Първата жертва

Четиридесет и осма глава

Понеделник, 31 август

14 дни от изчезването

Всеки ден тя се представяше по един и същи начин: „Аз съм Стиви Макнийл за Уилям Кътлър и целия екип на новините «Четири в пет». Приятна вечер. Благодаря, че бяхте с нас. И късмет“. В края на всяко предаване първоначалният хлад на студио А се сменяше с жегата, излъчвана от десетината прожектори и усилената работа на засуканата електроника. Времето на фалшивия небосклон зад бюрото никога не се променяше, нито се променяше часът от денонощието, подсигурявайки на зрителите рядката гледка на сиатълския залез, разтегнат на трийсет мили в дълбочина. Неизменни елементи на новините бяха три неща: смърт, болести, бедствия. В този ден основната история се отнасяше за смъртта на Клайн, нейното „предполагаемо самоубийство“, разказана от Стиви Макнийл, която даваше информация от първа ръка. Били-Боб Кътлър с острия си орлов поглед разказа за скандала в конвенционалния център по въпроса за преразходите за кетъринг.

Изминаха две седмици, откакто Стиви Макнийл за последно видя Мелиса жива. Носеше в себе си този факт като болест: той я глождеше отвътре.

— Чисто! — извика студийната директорка. — Черен екран, след пет, четири, три… извън ефир сме. Благодаря на всички!

Две седмици. От една страна на Стиви й се струваше като да е било вчера; от друга страна, като да са минали години.

Били-Боб скочи от стола си като ръгби защитник. Той махна слушалката си и се запъти към изхода за по една бира с публиката си, за потупванията по гърба, докато излиза.

Стиви можеше и сама да си махне микрофона, но понеже не бързаше за никъде, изчака аудиотехника.

Две седмици. Къде? Защо? Цял ден не бе напускала студиото отчасти от съображения за сигурност, отчасти заради безкрайните срещи. Шефовете искаха да й назначат двама бодигарда. Стиви спореше, че нападението просто е съвпаднало и не е имало връзка със смъртта на Клайн и случките около нейното разследване. Но сякаш говореше на стените. Накрая постигнаха компромис. След като се премести в „Четири сезона“ под фалшиво име, щяха да й подсигурят охрана. Полицаите вече бяха отзовали охраната от коридора. Телевизията щеше да назначи свой охранител. Стиви беше свободна да пристига и да си тръгва, когато си прецени, предлагаха й да използва служебната кола поне докато има нужда от допълнителна сигурност. Прикачиха малък GPS-предавател към чантата й, за да може по всяко време да се засича местонахождението й. Ако не дай си боже нещо се случеше с нея, те щяха поне да могат да я намерят.

След всичките тези преговори в края на работния ден, тя седна за кратко в кабинета си. Надяваше се да си тръгне бързо, защото наистина се нуждаеше от сън. Тя прегледа имейла си и преслуша телефонните съобщения. Светът се срутваше, тя се огледа и се зачуди колко ли дълго ще продължи всичко това, колко ли дълго ще издържи трийсет и осем годишното й лице, колко време още ще я искат публиката и телевизията. Това беше един жесток бизнес. Кариерите отиваха по дяволите заради рейтинга само за една нощ. Винаги се чакаше някое ново лице. И докато мъжете можеха да работят в новините до петдесет и дори шейсетгодишната възраст, жените рядко оставаха пред камерата след четиридесет.

Когато зърна Брайън Кугли в апаратната, сърцето й подскочи и първият й детски инстинкт бе да се скрие, за да не може да я намери. В следващия момент я обзе ужас. След като Болд я разпита, тя започна да подозира Кугли, че е замесен или във вноса на нелегални имигранти, или дори вероятно в смъртните случаи и изчезването на Мелиса. Досега не се бе замисляла, че той с неговите документи можеше да влезе в телевизията без каквито и да било въпроси. Тя не го искаше тук. Не искаше да има нищо общо с него!

Миг по-късно той влезе в кабинета й.

Кугли дойде да се срещне с Макнийл без предупреждение, надявайки се или да я сплаши насаме и насила да измъкне от нея информацията, или да я убеди да му покаже VHS-записите, които Мелиса бе направила от микробуса си. Нейното изчезване или убийство би съсредоточило вниманието на националните медии върху този случай, а Кугли не би могъл да издържи такава внимателна проверка. Щяха да го разкрият. Не, трябваше да намери друг начин да накара Стиви да млъкне, да я направи свой съюзник или поне да усили влиянието си над нея и по този начин да получи предимството да знае повече.

Той седна на шареното басмено диванче, както му беше казано, докато Стиви с леки движения сваляше грима си пред ярко осветеното огледало.

— Чух за взлома — каза той.

— Не обичам неканени гости. Нито в апартамента си, нито тук, в телевизията.

— Не съм дошъл тук като гост, а в качеството си на федерален агент — съобщи той. — Тук съм, за да ви предупредя с кого си играете.

— Да ме предупредите? Първо Клайн, после апартамента ми, а сега ме и предупреждавате? — скептично попита тя.

— Беше грешка да предлагате награда. Може би сте възнамерявали да накажете полицията, като ги затрупате с телефонни обаждания, защото сте била разстроена заради дигиталната касета. Но вместо това сте поставили себе си в центъра на всичко.

— Ръкавицата е хвърлена.

— Чух, че първият пристигнал на местопроизшествието полицай е бил Ла Моя — каза той, променяйки посоката на атаката си. — Може ли да ви попитам как е възможно един сержант да се окаже първото ченге, появило се на сцената в този час на нощта.

— Какво имате предвид?

— Помислете за това, той трябваше да си е вкъщи, в леглото или в центъра да пише доклад за Клайн. Ако сте наистина толкова добър репортер, би трябвало да знаете за това, госпожо Макнийл.

— Какво точно искате да кажете?

— Полицията ви държи под наблюдение. Как иначе би могло да се обясни бързото пристигане на сержанта?

Тя смля всичко това и почувства, че й се гади, но бързо се съвзе и се подготви за ответна атака. Тя лъжеше добре.

— Но, разбира се. След случая с Клайн поисках двайсет и четири часова защита. Още малко и ще ми кажете, че и вие сте ме следили, че сте подслушвали телефоните и апартамента ми.

Той се опита да запази спокойствие, но без да иска примигваше, което тя възприе като сигнал за обтегнатите му нерви.

— Всичко това е една голяма конспирация, нали? Китайската мафия или която и организация да стои зад всичко това, е подкупила всички пазители на закона и само медиите разнищват нещата. Не е ли така?

— Не бива да се шегувате с това — предупреди той. — Тези хора не си играят.

— Това информация от първа ръка ли е?

— Абсолютно.

— Не вътрешна информация, надявам се.

— Все още ли се шегувате? Наясно ли сте каква огромна скала се опитвате да поместите?

— Бих поместила всяка скала, която ми се струва, че е върху Мелиса. Много лошо е, че не работите за тези хора, защото ако беше така, щях да ви помоля да им предадете просто да върнат Мелиса. Върнете ми я. Само да я видя жива на вратата ми и няма да повярвате колко бързо ще потъне цялата история! — Струваше й се напълно възможно, че от този пазарлък ще излезе нещо, че той може да й се върже.

— Казаха ли ви за акцията срещу склада за крадени коли? — попита той.

Тя хлъцна.

— Разбира се — излъга тя, прекалено дълго занимавайки се с лицето си. Гласът й трепна, когато тя попита: — Това означава ли каквото си мисля?

— На пръв поглед това означава, че нейният микробус е бил откраднат и намерен. Това е всичко. В този град такива неща не са кой знае какво събитие! Но като се има предвид всичко останало, което знаем по случая, това би могло да означава какво ли не. Ние, федералните, направихме арестите. Всички до последния човек се оказаха членове на китайски банди. Дали са свързани с нелегалните имигранти? Никога няма да разберем. Но защо точно микробусът на вашата приятелка трябваше да се озове в склада за крадени коли? Някакви предположения?

Тя не можеше да си поеме дъх. Опитваше се да изчетка лака от косата си, за да прикрие този момент на смайване. Две седмици…

— Няма да изкопчим нищо от тях. Гаранция. В техния свят, ако проговориш, си мъртъв. Вътре или отвън — няма значение, правилата са си правила.

Тя се завъртя на стола си и го погледна.

— И какво предлагате вие?

— Трябва да се съюзим — отвърна той. — От полицията не могат да ви помогнат в разследването на нелегални имигранти. Не сте ли го разбрала още? Ами случаят със склада за крадени коли? Той е наш! Те не биха могли да си изкарат ордер толкова бързо. Това е по моята част. Ние можем да реагираме много по-бързо от тях. Ние можем и си позволяваме много неща, които те не могат. Искате да подслушвате уличен телефон? Обърнете се към нас. На тях би им отнело две седмици да си изкарат разрешение за това. Искате да претърсите някоя фабрика? Докъде си мислите, че биха стигнали те? Дотук — каза той. — Ние имаме всички възможности, които те нямат. И денем и нощем, нали ви казвам. Знаете ли какво мисля аз? — попита той и, без да й позволи да отговори, продължи: — Мисля, че вие и аз трябва да работим заедно. Започваме с тези видеозаписи и разследваме в обратен ред. Зная, вие си мислите, че вече сте го направила. Но за нас това е професия! Нали искате приятелката ви да се върне? Започваме оттук. Да, точно оттук ще започнем.

Стиви вече беше без обичайния си грим и чувстваше, че изглежда много по-стара. Мрачното изражение, комбинирано с изтощението и тъгата, рисуваха картина на болка и нетърпение. Тя махна хартиената салфетка, която прикриваше дрехата и, смачка я на топка и я стисна толкова силно, че пръстите й побеляха.

— Мисля, че трябва да ми дадете тези VHS-касети и да си вземете отпуска. Аз пък ще направя всичко възможно да се добера и до дигиталния запис. Трябва да напуснете града за известно време. Достатъчно дълго, за да можем да направим така, че за вас да е безопасно тук.

Това, реши тя, е умишлено натъртване. Той я заплашваше. Той също й беше хвърлил ръкавицата.

— Ами ако остана?

— След всичко, през което преминахте? — удиви се той. — Кой би могъл да защитава някого толкова добре? Не познавате тези хора, както аз ги познавам. Тези бандити са срам за човечеството. Попитайте Болд… Ла Моя… и те ще ви кажат същото. Една грешка и… куршум в тила ви. Бу-у-м! — И той силно плесна с ръце, с което й скъса нервите. — Това е. Без обяснение. Без разкаяние. И искате да предизвиквате такива хора?

— Така излиза. Вие ги предизвиквате всекидневно, нали? И все пак ми се виждате твърде здрав. — Тя улови погледа му и не го пускаше. — Как става това?

— Те убиват федерален агент, без да им мигне окото. Ами репортер? Вашата приятелка Мелиса знае отношението им към репортерите.

— Тогава защо не ме използвате за стръв? — предложи тя.

— Това не се прави. Вие сте цивилна. Ние не подлагаме на риск цивилни. Никога.

— Мислите ли, че е мъртва? — направо попита тя. — Например, ако вие управлявахте всичко… Щяхте ли да сте я убили досега? Какво бихте направили с нея?

— Аз? — задави се той.

— Хипотетично казано — непоколебимо потвърди тя.

Той я зяпна, опитвайки се да отгатне по лицето й какво знае.

Тя каза:

— Ако има нещо, което да я пази жива, то е, че още не са намерили втората дигитална касета. Ще са глупаци да я убият, преди да пипнат касетата. Само Мелиса знае къде е тя.

— Ако искат да разберат нещо от нея, просто ще я измъчват и ще го научат — глухо каза той. — Тези хора не разбират от честна игра.

— Но те не я познават, нали? — не откъсваше поглед от него Стиви.

— Така ли?

— Родителите й бяха големи герои в Китай. Те оцеляха след седем месеца мъчения от режима на Мао. Седем месеца! Те са легенда! Заложена е семейната чест на Мелиса. Разбирате ли? За китайците семейната чест е всичко. Тя няма да проговори. И тогава ще им се наложи да вземат трудно решение. Дали да я убият и да рискуват никога да не намерят касетата, или да изчакат. Как мислите?

— Знам всичко за китайците и техните семейства — каза той, като че ли се оправдаваше.

— И така, ако не проговори? — попита Стиви.

— Трябва да си вземете отпуска и да напуснете града. Единственото нещо, което биха искали от вас, е мълчание. Бих се замислил над това, ако бях на ваше място.

Кугли се премести напред, към ръба на диванчето.

— Ако останете, ще направите голяма грешка — предупреди той.

— Ако я пуснат, ще сложим край на всичко това — повтори тя.

— Трябва да го кажете на тях, а не на мен — каза той.

— Вие имате източници — натърти тя, — връзки, нали така казахте? Вие ми казахте за това.

Той стана, но се задържа на вратата.

— Няма да стане така — каза й той.

Тя се облегна назад, за да хване отражението му в огледалото.

— Помогнете ми — примоли се тя. — И ще си удържа на думата.

— Явно снощният взлом не ви е научил на нищо, а трябваше да ви подскаже, че е късно за преговори. Питайте Клайн.

Задържа се още малко на вратата.

— Пазете се — посъветва я той. Обърна й гръб и излезе.

Когато почти веднага след това се обадиха от рецепцията, Стиви бе убедена, че Кугли е решил да опита пак. Съобщението, че във фоайето я чака Болд, я учуди. Тя помоли да го въведат в студиото, защото искаше за разнообразие да се срещне с него на своя територия. Минута по-късно, когато на Стиви все още се виеше свят, той влезе в огромното студио, разглеждайки като ученик всяка подробност.

— Засякохте ли се с него? — попита Стиви.

— С кого? — попита Болд.

— С Брайън Кугли. Дойде да ми каже, че трябва да напусна града.

— Така ли? — изненада се Болд. — Съветът не е лош. Едва ли можем да го арестуваме за това.

— Предложих му мълчанието си срещу това Мелиса да се върне жива и здрава. — Тя не предложи на Болд да седне, защото не искаше да остава дълго. Говореха, застанали между двете големи автоматични камери.

— Когато една жертва преживее всичко, през което сте преминала вие, я наричаме веществено доказателство — каза той.

— Мелиса мъртва ли е, лейтенант? — бе единственият въпрос, който имаше значение, единственият, който я преследваше.

— Трябва да работим заедно. Трябва да си вярваме. Необходимо е заради безопасността ви. Необходимо е, за да намерим Мелиса. Имам причини да вярвам, че те все още не са я намерили.

— Но нали сте открили микробуса й? — каза тя студено, учудвайки го с това, че знае. — Защо, по дяволите, не съм чула за това?

— Кугли? — попита той, чудейки се за източника й.

Тя се ядоса.

— Трябваше да ми кажете.

— Не и преди да сме установили твърди правила на играта — поклати глава Болд. — Той ни настройва един срещу друг. Не забелязвате ли? Трябва да зная всичко, което сте си казали вие двамата. Можем да минем много преди него.

Стиви го погледна изпитателно.

— И аз мога да мина преди него. — И добави: — И така, какво искате от мен, лейтенант? На какво дължа визитата ви?

— Полицейският натиск невинаги е най-ефективното средство. Медиите имат сила, която ние нямаме — улови погледа й той.

— Виждате ли? Мразите ни, докато не ви потрябваме.

— Наистина ли сте толкова различна? — попита той.

— Ако разпитате за Лу Болд — каза тя, — ще научите, че това момче е по-голямо от самия живот. Като репортер не мога да вярвам на такива митове. Такива момчета не съществуват повече. Те са живели в друга ера.

— Ако разпитате коя е Стиви Макнийл — каза той, — ще ви кажат, че тя е много повече от едно хубавичко лице, че тя е една от малкото журналисти в този град, способни да разкажат история, а не само да я прочетат пред камерата.

— Какво трябва да направя? — попита тя.

— Трябва да използвате това журналистическо бюро, за да повлияете на някого.

Тя дълбоко се замисли. Погледна го с любопитство, наклони глава, сякаш за да го разгледа по-добре.

— Ще го направя, каквото и да ми коства.

Болд бръкна в джоба си и извади оттам дигиталната касета, конфискувана по време на ужилването.

— Да се залавяме за работа — каза той.