше последното, което направи, преди да го уволнят за неявяване на работа и някои други неща, които Бьорие Екман бе принуден да си измисли, за да се отърве от него. Донякъде беше жалко, тъй като момчето всъщност страшно го биваше да намира работа на хората. И продължи да го прави до последно предвид факта, че с освобождаването му се освободи и работно място в Агенцията по заетостта в Тебю. Бьорие Екман веднага задейства връзките си, за да се погрижи мястото да бъде заето от човек с различни виждания от тези на предшественика му. Най-важни бяха структурата и статистиката, за да могат политиците да следят как изглежда ситуацията с пазара на труда. С луди глави като току-що уволнения служител винаги имаше почти стопроцентов риск тримесечните прогнози да не отговарят на реалността. Грешните прогнози бяха най-доброто, на което можеше да се надява политическата опозиция, следователно най-лошото, на което можеше да се посвети един независим служител в държавна институция.
От само себе си се разбира, че една записана черно на бяло прогноза не може да се нагоди към реалността чисто и просто защото вече е записана. Следователно реалността трябва да се нагоди към прогнозата. Според Бьорие Екман тази истина важеше за всичко освен за времето. Него го ръководеше Господ, и то с особено твърда ръка, за отчаяние на служителите в метеорологичната служба в Норшьопинг35. Отново и отново се случваше метеоролозите да предрекат слънчево време, а Бог да реши да вали дъжд. Бьорие Екман настръхваше при мисълта да му се наложи да работи на такова място, но в същото време го привличаше идеята, че именно той може да се окаже човекът, който да установи връзка с Бог, получавайки достатъчно помощ от всички метеорологични станции и сателити. Това би издигнало точността на прогнозите до нечувани висини.
В свободен превод: важна беше степента на предсказуемост, а не качеството на резултатите. В още по-свободен превод: от стриктно метеорологична гледна точка всички граждани трябваше да бъдат преместени в региона на север от Гьотеборг. Тогава щеше да е ясно от колко точно метеоролози има нужда държавата, а именно – от николко. Трябваше просто да се прогнозира дъжд всеки ден. Така прогнозата щеше да е вярна между двеста и двеста и петдесет пъти годишно. Като се добавеха и връзките на Екман с Господ, успеваемостта щеше да достигне към осемдесет и пет или дори деветдесет процента в зависимост от това колко време можеше да му отдели Бог.
Приложена към сметките на Министерството на труда, логиката на Бьорие Екман означаваше, че нищо не бива да се променя от тримесечие до тримесечие. В случаите, когато това все пак станеше, цял куп анализатори в министерството трябваше да започнат изчисленията си отначало. Вярно, това насърчаваше тяхната заетост, но същевременно можеше да подразни политиците и дори да стане причина те да изгубят изборите. А ако имаше нещо, което служителите в Министерството на труда научаваха през годините, то бе, че колкото и малко и забутано да е кабинетчето им, винаги можеше да се намери някое още по-малко и още по-забутано.
Бьорие Екман беше жив пример за това. За четиресет години бе успял да стъпи накриво достатъчно много пъти, че до пенсионирането си да бъде преместен, преместен повторно и накрая преместен и забравен от организацията, към която уж принадлежеше. Бьорие не си правеше труда да напомня на своите колеги за съществуването си. Вместо това отброяваше бавно времето до деня, в който най-накрая навърши шейсет и пет. Тогава шефът на министерството, министърът, изнесе кратка благодарствена реч за това какъв изключителен служител е бил Бьорие Екман, но едва след като внимателно провери как се казва въпросният служител и с какво евентуално се е занимавал.
Бьорие Екман за последен път излезе от кабинета си, който не бе много по-голям от просторен килер. Не изпитваше и капка горчивина! Установи, че сега, след като бяха минали няколко десетилетия от времето, когато вършеше работата си с плам, трудовата борса стъпка по стъпка бе започнала да възприема виждането му за статистиката и контрола за сметка на нескопосаното ad hoc посредничество.
Но идеята намирането на работа на безработните да не е основен приоритет на агенцията не бе приложена решително. Проклетите политици се бъркаха, също като проклетите граждани като цяло. На всеки четири години имаше демократични избори и щом те наближаха, политическите партии обещаваха да намалят безработицата. Независимо дали бе на първо, второ или трето място в програмата им, това обещание създаваше безпорядък в министерството. Ех, само ако можеше избирателите да не си сменят партиите толкова често! Сега всеки път след избори служителите в министерството трябваше да прилагат нова неуспешна политика по заетостта, вместо да продължат със старата, също толкова неуспешна.
Животът на Бьорие Екман, който през годините си остана все така самотен, щеше да бъде и доста безцелен, ако той не се бе постарал да се реализира по друг начин. Остави безработицата в Божиите ръце, за да тръгне да прави кариера в Небесното царство.
И сполучи. Бьорие Екман постепенно изгради църковната структура на енорията, към която принадлежеше и която постепенно започна да ръководи изцяло.
Религиозният живот му носеше щастие, което щеше да се увеличи още повече с пенсионирането му. Тогава щеше да отдаде цялото си време на заниманията си като неофициален пастир на енорията. Всички овце го слушаха и му се подчиняваха, включително и главният овен на амвона.
Чак до катастрофата. Църквата беше затворена, а паството – в това число и осемнайсет от деветнайсетте активни членове – се премести в съседната църква. Вместо да се премести с тях като деветнайсети и последен член, Бьорие Екман остана да жалее при старата си църква, плевейки от време на време чакълената пътека. Гранлунд от съседната енория беше надут пуяк (ще рече, че не позволяваше на Бьорие Екман да прави с църквата каквото си иска и както го иска).
И така, преди няколко седмици бившата енория на бившия епитроп беше продадена – с църквата, гробището и всичко останало – на новопокръстения бивш убиец, за когото сякаш цялата нация говореше. Да се отчита пред подобен човек, не звучеше особено привлекателно, а може би дори щеше да отслаби заплануваната позиция на Бьорие Екман пред райската порта. Но това все пак си беше неговата църква и убиецът бързо щеше да го разбере (за разлика от Гранлунд, който не проумяваше нищо). Така че най-добрият епитроп в Швеция се завърна, въпреки че още никой не знаеше за това.
Бьорие Екман вече бе идвал на няколко пъти, за да се погрижи за пътеката преди новото начало, но едва в деня на откриването някой го забеляза. Човекът се казваше Джери. Началник по сигурността? На кое?
Покрай грижите за пътеката Бьорие прекара последните си седмици в килера на министерството с усмивка на лице. В мислите си той вече работеше за постоянно в новата си стара енория. Още три дни, два дни, един... сбогуване без торта – и ето, на първия ден след последния му ден беше време за откриването на обичната му църква.
Умишлено не се беше представил. Смяташе да изчака премиерната проповед да приключи. После щеше да се появи като приятна изненада за объркания началник на енорията, който тепърва имаше да се учи.
Подобни мисли бяха причина за усмивката му, която в не твърде далечно бъдеще щеше да посърне.
34 Град в лен Стокхолм; намира се на петнайсет километра от столицата. – Б. пр.
35 Град в лен Йостерйотланд, където се намира Шведският институт по метеорология и хидрология. – Б. пр.