Първата жертва

Петдесет и шеста глава

Стиви Макнийл седеше върху журналистическия си стол под комплекта прожектори, които изливаха върху нея светлина и горещина.

По молба на Болд тя се бе подготвила да лъже, да използва професията си в своя полза, съзнателно да манипулира доверчивите зрители в усилията си да спаси малката си сестричка. Ако това излезеше наяве, щеше да бъде професионално самоубийство, но тя се чувстваше задължена да направи всичко за Мелиса.

Щеше да се отклони от предварително подготвения текст на новините и да чете от своите бележки. Щеше да плати скъпо, особено ако мениджърите разберат, че от самото начало е знаела, че информацията е съчинена от полицейското управление. Това бе отчаян опит да се направи пробив в разследването. В следващите няколко секунди тя щеше да заложи на карта цялата си кариера.

Гласът на студийната директорка се чу в слушалката:

— Добре ли си, Стиви?

Тя й направи знак с ръка, въпреки че мислите й бяха далеч от студиото.

За свое учудване тя се сети за баща си, който лежеше сам и необичан от никого в някаква болница за ветерани. Там се намираше в знак на признателност от федералното правителство. Мелиса й бе споменала нещо за това, колко е зле със здравето. Тя обвиняваше баща си за годините си в Ню Йорк, за това, че я пробута на продуцент женкар, чиято идея за обучение на току-що завършили журналистки се състоеше в събличането им. Не бе говорила с баща си откакто напусна Ню Йорк, откакто прекъсването на връзката й се оказа и край на новинарската й кариера там. Но сега, изправена пред необходимостта да направи компромис с кариерата си, тя изведнъж се сети за него, изведнъж си помисли, че го предава, че това накърнява името Макнийл. Тя разбра, че той все още има власт над нея, където и да е тя, срещу каквото и да се бори. Дори и да беше прекъснала общуването си с него, не можеше да скъса това, което ги свързваше.

Пет… четири… три… две…

Тя отвори очи, студийната директорка злокобно я посочи с пръст. Стана й студено въпреки жегата от прожекторите.

— Добър вечер, вие сте с новините „Четири в пет“, излъчвани от студиото на живо. Аз съм Стиви Макнийл.

Тя се откъсна от предварително подготвения текст:

— Само преди няколко минути местната здравна организация съобщи за приличащ на грипен вирус, който вероятно е отговорен за смъртта на няколко нелегални имигранти, включително и трите жени, намерени мъртви в корабен контейнер миналия месец. Вирусът е много по-опасен, отколкото се смяташе досега.

Коруин скочи от стола си в апаратната и започна бясно да размахва ръце зад звуконепропускливото стъкло. Сочеше розовия лист с текст в ръката си, жълто копие от който имаше и на нейното бюро. Това беше и текстът, който се въртеше на скриптера под обектива на камерата. Тя го мерна с периферното си зрение, но вниманието й бе съсредоточено преди всичко на собствените й записки. Сърдитият глас крещеше в слушалката, но Стиви Макнийл бе професионалистка: никога не объркваше ритъма.

— Екипът на новините „Четири в пет“ научи, че това е заразна болест, която дава симптоми, подобни на високотемпературен грип и стомашни проблеми, които могат да доведат до бронхиална инфекция, стомашни спазми и диария. Тя е причината за смъртта на Джейн Доу и другите три жени, намерени миналата седмица криминално погребани в гробището Хилтоп. Има непотвърдени слухове, че вирусът бързо се разпространява сред задържаните във Форт Нолан от Имиграционните служби. Здравните органи, отговаряйки на нуждите на населението, са открили безплатна медицинска програма в новата здравна клиника срещу Медицинския център „Харбървю“. Съветват се всички, имали директен контакт с вирусоносителите, да потърсят медицинска помощ в новата клиника между 8 и 10 сутринта, и 12 и 13 на обяд, всеки ден до ново съобщение или до изчерпването на наличните медикаменти. Здравните органи подчертават сериозността на проблема и неизбежното заразяване, както и важността на тази превантивна програма. За по-нататъшна информация заинтересованите зрители могат денонощно да се обаждат на този безплатен телефон.

Тя прочете номера, започващ с 888, който й беше дал Болд. Това беше номерът, който се свързваше директно с 5-я етаж на сградата на Национална сигурност. По него веднага се засичаше телефона на събеседника и откъде е обаждането.

— Останалите новини…

Стиви се върна към първия ред на предварително подготвения текст. Тя започна да чете от листа си, а в това време телескриптера превъртя и се нагласи към нея. На Коруин щеше да му се наложи да редактира предаването още след първото прекъсване и да среже някоя от историите, за да не излезе извън определеното време. Никога не би изпуснал реклама — и телевизията има своите приоритети.

Учудващо чувство на облекчение се разля по цялото й тяло. Всяко усилие да спаси Мелиса си струваше цената. Болд правилно бе заложил капана си. Тя се присъедини към полицията и те към нея, и тя смяташе, че ако не друго, то това е урок и за двете страни. Чудеше се дали ще може да задържи позициите си в журналистиката още една година, още една седмица или ден. Всъщност, не я интересуваше, ако Мелиса се върне вкъщи благодарение на тази едноминутна манипулация на истината.

Когато камерата се прехвърли към Били-Боб Кътлър, тя стана от стола си, откачи микрофона и слушалките и излезе от студиото. Когато се насочи не към гримьорната и не към тоалетната, а към надписа „ИЗХОД“, студийната директорка хукна да я догони.

— Госпожо Макнийл! — спря я тя, — случило ли се е нещо?

Стройната фигура на Джими Коруин се появи на вратата на апаратната и замръзна. Той се досети за намерението на Стиви по изражението на лицето й. Заговори учудващо спокойно:

— Ако тази история е важна, тогава защо не я включихме в сценария? — Коруин бе човек новинар, той винаги знаеше за какво става дума. — Кой е твоят информатор за това?

Стиви засече погледа му.

— Били-Боб ще трябва да поеме останалите ми материали. Ще се справи.

— Господин Кътлър? Цялата емисия? — изуми се студийната директорка.

— Кажи ми, че всичко това си струва — каза Коруин. — Какво, по дяволите, става тук?

Тя харесваше Коруин. Не искаше да му причинява това нито на него, нито на телевизията. Тя си пое дълбоко въздух и каза:

— Имам да гоня автобус.