Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 56

След бизнеса, основан върху малтретирането на – в най-добрия случай – не твърде невинни хора, свещеничката и рецепционистът се бяха насочили към нова дейност, състояща се в това да измъкват парите на хора, чиито сърца са пълни с вяра, надежда, любов и щедрост и чието кръвообращение е пълно с вино.

Ако не бяха един мъртъв граф и една мъртва графиня, както и последното деяние на един понастоящем също толкова мъртъв бивш и себичен епитроп, тази дейност можеше да продължава и до днес. Първо се оказа, че вестниците не са надеждни разпространители на безплатна реклама. Вместо това журналистите направиха неясна връзка между Църквата на Андерш и предполагаемото зверско убийство на две от централните фигури в подземния свят, случило се от другата страна на магистралата. Неколцина дори намекваха за възможността Убиеца Андерш да се е завърнал към старото си аз и именно той да стои зад цялата работа. Приемаше се за дадено, че така нареченият граф и неговата графиня са сред престъпниците, измамени от Убиеца Андерш преди няколко месеца.

– Шибани журналисти – обобщи рецепционистът новосъздалата се ситуация.

Свещеничката се съгласи. Всичко щеше да е много по-просто, ако проклетите медии се бяха въздържали от това да си свършат работата.

Сякаш писанията им не бяха достатъчни, ами и общината набързо забрани на Църквата на Андерш да гради дейността си върху виното като извор на всяко добро (за разлика от една мелница в северозападен Вермланд). Поради всичко това пред свещеничката и рецепциониста се простираше единствено нерадостното бъдеще.

Накратко казано, от осемстотин богомолци в църквата плюс двеста на паркинга бройката за няколко седмици спадна до седем.

Седем посетители.

Които дариха някакви си сто крони бруто.

Общо.

Стотачката трябваше да изхрани свещеничка, рецепционист, отряд охранители и група гимназисти. Дори Убиеца Андерш проумя, че финансите им не вървят. Но каза, че силата на религиозното му послание била непокътната и че свещеничката и рецепционистът трябвало да имат търпение.

– Знаем, че страданието поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда – каза Убиеца Андерш.

– К’во рече? – попита рецепционистът.

– Римляни 5 – отвърна свещеничката инстинктивно и в същото време изненадано.

Без да съзнава какво впечатление бе направил току-що, пастор Андерш разказа как първоначално си помислил, че било жалко, дето Бьорие Екман гушнал букета, но половин минута по-късно осъзнал, че алтернативата била самият той да получи дупка в корема и още една от другата страна. В светлината на това прозрение Убиеца Андерш се съгласи с рецепциониста, че кръвта от носа била нещо поносимо.

Между другото, въпросното кръвотечение беше спряло след някакви си петнайсет минути, а въпреки относителния неуспех, който претърпели последната събота, пасторът бил готов да продължи делото си в името на Исус. Според него не било проблем, че посетителите вече няма да получават алкохол, стига той самият да можел да продължи тайно да се сгрява с по една бутилка. Седмината богомолци скоро щели да станат четиринайсет. И преди свещеничката, пасторът и рецепционистът да се усетят, отново щели да бъдат хиляда и четиристотин.

– „Относителен неуспех“ е доста меко казано за случилото се след пристигането на полицията и кучетата – отбеляза рецепционистът.

– Добре, много сериозен неуспех тогава. Но вярата мести планини – каза Убиеца Андерш, позовавайки се на Левит.

– Да не е научил цялата Библия наизуст? – попита рецепционистът, когато Убиеца Андерш излезе от стаята.

– Не съвсем – каза свещеничката. – Вече обсъждахме, че вярата мести планини навсякъде – както в Библията, така и извън нея, но точно в Левит това не се споменава. Там принасят животни в жертва. И разни такива.

Рецепционистът не можеше да си представи, че занапред вярата на Убиеца Андерш би могла да премести нещо друго освен самите тях, насаждайки ги на пачи яйца. Свещеничката беше съгласна.

С Църквата на Андерш беше свършено. Оставаше да ликвидират бизнеса по най-добрия начин. Без пасторът да разбере какво се случва.

– Помислих си, че е твърде хубаво, за да е истина, когато за известно време нещата наистина станаха твърде хубави, за да са истина – каза свещеничката.

Рецепционистът помълча, докато думите попият в съзнанието му, след което отговори:

– А пък аз горе-долу по същото време си помислих, че след всички тези години късметът ми най-накрая се е обърнал. Обещавам никога повече да не ми минават такива мисли, любов моя.