Глава 11
Нуждата на Йохана Шеландер да сподели с някого – с когото и да е! – основните моменти от израстването си я накара да напомни на Убиеца Андерш, че все пак той е дошъл при нея, така че трябвало да се съобразява. Или накратко, да млъкне, докато тя се наприказва.
Убиеца Андерш не беше човек, когото можеш да смъмриш току-така, но в случая не възрази, тъй като в същия момент свещеничката му подаде бира.
– Благодаря – каза той.
– Тихо ти казах!
Още от раждането си Йохана бе тормозена по всякакви начини освен физически. В деня, когато баща ѝ за пръв път се сблъска с дъщеря си, тя тежеше три хиляди триста и четиресет грама. Той я хвана малко по-здраво от необходимото, вдигна я, доближи лицето ѝ до своето и прошепна:
– Какво правиш тук? Не те искам. Чуваш ли? Не те искам.
– Как можа да го кажеш, Густав? – изрече изтощената майка на Йохана.
– Аз решавам какво мога и какво не мога да правя, чуваш ли? Никога повече не ми противоречи – каза Густав Шеландер на съпругата си и върна бебето на майка му.
Жена му го чу и се подчини. През следващите шестнайсет години дори веднъж не възрази на мъжа си. Вместо това се удави в морето, когато вече не издържаше.
Густав побесня, когато два дни по-късно тялото на изчезналата му съпруга изплува на брега. Той никога не прибягваше до насилие, но в онзи ден Йохана видя в очите му, че би могъл да убие майка ѝ на място, ако тя вече не беше мъртва.
– Сере ми се – прекъсна я Убиеца Андерш. – Още много ли остава?
– Вече ти казах да си затваряш устата, докато разказвам – каза свещеничката. – Ако трябва, направи същото и със задника си, но няма да ходиш никъде, преди да съм свършила.
Убиеца Андерш никога преди не я беше виждал толкова непоколебима. Освен това ходенето до тоалетната не беше спешно, просто разказът му доскуча. Въздъхна и остави свещеничката да продължи.
Три години след смъртта на майка ѝ дойде време Йохана да влезе в университета. Чрез писма и телефонни разговори баща ѝ ръководеше живота ѝ, така както бе правил винаги.
Свещеник не се става за един следобед. Йохана събра значително количество академични кредити по теология, екзегетика, херменевтика, религиозна педагогика и така нататък и дори я приеха за финален семестър в Пасторския институт на Шведската църква в Упсала.
Колкото повече наближаваше времето, когато Йохана щеше да изпълни желанието на баща си, толкова по-фрустриран от ситуацията се чувстваше той. Йохана все пак си оставаше жена, поначало недостойна да продължи семейната традиция. Густав Шеландер се чувстваше длъжен да не прекъсва многовековния обичай и виновен за предателството спрямо предците си, изразяващо се в това, че Йохана му беше дъщеря, а не син. Той се самосъжаляваше, а в същото време мразеше Бог и дъщеря си поравно. Знаеше, че Бог (ако все пак съществуваше) също го мрази, както би правила и дъщеря му, ако смееше.
Единственият бунт, на който бе способна Йохана, дори не заслужаваше да бъде наречен така. Тя започна, влагайки цялата си интелектуална сила, да ненавижда Бог, да не вярва в Исус и да развенчава всички библейски истории. Като омаловажаваше чистото евангелско и протестантско учение, тя омаловажаваше баща си. Но тъй като не сподели с никого, че е активно невярваща, нямаше проблем в един дъждовен юнски ден да бъде ръкоположена. Всъщност денят не беше само дъждовен. Имаше и вятър, граничещ с буря. Температурата беше четири градуса – през юни! Май се задаваше и малко градушка.
Йохана изсумтя вътрешно. Ако лошото време в деня на ръкополагането ѝ в духовен сан беше израз на протеста на Бог срещу избора ѝ на професия – тогава Той само на това ли беше способен?
Щом дъждът и градушката спряха, тя си събра нещата и се върна у дома в Сьормланд14. Първоначално проповядваше на едно паство, на ръка разстояние от баща си. Четири години по-късно, както беше планирано, стана викарий в семейната енория. Татко ѝ се пенсионира, макар вероятно да възнамеряваше да продължи да командва. Само че се разболя от рак на стомаха и – представи си! – оказа се, че има нещо, което може да го победи! Това, което Бог не успя да стори цял живот (ако изобщо беше опитвал!), ракът постигна за три месеца. Спонтанно и право от амвона дъщеря му го поздрави с „добре дошъл“ в ада. А щом използва и онази дума за женски полов орган, за да означи мъжа, който бе представлявал паството през последните трийсет години, вече бе невъзможно да остане.
– Не можеш ли веднъж завинаги да кажеш дали думата е путка, или не? – попита Убиеца Андерш.
Свещеничката го изгледа с поглед, който казваше: „Не ти ли наредих изрично да си затваряш плювалника?“.
Експериментът на паството с жената свещеник приключи. Таткото беше мъртъв, а дъщерята свободна. И безработна. И мръсна и гладна след седмица скитане.
Но четири сандвича с шунка и бутилка малинов сок по-късно тя се сдоби както с жилище, така и с ново препитание. Работата като агент се отплащаше добре още отначало, а сега, след като бяха минали две години, положението се бе още повече подобрило. Освен това бе открила любовта! Накратко казано, почти всичко беше поносимо. Само убиецът срещу нея да не настояваше да говорят за Библията...
– Библията, да – каза Убиеца Андерш. – Ако си се наприказвала, може ли да си дойдем на думата?
Свещеничката се почувства обидена от тази проява на незаинтересованост към нейната съдба. И от това, че в разрез с установените правила убиецът изобщо си бе отворил устата.
– Искаш ли още една бира? – попита тя.
– Всъщност да, благодаря!
– Не може.
14 Съкратено от Сьодерманланд, историческа провинция в източната част на средна Швеция. Обхваща четири лена, включително стокхолмския. – Б. пр.