Първата жертва

Дванадесета глава

Времето течеше непоносимо бавно за човека, седнал на задния ред в едно окадено кино. Огромният мексиканец до него шумно си издуха носа и хвърли кърпичката си на пода. Самото присъствие тук, до този индивид бе голям риск и той бе дошъл, само защото му изглеждаше неизбежно.

— Е, какво толкова важно има? — попита той Родригес.

— Не ми излиза бройката.

— Някои са избягали?

— Имаме една в повече.

— В повече?

— Нали това казвам — отвърна другият. — Разбирам да имаше някоя избягала, нали знаеш. Но това?

— Грешно си ги преброил.

— Броих ги шест пъти. Една е в повече. — Гласът на Родригес бе груб и дрезгав. Той непрекъснато смъркаше и преглъщаше храчките си, издавайки отвратително просташки звуци.

— Е, сбъркал си.

— Не съм — отрече Родригес.

— Абе, ти чуваш ли се какво говориш? Китайки ли са?

— Да.

— Съблече ли ги?

— Естествено.

— И са обръснати?

— До последното косъмче.

— Значи си сгрешил в броенето. Това е единственото обяснение.

— Защо тогава не сбърках миналата седмица? Преброих ги шест пъти.

— Това вече го чух.

— Значи вече го знаеш.

— Е, сега вече знам. — Новината го разтревожи, но не искаше Родригес да разбере за това. Беше си му задължение да се тревожи, Родригес през повечето време само изпълняваше каквото му се каже. Имаше грешка в описа, просто е, като бял ден. — Може да е някоя от тези в карантината… може това да ти е объркало сметките — предположи той.

— Преброих и тях. Казвам ти, миналата седмица ги броихме и всичко си излезе точно.

— Използвай си славейчетата, портите. Виж какво ще откриеш.

— Това правя.

— Кажи на момчетата да си отварят очите на четири.

— Казах им.

— Ами кажи им пак тогава — отряза той и веднага съжали за тона си. Той не би му помогнал да разкара Родригес.

Големият мъж отново кихна. Този път съвсем забравил за кърпичката.