Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 23

Двете ненадейни дарения във Векшьо и Хеслехолм първоначално бяха приети като престъпни действия, при това с даден висок приоритет, защото бяха извършени, както се твърдеше, от най-опасния човек в Швеция.

Четиристотин седемдесет и пет хиляди крони бяха иззети от Червения кръст във Векшьо, а петстотин и шейсет хиляди от Армията на спасението в Хеслехолм. Полицейските управления в двата южни града действаха в пълна координация.

Учреждението във Векшьо представляваше магазин, където хората даряват вещи, други ги купуват, а излишъкът се праща в някое от най-окаяните кътчета на земята. Въпросния ден в магазина имаше две служителки, един клиент и една клиентка, когато вратата се отвори и познатият на цялата страна убиец влезе вътре със заплашителен поглед. Или поне клиентката сметна погледа му за заплашителен, поради което изпищя, побягна и приземявайки се, събори купчина порцеланови съдове от рафта им. Двете служителки вдигнаха ръце във въздуха, показвайки, че се предават и предпочитат да опазят живота си. Другият клиент, отдавна пенсиониралият се лейтенант Хенриксон от понастоящем разформирования крунобергски полк, осма дивизия, се въоръжи с четка за под за 49 крони.

Убиеца Андерш ги поздрави с „Нека Господ дари с мир това място“, въпреки че появяването му предизвика точно обратното. След това остави голямата купчина банкноти на щанда пред двете служителки с вдигнатите ръце и каза, че би искал те да използват въпросните ръце и най-вече четирите си шепи, за да приемат дарението в името на Исус. Накрая пожела приятен ден на всички и си тръгна така внезапно, както се беше появил. Възможно е да бе казал „Осанна“ на излизане, но тук служителките не бяха единодушни; на едната определено ѝ прозвуча по-скоро като кихавица. После Убиеца Андерш скочи в микробус или нещо подобно, но като че ли само едната служителка видя това. Останалите присъстващи бяха насочили поглед към жената, която лежеше под счупените съдове. Тя изпълзя изпод рафта, като се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай...“, на мъжа, който вече беше излязъл.

Случката във Векшьо се разигра толкова бързо, че никой не видя наблизо да има кемпер. За сметка на това и четиримата души в магазина разпознаха Убиеца Андерш. Лейтенант Хенриксон уверяваше всеки, който пожелае да го изслуша, че при нужда щял да нападне нападателя, но въпросният като че ли го усетил и затова побързал да си тръгне, без да си свърши работата, като изключим парите, които оставил.

До другата клиентка – онази, която се озова под рафта с порцеланови съдове – не можаха да се доберат нито медиите, нито полицията. По нейно мнение, тя бе преживяла опит за убийство от водещия масов убиец в Швеция. Сега се намираше в болница и цялата трепереше. „Хванете чудовището!“, каза тя все пак на един репортер от вестник „Смоландспостен“, който някак бе успял с лутане да се добере до женското отделение, преди една дежурна сестра да го отпрати дружелюбно.

След встъпителен разговор с полицията служителките с вдигнатите ръце разбраха, че не бива да говорят с медиите или с когото и да било друг. Заповедта идваше от пресцентъра на главния офис на Червения кръст в Стокхолм. Който искаше да разбере какво са преживели двете жени, трябваше да звънне на прессекретарката, която по време на случката се намираше на четиресет и седем мили оттам и беше обучена да не казва нищо, което може да навреди на репутацията на Червения кръст. Тъй като всякаква връзка с мъжа, когото наричаха Убиеца Андерш, би довела тъкмо до това, прессекретарката реши да не казва нищо. Това нищо звучеше горе-долу така:

Въпрос: Какво разказаха служителките за срещата с Убиеца Андерш? Той заплашително ли се е държал? Изплашили ли са се?

Отговор: В такива случаи мислите ни са със стотиците хиляди хора по света, които имат нужда от хуманитарната помощ на Червения кръст и я получават.

В случая с жената от Армията на спасението свидетелските показания бяха повече и по-подробни. Железопътният възел Хеслехолм винаги е бил известен главно с това колко лесно е човек да изчезне оттам. Ето защо местните жители, политици и журналисти се ангажираха особено сериозно с фантастичната случка пред търговския център.

Свидетелите, които се бяха намирали пред „Сюстембулагет“, с охота се оставяха да бъдат интервюирани от медиите и разпитвани от полицията. Една блогърка написа публикация по темата, като твърдеше, че вероятно е предотвратила клане, след като се показала иззад ъгъла и в последния момент подплашила извършителите с крясъци. Същата блогърка бе извикана да даде показания, при което се оказа, че може да твърди със сигурност единствено, че Убиеца Андерш и съучастниците му са офейкали с червено волво.

Най-добрият свидетел беше един истински любител на кемпери, който по случайност стоял точно до жената войник от Армията на спасението. Той можа да каже на полицията, че зад волана е седяла жена, а кемперът е бил модел „Енлаг дюк 310“ от 2008 година. Нямаше какво повече да добави за жената, освен че този модел кемпери имали въздушна възглавница на шофьорското място, където седяла тя. Колкото и да го разпитваха, главният репортер от местния вестник и малко измореният следовател от полицията не научиха нищо друго за шофьорката, освен че изглеждала „както изглеждат всички жени“, както и че джантите на кемпера по някаква причина не били оригинални.

Кметът пое инициативата да открие кризисен център в кметството. Гражданите, които чувстваха, че пряко или непряко са пострадали от безчинствата на Убиеца Андерш в градчето, бяха добре дошли в центъра. Кметът позвъни на двама лекари, медицинска сестра и психолог, които лично познаваше. След като в кметството не се появи нито един гражданин, кметът предусети задаващото се политическо фиаско, качи се в автомобила си и отиде да вземе жената от Армията на спасението от жилището ѝ. Тя готвеше пюре от картофи и брюква и не искаше да ходи никъде, но това не бе взето под внимание поради всички останали неща, които трябваше да бъдат взети под внимание.

По този начин медиите можеха да разкажат за инициативата на кмета и как в кризисния център помогнали на шокираната жена от Армията на спасението отново да заживее нормално, доколкото било възможно. Медиите добавиха също, че в отговор на въпросите за общия брой граждани, които са потърсили грижа и подкрепа в центъра, кметът се позовал на току-що въведеното от него право на зачитане на личния живот на въпросните граждани.

Истината – че жената изобщо не беше шокирана, а гладна – така и не стана всеобщо достояние.