Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 2

Човек трябва да се радва на малките неща. Като това, че месеците си минаваха, без Убиеца Андерш да убие рецепциониста или някого другиго в непосредствена близост до хотела. И като това, че шефът разрешаваше на Пер Першон да затваря рецепцията за няколко часа всяка неделя. Стига времето – за разлика от повечето други неща – да бе на страната на рецепциониста, той се възползваше и излизаше навън. Не за да му отпусне края – парите никога не му стигаха за такова нещо. Обаче да седи мирно и да размишлява на пейка в парка все още беше безплатно.

Именно това правеше, заредил се с четири сандвича с шунка и бутилка малинов сок, когато съвсем неочаквано някой го заговори.

– Как си, синко?

Пред Пер стоеше жена, не много по-възрастна от него самия. Изглеждаше мръсна и опърпана, а около врата ѝ имаше бяла свещеническа яка, също зацапана.

Пер Першон никога не беше залягал над религията, но свещениците си бяха свещеници и той реши, че жената пред него заслужава не по-малко уважение от убийците, наркоманите и обикновените отрепки, с които общуваше на работа. А може би дори повече от тях.

– Благодаря, че попита – каза той. – Бил съм и по-добре. Или всъщност не съм, като се замисля. Може да се каже, че животът ми е изпълнен с относително равномерно разпределена мъка.

„Ама какво съм седнал да се изповядвам – помисли си той. – Я малко по-весело!“

– Но не бих искал да товаря пасторката със здравето и настроението си. Стига да имам какво да ям, всичко е наред – каза той и показа, че разговорът е приключил, като насочи вниманието си към отварянето на кутията със сандвичи.

Жената обаче не регистрира намека. Вместо това каза, че не би я натоварило да му помогне с каквото може, ако това би направило съществуването му по-поносимо. Най-малкото, което можела да стори, било да се помоли за него.

Да се помоли? Пер Першон се зачуди с какво мърлявата свещеничка си мислеше, че би помогнало това. Да не очакваше, че от небето ще завалят пари? Или хляб и картофи? Но... нека заповяда. Не бива да отпраща някой, който му мисли доброто.

– Благодаря. Ако пасторката смята, че молитва, отправена към небесата, може да направи живота ми по-лесен, тогава няма да се инатя.

Свещеничката се усмихна и седна на пейката до излезлия в неделна почивка рецепционист, след което се захвана за работа.

– Господи, виж чадото си... как се казваш, между другото?

– Казвам се Пер – отговори Пер Першон и се зачуди за какво ли му беше на Господ тази информация.

– Господи, виж чадото си Пер, виж как страда той...

– Е, не страдам чак толкова.

Свещеничката спря и каза, че ще е най-добре да започне отначало, както и че молитвата вършела най-добра работа, ако не я прекъсват твърде много.

Пер Першон помоли за извинение и обеща да я остави да се домоли на спокойствие.

– Благодаря – каза свещеничката и пробва отново. – Господи, виж чадото си, виж как чувства, че би могъл да живее по-добре, макар и да не страда чак толкова. Господи, дай му вяра, научи го да обича света и светът ще го обикне. О, Исусе, носи кръста си рамо до рамо с него, да дойде Твоето царство и така нататък.

„И така нататък?“, помисли си Пер Першон, но не посмя да се обади.

– Бог да те благослови, синко мой, и нека ти даде сила, енергия и... сила. В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Пер Першон не знаеше как трябва да звучат молитвите, отправени за отделен човек, но това, което чу току-що, му се стори претупана работа. И дори беше на ръба да го каже, но свещеничката го изпревари.

– Двайсет крони, благодаря.

Двайсет крони? За това?

– Пасторката иска заплащане за молитвата си? – попита Пер Першон.

Жената кимна. Молитвите не бяха нещо, което човек просто да издекламира ей така. Изискваха концентрация и отдаденост, бяха изтощителни – а свещениците също трябва да живеят някак си, поне докато се намират на този свят, а не на небето.

Обаче това, което чу Пер Першон, не звучеше нито отдадено, нито концентрирано, а и той далеч не беше сигурен, че именно небето, а не нещо друго, очаква пасторката в съдбовния ден.

– Тогава десет крони? – пробва се жената.

Тя, какво, намаляваше цената от малко на почти нищо? Пер Першон я погледна по-отблизо и видя нещо... различно? Нещо... будещо съжаление?

Ето така реши, че жената му е по-скоро сестра по неволя, отколкото измамница.

– Иска ли пасторката един сандвич? – попита той.

Тя грейна.

– О, благодаря, би било добре. Бог да те благослови!

Пер Першон каза, че в историческа перспектива, кажи-речи, всичко сочи, че Господ е зает с нещо различно от това да благославя тъкмо него. И че молитвата, току-що отправена към онзи на небето, едва ли щеше да промени нещо.

Свещеничката като че се канеше да възрази, но рецепционистът бързо ѝ подаде кутията със сандвичите.

– Ето – каза той. – Докато се яде, не се говори.

– Господ насочва кротките към правда и ги учи на Своите пътища. Псалми 254 – каза свещеничката с пълна със сандвич уста.

– Така де – отвърна Пер Першон.

Жената наистина беше свещеник. Докато се тъпчеше с четирите сандвича с шунка на рецепциониста, тя му разказа, че си имала собствено паство до миналата неделя, когато председателят на Църковния съвет я прекъснал насред проповедта и я помолил да слезе от амвона, да си събере багажа и да напусне.

Пер Першон сметна това за ужасно. В небесната администрация нямало ли такова нещо като права на служителите?

Да, имало, разбира се, но председателят считал, че има основания да постъпи така. И, изглежда, цялото паство било съгласно с него. Включително и самата свещеничка, между другото. Поне двама от енориашите я замерили демонстративно с книгата с псалмите5, докато си тръгвала.

– Както разбира господинът, разполагам и с дълга версия. Желае ли да я чуе? Нека знае, че житейският ми път не е бил застлан с розови листенца.

Пер Першон се замисли. Искаше ли да чуе с какво, щом не с розови листенца, е бил застлан пътят на свещеничката, или му стигаше мизерията, която го обграждаше и без нейна помощ?

– Не съм сигурен, че животът ми ще се разведри, ако слушам за хора, които живеят в същия мрак като мен – каза той. – Но пасторката може да ми разкаже същината. Стига да не е твърде многословна.

Същината? В общи линии, от седем дни обикаляла наоколо, от неделя до неделя. Спала по мазетата и Бог знае къде още, ядяла каквото ѝ попадне...

– Като например четири от общо четири сандвича с шунка – отбеляза Пер Першон. – Иска ли свещеничката да прокара единствената ми храна за деня с последната ми бутилка малинов сок?

Свещеничката не отказа. А след като утоли жаждата си, рече:

– Накратко казано, не вярвам в Бог. Още по-малко в Исус. Татко ме принуди да тръгна по стъпките му – в смисъл по стъпките на татко, не на Исус. За нещастие, така и не се сдоби със син, а единствено с дъщеря. Той от своя страна е бил принуден да стане свещеник от дядо. А може пък и двамата да са били пратени от дявола, трудно е да се каже. Във всеки случай свещеничеството се предава в семейството.

Да бъдеш жертва на баща си или дядо си и да живееш в тяхната сянка, беше обстоятелство, познато на Пер Першон. Той веднага изпита чувство на солидарност и каза, че ако не бяха предните поколения с всички гадости, които са насъбирали за децата си, животът на последните щеше да е по-добре уреден.

Свещеничката се въздържа да отбележи нуждата от наличие на предни поколения за съществуването на въпросните деца. Вместо това го попита какво го е отвело чак до... тази пейка в парка.

До тази пейка, да. И до мрачната рецепция, където живееше и работеше. И си пиеше бирата с Убиеца Андерш.

– Убиеца Андерш? – попита свещеничката.

– Да – каза рецепционистът. – Той живее в седма стая.

Пер Першон реши, че все може да отдели няколко минути на свещеничката, щом така и така беше попитала. Затова ѝ разказа за своя дядо, който бе пропилял милионите си. И за татко, който просто се беше отказал от борбата. И за мама, която тръгна с исландски банкер и напусна страната. И за това как той самият се бе озовал в бардак на шестнайсетгодишна възраст. И как сега работеше като рецепционист в хотела, в който се бе превърнал бардакът.

– Когато се случи да имам двайсетина свободни минути, сядам на някоя пейка на безопасно разстояние от всички разбойници и бандити, с които се занимавам на работа, а после се появява свещеничка, която не вярва в Бог, опитва се да ми измъкне последните пари, а накрая изяжда храната ми. Това е животът ми, освен ако не се окаже, че благодарение на молитвата ѝ, когато се върна, старият бардак ще се е превърнал в грандхотел.

Мърлявата свещеничка с трохи около устата, изглежда, се засрами. Каза, че не е много вероятно молитвата да има чак толкова незабавен ефект, като се има предвид, че я е претупала, а получателят ѝ не съществува. Сега съжали, че е поискала заплащане за лошо свършената работа, особено с оглед на щедростта, която рецепционистът прояви със сандвичите.

– Разкажи ми още за онзи хотел – каза тя. – Дали там няма да се намери стая на цена като за... приятели?

– Цена за приятели? – попита Пер Першон. – Кога точно със свещеничката станахме приятели?

– Е – каза тя. – Още не е късно.

4 Този и следващите цитати от Библията са от новия превод от оригиналните езици (2013) на Българското библейско дружество. – Б. пр.

5 Става дума за официалната книга с псалми на шведската църква. – Б. пр.