Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 45

Един от малцината, които не близнаха и капка по време на втората съботна служба, беше жена на средна възраст с руса перука и очила, от които нямаше нужда. Тя седеше на осемнайсетия ред и даряваше по двайсет крони всеки път, когато кофата минеше покрай нея, колкото и да се измъчваше душата ѝ от това. Важното беше да не бие на очи. Беше там на разузнавателна мисия.

Нито един от хората вътре в църквата не знаеше името ѝ. Тези извън църквата, които го знаеха, също не бяха много. В кръговете, в които се движеше, я наричаха чисто и просто Графинята.

Седем реда по-назад седяха двама мъже, които сами успяха да изпразнят една от кутиите молдовско вино. За разлика от жената, те не дариха и една крона. Ако някой от хората в непосредствена близост им направеше забележка, мъжете го заплашваха, че ще отнесе боя.

И те бяха отишли в църквата на разузнаване. Единият от тях се казваше Улуфсон. Другият също. Колкото и да им се искаше да накълцат на парченца пастора, застанал на амвона, тяхната задача беше обратната – да преценят колко големи са шансовете му да оцелее, както си седи там отпред. Убиеца Андерш просто не биваше да умира.

Или поне не и преди Графа и Графинята да са го изпреварили. Първото, с което се сблъскаха Улуфсон и Улуфсон, беше детектор за метал на входа, което ги принуди да обиколят района още веднъж, за да скрият два револвера в един храст, който впоследствие не можаха да открият, понеже бяха твърде пияни.

Докато погледите им все още бяха достатъчно бистри, те успяха да отбележат значителния брой охранители. Улуфсон пръв мерна снайперистите в камбанарията. Той помоли брат си дискретно да потвърди дали вижда същото и Улуфсон го направи.

По-късно вечерта братята докладваха за видяното на останалите петнайсетима от групата, която единодушно бе решила, че Графа и Графинята трябва да бъдат отстранени. Нетрезвото състояние на докладчиците предизвика известен смут по време на срещата, но Улуфсон и Улуфсон все пак успяха да обяснят, че за момента Убиеца Андерш изглежда достатъчно защитен. Щяха да са нужни доста мисловни усилия и експедитивност, за да се добере някой до него.

За жалост, мисловните усилия и експедитивността бяха основната характеристика на Графа и Графинята. Последната съобщи на своя граф, че за щастие, нямало да могат просто да влязат в църквата и да пръснат андершовия мозък на парченца, тъй като охраната била твърде добра. Като каза „за щастие“, тя имаше предвид, че убиецът не заслужавал толкова бърз край и трябвало да страда повече.

Следователно съботите не бяха най-доброто време за удар. Но Убиеца Андерш съществувал и през останалите шест дни от седмицата, а тогава се придвижвал с един бодигард до себе си.

– Един бодигард? – повтори Графа и се усмихна. – Искаш да кажеш, че е нужен само един добре насочен изстрел от разстояние и Убиеца Андерш ще остане сам, с изключение на безглавия охранител, проснат в краката му?

– Горе-долу – отговори Графинята. – Видях поне един снайперист в камбанарията, но той едва ли стои там и през седмицата.

– Нещо друго?

– Можем спокойно да предположим, че охранителите са повече и са разпръснати из църквата. Тя има поне четири входа, като един от тях е построен наскоро. Предполагам, че и четирите са под наблюдение.

– Значи, петима или шестима охранители, един от който никога не се отделя от Убиеца Андерш?

– Да. Не смея да правя по-конкретни предположения. Поне не още.

– Тогава предлагам засега да не сваляш перуката и да продължиш да се въртиш около църквата, за да видим дали убиецът, който в скоро време ще бъде убит, изобщо смее да си подаде носа навън. Веднага щом узнаем малко повече за навиците му, ще сваля личния му телохранител с изстрел от сто и петдесет метра, ако се налага. Следващия куршум ще пратя право в корема на Убиеца Андерш. Не трябва да сме твърде придирчиви по отношение на мъчителната смърт. Да умреш от кръвозагуба, с раздробени на кайма вътрешности, не е толкова гадно, колкото заслужава той, но все пак достатъчно гадно предвид обстоятелствата.

Графинята кимна разочаровано. Трябваше да се задоволи с това. А и „раздробени на кайма вътрешности“ звучеше красиво. Графа все пак си е Графа, помисли си тя, сгряна от вътрешна топлина, каквато рядко изпитваше.