Убиеца Андерш и неговите приятели

* * *

Известно време всичко вървеше наистина добре. Свещеничката и рецепционистът радостно и доволно деляха своята искрена неприязън към света, в това число и цялостното му население. Така бремето беше два пъти по-леко, тъй като всеки от тях можеше да поеме по три милиарда и половина души вместо всичките седем милиарда. Плюс (безспорно) немалък брой хора, които вече не съществуваха. Сред тях бяха: дядото на рецепциониста, целият род на свещеничката и – не на последно място! – Матей, Марк, Лука, Йоан и както там се казваха останалите от оная книга, която бе преследвала (и все още преследваше) Йохана Шеландер.

За периода, през който отскоро влюбените бяха спечелили своите седемстотин хиляди крони, според договорката Убиеца Андерш беше получил две цяло и осем милиона. Но тъй като можеше самосиндикално да направи оборота на цяла кръчма за половин вечер, спестяванията му никога не наброяваха повече от няколко хилядарки. Парите изчезваха горе-долу със скоростта, с която пристигаха. Ако понякога се случеше убиецът да натрупа пачка банкноти, които наистина да заслужават това определение, то обикновено в кръчмата ставаше доста оживено. Като онзи път, когато джубоксът излетя през прозореца.

– Не можеше ли просто да дръпнеш кабела? – каза кръчмарят предпазливо на засрамения си редовен клиент, когато се видяха на следващия ден.

– Можеше – призна Убиеца Андерш.

Това си беше разумна алтернатива.

Този тип инциденти устройваха рецепциониста и свещеничката, защото, докато Убиеца Андерш не следваше примера им – а именно не пълнеше кутии от обувки с пари, – щеше да продължава да му се налага да раздава справедливост от името на онези хора, които можеха да си позволят да бъде раздавана справедливост според собствените им разбирания.

Рецепционистът и свещеничката обаче не знаеха, че през изминалата година Убиеца Андерш все по-често изпитваше усещането, че животът е безнадежден. Всъщност и самият той едва ли осъзнаваше това.

Убиеца Андерш през целия си живот беше общувал с хората чрез размахване на юмруци. Само че не беше лесно да говори със самия себе си по същия начин. Затова започна да посяга към бутилката по-рано през деня и с повече настървение от преди.

Този подход помагаше, но изискваше постоянно презареждане. А свещеничката и рецепционистът бяха започнали да вървят засмени един до друг, което също не улесняваше ситуацията. Какво, по дяволите, беше толкова смешно? Това, че беше само въпрос на време убиецът да се озове там, където му бе мястото?

Може би щеше да е най-добре да скъси агонията, да ускори процеса. Да очисти първия срещнат задник и да се премести в пандиза за още двайсет-трийсет години, тоест да направи точно това, което се стараеше да избегне. Едно от предимствата би било, че докато излезеше, свещеничката и рецепционистът вероятно щяха вече да са се нахилили. Новата любов рядко беше все така нова след две десетилетия.

Една сутрин убиецът направи необичаен и неловък опит за самоанализ и се запита каква всъщност беше цялата работа. На какво например се дължеше инцидентът с джубокса?

Наистина можеше да дръпне кабела. Тогава Хулио Иглесиас щеше да млъкне, а привържениците на испанските джубокс хитове щяха да вдигнат врява. Четирима мъже и четири жени на една маса – в най-добрия случай щеше да е достатъчно да фрасне най-отворения от мъжете, а в най-лошия щеше да се наложи да повали и осмината. При липса на късмет някой от тях нямаше да се изправи повече, а това означаваше още двайсет години в затвора, плюс-минус десет.

По-приемлив вариант би било да остави идиотите да избират каквато музика си искат. Само че не беше ли неоспорима истина, че Хулио Иглесиас минаваше всякакви граници?

Да вдигне джубокса и да го запрати през прозореца, с което да сложи край на вечерта за всички в кръчмата, беше начин да даде воля на своето разрушително аз, вместо на своето много разрушително аз. И се беше получило. Излезе скъпо, но – и това беше най-важното – Убиеца Андерш се събуди в собственото си легло, а не в ареста, откъдето да го прехвърлят някъде за по-постоянно.

Джубоксът спаси живота му. Или той сам го спаси, използвайки джубокса. Това означаваше ли, че пътят обратно към затвора не беше толкова неизбежен, колкото подсъзнанието му бе започнало да му натяква? Ами ако съществуваше живот без чупене на ръце и без летящи джубоксове?

В такъв случай къде беше и как се стигаше дотам?

Това си мислеше Убиеца Андерш, преди да отвори първата си бира за деня. А веднага след нея и втората. После забрави какво си бе мислил преди малко, но буцата в стомаха му беше изчезнала, така че, наздраве!

Бирата беше водата на живота. Третата поред почти винаги беше най-вкусната.

„Хопала!“, помисли си той.