Първата жертва

Тридесет и първа глава

Човекът, предложил да продаде камерата обратно на Кей Ес Ти Ви, избра това да стане в сряда по обяд на гранитните пейки до фонтаните на старата тераса Нордстром. Беше слънчев ден, последната седмица на август, който изведе навън любители на джогинга, скейтборда, туристи и дребни търговци. Чиновници търсеха слънчеви кътчета да си изядат на спокойствие сандвича и да хванат двайсетминутен тен. Жените вдигнаха полите си над коленете. Мъжете отпуснаха вратовръзки и навиха ръкавите си. Това беше лятото в Смарагдовия град. В другия край на града около триста азиатци се събраха на митинг пред кметството. Петдесетина пенсионирани полицаи бяха привикани да ги пазят.

Смесени с тълпата около фонтана, единадесет преоблечени ченгета не сваляха поглед от Стиви Макнийл, която носеше хиляда долара в брой във фирмена чанта на Кей Ес Ти Ви. Гледаше уплашено, което не беше свойствено на хората от телевизията. Макнийл носеше микрофон, защипан за сутиена й, като жицата му се търкаше в гърба й.

Ла Моя, скрит в преоборудван фургон за чистачи, си беше сложил слушалки, фургонът бе конфискуван преди години заради превоз на наркотици и в момента се използваше като мобилен комуникатор или за по-кратко МоКом. От него Ла Моя наблюдаваше в огледалцето за задно виждане фонтана и пейката. Силният шум от падащата вода на фонтана силно притесняваше аудиотехника, дребосък със сребърна обица на лявото ухо, който поради естеството на работата си можеше да остава по-тих от водата и по-нисък от тревата дори в най-кървавите битки.

— Фонтанът е прекалено шумен. Тя носи кондензор, което е проблем. Няма да я чуваме толкова добре.

— Е, поне малко справедливост — каза Ла Моя, — поне няма да й стане толкова хубаво предаването.

Екипът на Кей Ес Ти Ви се бе разположил в анонимен син микробус пред детската площадка. Те също следяха Стиви чрез радиомикрофони.

— Отстъпете назад — каза техникът на преоблечените полицаи. — Шоуто започва.

Стиви тихо въздъхна, опитвайки се да се успокои, когато седна на каменната пейка. Скулптурата на фонтана беше висока около седем метра и така направена, че човек можеше да мине под нея, без да се намокри и все пак водни завеси да падат от двете страни на този тесен проход. Децата обожаваха този фонтан и пищяха от удоволствие, когато претичваха през този проход. В подножието на скулптурата се образуваше прохладна мъгла.

Тя не забеляза пристигането на човека. Той седна до нея със сак на Сиатълските Чайки в ръка и каза:

— Изглеждате по-различно по телевизията.

— И друг път са ми го казвали.

Той беше около четиридесетака, оплешивяващ, облечен с дрехи, които са били модерни преди десет години, а носът му направо плачеше за пластична операция. Мазната му коса лъщеше като мокра на слънцето. Пушеше цигара с филтър, който се беше залепил на лигавата му долна устна. През цялото време мижеше с едно око, предпазвайки се от лепкавата спирала на цигарения дим.

Изобщо не я погледна. Гледаше право напред, погледът му шареше. Предпазлив човек. Всичко бе планирал. Ченгетата я бяха предупредили, че човек, готов да предприеме такъв риск, е или глупак, или алчен, или и двете. Жесток, може би. Със сигурност е човек, на когото не може да има доверие. Тя не сваляше поглед от него.

— Как искате да го направим — попита тя.

— Вие ми подавате плика — каза той, без да обръща лицето си към нея, — а аз ще оставя чантата тук.

— Ще трябва първо да видя какво има вътре — поправи го тя.

— Може — съгласи се той и подаде чантата. — Давайте.

Стиви придърпа чантата към себе си. Внимателно откопча ципа и надникна вътре. Изподраскана алуминиева кутия. Името на марката — „Сони“. Дъхът й секна. Беше дала тази камера на Мелиса. Мразеше се за това. Ужас, броячът на камерата бе нулиран. Никаква лента. Разочарована, тя посегна да бръкне в чантата.

— Трябва да видя дали инициалите ни са на нея.

— Там са — каза той. — Вижте сама.

Тя обърна камерата така, че да се видят инициалите.

— Няма лента — каза тя.

— Ако искате нещо повече, трябва да говорим — каза той.

— Вие говорете, аз ще слушам.

— Значи ви интересува това, което беше вътре — предположи той.

— Така е. — Сърцето й лудо биеше.

— Ще трябва да ми донесете още пет бона.

— Трябваше да го споменете по-рано.

— Когато сключвахме сделката, още не знаех, че вътре има нещо — каза той.

Цената, която той поиска, пет хиляди долара, й се видя не висока.

— Какво има на лентата? — попита тя.

— Нищо — отвърна той.

— Пет хиляди долара за празна лента?

— Проблемът не е мой. Искате ли лентата или не?

— Носите ли я с вас?

— Пет хиляди долара ще ви осигурят лентата — каза той и си хвърли цигарата. Разлетяха се искри, а угарката направи мързелива дъга към минувачите. — Искате ли я или не? Нямам цял ден на разположение.

— Нали сключихме сделка — настояваше тя. — Давам ви хиляда долара, а вие ми давате камерата. Лентата върви с камерата.

— Лентата не върви с камерата — твърдо каза той. — Имате ли кредитна карта? — попита той.

— Слушам ви — отвърна Стиви.

— Давате ми хилядарката сега и взимате камерата, после теглите пет бонки от кредитната карта и се срещаме тук след десет минути.

— Ще идем заедно — възрази тя.

— Няма начин. Ще се срещнем пак тук след десет минути.

— И ще носите лентата с вас. — Опита се да се държи решително.

— Десет минути — повтори той.

Стиви се загледа във фонтана.

— Какво правите?

— Мисля — отговори тя.

В МоКома се обсъждаше предложението на изнудвача. Диспечерът очакваше решението на Ла Моя, знаейки, че няма смисъл да казва каквото и да било.

— Чу ли това? — Ла Моя попита Болд.

— Чух — отвърна Болд.

Той получаваше сигналите от микрофона на Макнийл в слушалките на уокмена. Беше отклонил предложението на Ла Моя да следи акцията от МоКома. Тъй като Ла Моя е бил на смяна, когато е приел оплакването, случаят с изчезването си бе негов. Въпреки желанието си да го поеме, Болд разбираше колко е важно водещият следствие офицер да има пълен авторитет. Акцията можеше да се провали за секунди.

— Случаят си е твой — припомни му той.

Болд бе паркирал колата си в разрешената за паркиране зона. С клетъчен телефон до ухото, той се наслаждаваше на чаша чай „Ърл Грей“, седнал в пластмасов градински стол. Оттук наблюдаваше пейката до фонтана. Този Сони-уокмен всъщност беше полицейски радиомонитор. Въпреки клетъчния телефон универсалните жълти слушалки все още бяха в ушите му.

— Какво по дяволите иска тоя? — питаше Ла Моя.

— Трябва да решиш Джон, тя чака.

— Да се съгласява! — потвърди Ла Моя на диспечера. — Мразя го това лайно — нервира се Ла Моя.

На по-малко от двадесет крачки от гранитната пейка, където седяха Стиви и нейният събеседник, един уличен просяк изведнъж разпиля по паважа цял чувал намачкани алуминиеви кутийки. Събеседникът й подскочи, а новата му цигара изпадна от устните му и го посипа с пепел. Използвайки разсейването му, Стиви, както бе обучена, бързо погледна през лявото си рамо. На десет крачки от нея детектив Боби Гейнис, с вдигнати нагоре палци й сигнализира съгласието за втори откуп. Гейнис продължи пътя си, минавайки покрай Анди Милнър, преоблеченото ченге в ролята на уличен просяк, който упорито събираше разпилените кутийки.

Стиви подаде на мъжа плика с хиляда долара, знаейки, че серийният номер на всяка една банкнота е записан.

— Добре — каза тя. — Съгласна съм.

Стиви бавно тръгна към банкомата. Предполагаше, че за полицията е важна всяка минута да се прегрупират и да я последват. Тя разпозна някои от детективите, въпреки че й бяха представени набързо и небрежно по време на брифинга и тя не помнеше нито едно име. Тя тръгна безгрижно нагоре по Четвърто авеню, приближи банкомата, където й се стори, че разпозна един от детективите. Погледите им се срещнаха и той бързо й посочи часовника си. Сигналът беше ясен. Имаха нужда от повече време.

Детективът отстъпи от банкомата. Изведнъж тя оцени полицията, както никога досега. Пазещият я отряд беше непрекъснато край нея, независимо от промяната в плановете. Присъствието му й придаваше сигурност. Въпреки всичко, когато пристъпи към банкомата, тя почувства, че организмът й отделя адреналин с пълна сила.

Тя мушна картата и въведе ПИН кода си. Двайсет секунди по-късно банкоматът подаде парите й, а след тях и картата. Обърна се тъкмо навреме, за да види как две пънкарчета се приближават право към нея и намеренията им бяха ясно изписани в очите им. Беше натясно. Лентата явно отиваше по дяволите, защото я нападаха за пет хиляди долара посред бял ден. Стиви отстъпи назад към банкомата. В същия момент сляпата случайност застана на нейна страна. Един бездомник се сблъска с някаква жена и й издърпа двете пазарски чанти, като грубо я блъсна на тротоара. Той побягна от нея, насочвайки се право към двамата младежи. Повалената жена започна да вика за помощ. Двама униформени полицаи се появиха иззад ъгъла на сградата, развикаха се на бездомника и накрая го хванаха. При вида на ченгета двамата пънкари побягнаха, единият надолу по Четвърто авеню, а другият на изток — по Олив стрийт.

Стиви отстъпи от банкомата и се съвзе. Тя разбра, че те всички бяха ченгета — бездомникът, ограбената жена, цялата случка бе разиграна, за да изплаши пънкарчетата. Нейните ангели пазители приемаха най-различни образи.

На половината път надолу по улицата една ръка здраво я сграбчи за лакътя.

— Върви — каза мъжът.

— Пусни ми ръката — заповяда Стиви.

Все още здраво хванал я за ръката, мъжът сложи едно номерче в ръката й.

— В галерията — каза той.

Тя погледна номерчето.

— Една жена бе нападната — каза тя.

— Това е опасен град.

— Мислиш ли, че ще ти дам пет хиляди долара срещу едно нищо неструващо номерче?

— Ако не го направиш, никога няма да разбереш какво има на лентата.

— Няма да получиш парите, докато не видя лентата в ръката си.

— Така няма да стане.

— Точно така ще стане — каза Стиви.

— Щом не искаш да играеш — заяви мъжът, — няма за какво да говорим — и той я издърпа настрана от потока пешеходци.

— Само ще ти припомня: тук имам пет хиляди долара за теб.

— Дай ми ги — нетърпеливо каза човекът.

— Да се поразходим — предложи тя. — Още десет минути и ще станеш по-богат с пет хиляди долара.

— Не, така няма да стане — каза той.

— Тогава няма да стане изобщо — заяви тя. Бръкна в чантата си и му подаде номерчето, чудейки се дали забелязва, че пръстите й треперят.

— Задръж го, само ми дай парите — примоли се той.

— Да се поразходим — бодро каза тя. И като прибра номерчето, тръгна напред, осъзнавайки, че той няма друг избор, освен да я последва. Тя броеше наум: хиляда и едно, хиляда и две, нетърпението й нарастваше с приближаването й към пешеходната пътека, където светофарът мигновено се смени. Тя пресече доволна.

— Нямам време за това — оплака се човекът зад лявото й рамо.

— Разбира се, че имаш — отвърна тя, гледайки право напред. — Това са най-лесните пет хиляди, които някога си печелил. — Тя продължи да върви, без да знае дали я следва или не. Но все пак си мереше крачката.

— Тази жена има здрави нерви — каза Ла Моя от задната част на фургона, като клетъчният телефон все още бе залепен за ухото му. — Какво ще кажеш да покрием цялата работа? Абе ти пърдиш ли тука или какво? — нахвърли се той на диспечера.

— Не, сър. — Диспечерът бавно и внимателно отвори люка на фургона.

— Смърди, сякаш някое куче се е изпуснало — изкоментира Ла Моя, душейки въздуха.

— Тръгвам пеша — съобщи Болд по телефона.

— Вече сме покрили — грубо каза Ла Моя.

— Все едно, тръгвам пеша.

— Ще пренаредим отряда към музея. Има четирима пеша. Те ще са ти гръб — каза Ла Моя.

— Ако още само веднъж й посегне, Джон, ако му хрумне да гепи тези пет хиляди, ще му скочим — каза Болд.

— Разбрано — добави той. — Ако се прецака работата, по дяволите, ще стане страшно.

Пред галерията имаше невероятно висока стоманена плоча с барелеф на човек, замахващ със също толкова голям чук. На Стиви тя изглеждаше руска, остатък от сталинизма, посвещение на мощта на работника. С приближаването им към галерията спътникът й ставаше все по-нервен, вероятно усещаше заложения капан. Нейното вълнение също нарастваше с всяка стъпка, защото се притесняваше, че полицията все още не е изпратила никого на мястото.

Група японски туристи се бяха събрали в двора в очакване на гида. Тя усети, че няколко от мъжете я гледат. Други снимаха руския работник.

— Не ти трябвам за тази работа — изхленчи мъжът.

— Не ти вярвам — опита се да се измъкне тя.

— Ще ни снимате ли? — подаде фотоапарата си един японец на Стиви и посочи усмихнатите си приятели.

Стиви колебливо го взе.

— Нямам време за това — възрази спътникът й.

— Успокой се — прошепна му тя. Нагласяйки фокуса, тя без да иска натисна вариото. Зад групата усмихнати туристи тя забеляза как фургонът на службата за почистване завива наляво, пресича потока от коли и паркира в края на улицата. Тя натисна копчето и хвана само главите на туристите. Кавалерията пристигна.

Когато Болд влизаше в препълнения двор на галерията, му се искаше Макнийл да свали фотоапарата, за да види, че идва. Той забави крачка, но не спря, минавайки на няколко метра от тях. Детектив Мългрейв се появи отляво и влезе в галерията преди него. Сега всичко щеше да тръгне бързо, дори на самите тях да се струваше като на забавен каданс.

Той се спря пред стъклената врата на галерията и видя в отражението как Макнийл връща фотоапарата на японски турист. Когато тя се обърна към входа, той се зачуди дали Стиви ще го разпознае в гръб и реши да рискува.

Стиви Макнийл явно беше много наблюдателна.

В задната част на фургона Ла Моя говореше по радиостанцията.

— Ако тръгне на юг, Мългрейв ще го поеме, МоКом ще ги последва. Линч, ти ще предпазиш Макнийл с тялото си, ако се наложи.

— Дадено — потвърди Линч.

— Ако ще му скачаме, няма да го жалим — заповяда Ла Моя. — Имаме ли достатъчно цивилни?

По радиото се чуха някакви популярни песни, когато преоблечените детективи превключиха радиоапаратите си. Това говореше много на Ла Моя. Неговите оперативни работници бяха по местата си. Никой не можеше да говори, работата тръгна.

Стиви пристъпи към гардероба и подаде цветното номерче на азиатката зад преградата. Тя се зачуди дали и тази жена някога е била нелегална имигрантка и веднага се усети, че вече си е изградила стереотип, който трябва да превъзмогне. Съпровождащият я мъж спря на десетина крачки зад нея, точно в средата на потока на влизащи и излизащи посетители, с което й напомни на куче, застанало на края на тротоара и размишляващо дали да пресече улицата. Лицето му беше зачервено и напрегнато, беше се изпотил още на двора. Тя също се потеше. Струваше й се, че шансът да спаси Мелиса, ако все още има някакъв шанс, се свежда до тези няколкото минути и обещания запис.

Болд пристъпи към преградата до нея и ясно заговори с една от гардеробиерките.

— Какво ще стане, ако си изгубя номерчето? — питаше той.

Явно печелеше време.

Стиви подаде на момичето пред нея номерчето си. Момичето се обърна към редицата със закачалки.

— Трябва да си пазите номерчето — някакъв човек информира Болд.

— Ами ако не го пазя? — тупаше се Болд по джобовете. Нейната увереност нарасна, като видя, че той е толкова близо до нея.

Момичето подаде чантата за камера на Стиви. Сърцето й потрепна: бе дала тази чанта на Мелиса като се видяха последния път.

Стиви се обърна. Мъжът каза:

— Добре, да се махаме оттук.

— Още не.

— Глупости — изсъска той и я лъхна с тютюневия си дъх, като се наведе ниско над нея. — Сделката приключи. Дай ми петачката.

Тя искаше да се увери в съществуване на лентата, преди да му предаде парите.

Някой я сграбчи за рамото.

— Отвън — заповяда мъжът. — Тук приключихме. — По слепоочията му блестяха капки пот.

Стиви се поколеба, пръстите й затърсиха ципа на чантата. Тя тръгна към стената, към фонтана, издърпвайки рамо от лапите му. Той я пусна, но я последва. Тя облекчено отпусна рамото си.

Дръпна ципа на чантата и разбра, че въпреки старанието си да остане спокойна, притеснението й улучи момента да я надвие. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя отвори чантата и надникна вътре: чифт черни чехлички с избродирани червени рози отпред. Гърлото й се сви. Бяха на Мелиса. Тя ги отмести. Малката касета също беше там. В следващите няколко секунди кръвта нахлу в главата й, чувствата й победиха всички разумни мисли. Спомените за Мелиса и тези чехлички сега бяха всичко, което имаше значение. Сълзи бликнаха от очите на Стиви, тя сграбчи мъжа за якето, приближи лицето си до неговото и го разтърси с рев:

— Къде е тя? Какво си направил с нея?

Потресеният човек мушна ръка в пазарската й чанта, извади оттам портмонето й.

— Парите! — кресна той, а тъмните му очи светнаха, когато видя, че един от детективите посяга за пистолета си. Мъжът пъхна портмонето в джоба си, обърна се към Стиви и я блъсна към Болд. Претича през фоайето, шмугвайки се между туристите.

Стиви се срути в ръцете на Болд.

Той я изправи и хукна да го гони.

Детектив Мългрейв крещеше:

— Полиция! Всички по местата си!

Англоговорещите посетители се хвърлиха на килима. Японците се усмихнаха и това им отне минута повече, за да реагират. Последваха викове и писъци. Униформен пазач на галерията пристъпи напред, за да блокира един от изходите.

Болд и Мългрейв хукнаха към входа, когато злосторникът изблъска с рамо пазача и той тупна тежко на земята. Изнудвачът избяга навън. Болд и Мългрейв го последваха.

Болд крещеше на беглеца. Мългрейв извика по радиостанцията подкрепа. Мъжът прекоси уличното платно, спря за момент до светофара и с всичка сила побягна на юг към Първо авеню.

С крайчето на окото си Болд видя Ла Моя и един униформен полицай. Някакъв оператор влачеше черните жици на камерата на Кей Ес Ти Ви от синия микробус, който бе спрян от задръстването. Тичайки, операторът се спъна в бордюра. Ла Моя и униформения полицай се спънаха в жиците, и тримата паднаха.

Болд тичаше през улицата. Следваше беглеца, а Мългрейв продължаваше да крещи заповедите си по радиото.

Беглецът погледна наляво, зави зад следващия ъгъл и изчезна от поглед.

Дишайки тежко и превъзмогвайки болката във внезапно стегналото го коляно, Болд се обърна към Мългрейв и се провикна:

— Какво става с подкреплението?

— Идват! — отвърна детектива.

Трябваше на всяка цена да задържат този човек. Не можеха да си позволят да го изпуснат. Двете ченгета също свиха зад ъгъла, Мългрейв веднага прекоси улицата, но беглецът никъде не се виждаше.

Сирените наближиха. Цялата улица настръхна. Мългрейв хукна надолу по алеята.

Болд спря и се завъртя в кръг. Този мъж или е влязъл в някоя от сградите, или е тръгнал надолу по алеите. Трябваше да се вземе трудно решение. Дали да се изчакат радиоколите и униформените, които да предотвратят всяка възможност заподозреният да се измъкне, или да си избере една от сградите, която да претърси и да не даде време на мъжа да избяга? Болд огледа стената от тухлени сгради от лявата страна на улицата, очите му прескачаха от прозорец на прозорец, от сграда на сграда.

Появи се първо като сянка, после като образ: една жена на третия етаж се опря с разперена ръка на стъклото на прозореца. Явно отстъпваше от някого. Точно разперените пръсти на ръката, със страха, който изразяваха, му подсказаха какво се случва. Болд се хвана за този шанс.

Полицейската му значка се подаваше от горното джобче на якето му. Болд прескачаше по две стъпала наведнъж, подмина една жена на средна възраст на втория етаж. Тя посочи нагоре. Болд продължи да тича, без да нарушава ритъма си. Сега той имаше предимството да изненада. Трябваше да бърза, за да не го изпусне. На четвъртия етаж той започна да залита, но продължи да се катери. Движението идваше отдясно, когато той се обърна наляво към последните стъпала. То дойде като смяна на цвят, на осветление, сякаш някой бе пуснал завеса или размахал флаг. То дойде като светкавица, загряваща гръбнака му. Дясната му ръка инстинктивно продължаваше да се движи нагоре, но острата болка заседна в ребрата. Този момент го отдалечи от болката, вместо да го направи подвластен на нея. Той изгуби равновесие и залитна към стол, оставен до един стълбищен пепелник. Той сграбчи крака на този стол и го хвърли в посока към нападателя си, като същевременно посегна към пистолета. Четирите метални крака на стола изскърцаха като пръсти по черна дъска; после столът се прекатури надолу по стълбите и, като че ли бе планирано или изчислено точно, отскочи от горното стъпало, рикошира в отсрещната стена и удари там, сякаш целеше злощастната душа на пътя си.

Беглецът, след като събори Болд, хукна надолу по стълбите и така и не видя стола. Той го настигна, сякаш го преследваше като живо същество. Болд бе отново на крака, видя как оня залитна и вирна крака като клоун.

Въпреки падането мъжът се изправи, но бе надвит от болката. Болд скочи върху него. Белезниците щракнаха около китките му — ритуал, прекалено добре познат и за двамата. Болд го претърси за оръжие, докато му рецитираше — сякаш бълнуваше — правата. Той арестува заподозрения на основание, че продава откраднати вещи и напада офицер от полицията.

— Не съм откраднал нищо — оправдаваше се мъжът, воден надолу по стълбите.

— Имаш време за размисъл оттук до центъра на града — предупреди го Болд. — Ако имаш поне малко мозък в главата си, няма да дрънкаш толкова.

— Да, да… но ти казвам, че не съм откраднал нищо!

— Ако си достатъчно умен, няма да приказваш наизустени неща — посъветва го Болд. — От друга страна — размисли той на глас, — ако беше достатъчно умен, нямаше да сме тук, нали?