Първата жертва

Първа глава

Пролива Пъджет, Вашингтон

Затихващият тайфун Мери дойде от северния Пасифик. Разфуча се като метла на вещица, уби 117 души в Япония, остави шест хиляди без покрив в Сибир, и за пръв път от шестдесет години насам наводни западните Алеути. В открития океан вятърът, движещ се с осемдесет и пет мили в час, изригваше петнадесетфутови вълни, стоварваше на час по три инча дъжд и гърмеше в посока остров Виктория, Сан Жуанските острови и най-голямото устие на Северна Америка, отбелязвано като пролива Пъджет. Насочи се към Сиатъл, сякаш избираше маршрута си по картата, и нанесе най-големите щети на дърводобива, които Кинг Каунти бе виждал някога.

В частично защитените води на залива Елиът черната като смола нощ се пронизваше от острата светлина на корабните прожектори. В спокойно време те биха осветявали на половин миля и повече, но сега, в този потоп, който доскоро беше тайфунът Мери, едва се справяха и със стотина метра. Търговският кораб „Визаж“ с прикачен шлеп ту изчезваше, ту пак изникваше от вълните, а дъждът барабанеше по палубите, натъпкани с товарни коли. Азиатският екипаж изпълняваше заповедите на боцмана, който командваше по мегафона от горната палуба.

Огромният кораб се клатеше от кърмата към носа и обратно, отклонявайки се от курса си и накрая, с риск да потопи неустойчивия си товар, се заклатушка надясно към пристанището. През последните триста морски мили екипажът бе жертва на гнева на Мери. Това бяха три невероятно дълги дни и нощи, в които хората не знаеха ни сън, ни почивка. Още в началото един контейнер се откъсна и се плъзна по стоманената палуба като седемтонна тухла. Така смаза крака на един нищо неподозиращ моряк, че корабният лекар не успя да намери кости, които да снади — там, където по-рано са били пищялът и коляното, сега имаше само мека плът. Трима от екипажа се бяха вързали за парапета и на всяко повдигане или потапяне повръщаха зелена жлъчна течност. Оставаха само четири души, които биха могли да извършат предстоящият трансфер.

Съседният влекач и шлепът бяха на седемдесет фута от десния борд на „Визаж“, осветени от бледи червени и зелени сигнални светлини. Бялата точица от лодката на влекача и две ярки халогенки от кулата на жълт кран, издигащ се в центъра на платформата, изчезваха в браздата между вълните, след момент се повдигаха и отново потъваха в пяната. Кранът стърчеше злокобен и неестествен, клатушкайки се като петролна кула. Щормът не даваше никаква надежда за прикачване на шлепа към товарния кораб, но и двамата капитани имаха в портфейлите си достатъчно мотивация, за да предприемат трансфера въпреки всичко. Радиовръзката беше невъзможна. Единственият контакт между двамата капитани бяха светлините.

Най-накрая двата съда се доближиха дотолкова, че да може екипажът на товарния кораб да хване стоманената примка на крана, която прелетя над тях като гигантско махало. Товарният кораб и шлепът бяха бързо скачени с това веещо се стоманено въже, но екипажът го изпусна и шлепът се откачи при новото повдигане. Трябваше да минат още двайсетина минути преди да успеят да хванат въжето за втори път.

Корабите подскачаха един до друг, като свръзката при крана все по-застрашително се затягаше при всяка нова вълна. Изтощените матроси на „Визаж“ трескаво работеха, за да се отърват по-бързо от този контейнер, като до един се чудеха дали обещаното допълнително заплащане си заслужава всичко това.

В момента на предаването въжето на крана се затегна и матросите разхлабиха веригите, с които бе закрепен контейнера. Повдигачите на двата съда се опитваха да успокоят клатушкащия се товар, който като нищо можеше да прекатурне шлепа. Изведнъж едното от четирите въжета се скъса и контейнерът увисна право над бездната между шлепа и кораба, който се килна опасно. Въпреки оглушителното свистене на вятъра и страшния рев на морето откъм контейнера се чуха заглушени, но без съмнение човешки викове.

Един моряк се прекръсти и погледна към небето.

Скъса се второ въже. Трето.

Контейнерът се залюля, изхлузи се от примката и плесна във водата. Потъна, после отново като кит изскочи на повърхността.

Капитанът на „Визаж“ с прегракнал глас излая някаква заповед. Мощните двойни витла се задействаха, огромният кораб с грохот пое към пристанището, отдалечавайки се от шлепа и крана, за да не бъде смазан контейнера между двата кораба.

Товарният пое към своя коридор с угасени светлини, погълнат от щорма.

Зад него плуваше изоставеният контейнер, отдаден на милостта на вълните и вятъра, а от него се чуваха човешки викове и писъци на ужас.