Първата жертва

Седемдесет и пета глава

От постоянното минаване насам-натам палубата на траулера се бе изтъркала от ръждата и корозията и се бе образувала една пътечка чак до далечния й край, където имаше някакъв люк или врата, напълно скрити откъм брега. Дори и отсреща, от залива Салмън, не можеше да се види заради ъгъла на траулера спрямо гробището. Нямаше никакъв шанс отнякъде да се види, че се използва този вход. Кугли си бе намерил перфектно скривалище.

Палубата на кораба вибрираше под краката й като кухненски миксер. Тя не тръгна по изтъркания път, а в сянката от страната на пристанището. Движеше се изключително бавно, всяка нейна частичка беше нащрек. Минаваше вратите една след друга, без да има и най-малката представа къде е и в коя врата да влезе, и само благодарение на репортерското си око забеляза пресни фасове, събрани до една конкретна врата. Това я накара да спре и да притисне ухо към вратата.

Главата й бръмна от непрекъснатото бучене, от далечно, но ясно различимо тракане. Тя погледна нагоре и видя, че камионът тръгва надолу между два реда лодки в двора на склада. Спря точно пред мрежестата ограда и спирачките му изсъскаха.

Стиви натисна дръжката на вратата и тя поддаде точно колкото да надникне.

Непрогледната тъмнина се нарушаваше само от бледа жълта светлина отляво. Тя събра кураж и бързо се шмугна вътре, притискайки се с гръб към студената метална стена и сдържайки дъха си. Кръвта толкова силно пулсираше в главата й, че Стиви не чуваше нищо друго. Застина на място, прилепена за стената и остана така цяла вечност, докато очите й привикнат към тъмнината, а ушите й към шума. В началото й се стори, че е в нещо като стая, но после откри, че се намира в зала.

Светлината идваше от друг коридор в края на залата. Тя събра цялата си смелост и бавно тръгна към светлината. Всяка крачка й се струваше премеждие, съзнанието й бе изпълнено със спомени, мислите й бяха объркани. Бореше се със себе си да изчисти мислите си, но не успяваше. Виждаше баща си, Мелиса, Су-Су. Видя студиото.

В края на коридора се показа тясно стълбище, водещо надолу към недрата на кораба. Луминесцентното работно осветление бе закачено на оранжеви пръти и хвърляше метални лъчи към дъното на стълбището. Стиви стоеше на върха на стълбите и не смееше да слезе долу и да се изложи на светлината. Накрая видя, че няма друг избор.

Нейните познания за корабите се простираха дотам, че в тях има каюткомпании, коридори, каюти, отделни кабини, трюмове, носове и камбузи. Траулерът за нея беше само лабиринт от сиви стоманени коридори и стръмни стълбища, едното, водещо към другото, целите в тръби, които от време на време издаваха оглушителен производствен шум. Съединяваха се по най-невъобразим начин.

Стараеше се да проследява веригата за осветление — грубо навързани кабели, към които от време на време бе прикачена по някоя лампа, хвърляща разтегливи сенки по стените и превръщащи залата в нещо едновременно страшно и мистериозно. Колкото по-далече отиваше, толкова по-малко вероятно й се виждаше да открие пътя за връщане. Ако пък осветлението вземе да угасне…

Когато нямаш друг изход, опитай да вървиш напред, веднъж я бе посъветвала Су-Су. Сега тя се довери на този съвет.

Стиви стъпи на първото стъпало, като плувец, опитващ дали е студена водата. После на следващото. После тръгна надолу, към светлината, сянката й се разтягаше след нея. Бе приела факта, че ще я убият, ако я хванат, а може би няма да я убият — беше й все едно. От друга страна, Брайън Кугли имаше чудесната възможност да се отърве от нея веднъж завинаги. Защо не и сега? Само защото не е успял от първия опит?

Твърдите метални стени я задушаваха и засилваха рева на машините, но за щастие заглушаваха стъпките й. Тя стигна дъното, където коридорът рязко завиваше назад и тръгна покрай стената, опирайки се с една ръка за всеки случай. Тук миризмата бе по-кисела: тежката миризма на трудещи се хора, на море, урина, пот. В устата й имаше горчив вкус на пластмаса.

Въздухът стана мъглив, после вдясно по коридора мъглата се сгъсти и изведнъж се озова в нова зала. Тук беше по-тъмно. В дъното се виждаше полуотворена врата, откъдето явно идваше шумът. Стиви почувства, че тази врата и тази какофония зад нея я привличат, нямаше сила, която да я спре. Внимателно, стъпка по стъпка, тя продължи напред, предпазливо оглеждайки се назад и наоколо, очаквайки във всеки един момент някой да изскочи и да я грабне. Зад полуотворената врата беше още по-тъмно, но миризмата на жени стана по-силна, а шумът — как би могла да опише този шум? — непоносим.

Без да осъзнава напълно действията си, тя напипа ципа на чантата си, бръкна вътре и махна капачката на обектива. Камерата от само себе си се озова в ръцете й. Включи на запис.

Стъпи на металния люк и надникна. Тя подскочи, стресната от собственото си възклицание. Никога не бе виждала подобно нещо.

Люкът водеше към една галерия, окачена върху огромно хале и стигаше до стоманена стълба, която бе извита около оста си. Галерията минаваше през още една, преди да стигне пода. Стиви стоеше и гледаше халето на кораба, някога предназначено за съхранение на десетки тонове риба. То бе дълбоко около петнайсетина метра, още толкова широко, и може би около двадесетина дълго. То бе преоборудвано в производствен цех, където десетки жени, около стотина или дори повече, с обръснати глави, бяха сведени над слабо осветените шевни машини, шумът от които отекваше в металните стени и създаваше неподражаема какофония.

Машините бяха гъсто натъпкани на редове. Подът бе покрит като с килим с отпадъци от вата. Един пазач, азиатец, контролираше редовете работнички с нещо като бухалка в ръка. Размерът на цялата операция я потресе. Потискаше я прахолякът и миризмата на гнилоч във въздуха. Тя доближи камерата до окото си и хипнотизирана от всичко това, започна да снима. Беше решена да хване всичко, добре осъзнавайки факта, че докато се съсредоточава в обектива, не вижда с периферно зрение и губи представа за това, което я заобикаля.

Тя се премести зад стоманената врата на люка. Стоеше като зад параван, за да не я видят от халето. Наложи се да я издърпа с всичка сила, за да я отвори малко повече. Тя се сви в ъгъла на малката площадка, където бе скрита на сигурно и в същото време можеше да наблюдава какво става долу.

Това място й даде мимолетно чувство за сигурност, въпреки че подът на галерията я показваше почти отвсякъде. Тя се подсети, че на тях им изглежда също толкова малка, колкото те на нея, затова, ако стои абсолютно неподвижно, няма да я забележат, освен ако специално не се концентрират. Броячът на камерата показваше: трийсет секунди… четирийсет… петдесет… Не й трябваха много. Можеше да подготви материала си като просто го снади с този на Мелиса, защото двата изглеждаха абсолютно идентични. Мисълта, че стои на същото място, откъдето малката й сестричка е снимала, преди да я хванат, внезапно я уплаши.

Притесни я сигналът „НЯМА СВЕТЛИНА“ на камерата. Понякога камкордера се справяше чудесно на такова осветление, въпреки предупрежденията, които пращаше, но понякога заснемаше само черни кадри. Можеше да спре записа, да превърти и да прегледа записаното, за да се убеди, че е събрала доказателствата си. Тъкмо щеше да го направи, когато се чу някакъв звънец и всички от огромното помещение се наредиха в колона.

Точно под нея в помещението влезе двуметров мъжага и рязко се провикна на чист мандарински:

— Спрете работа! Подредете се!

Жените се подчиниха, като уплашени войници, и побързаха да застанат в две дълги колони, влачейки босите си крака с наведени глави. Те стояха и внимателно следяха как единственият пазач на халето минава от машина на машина и отключва някои от жените, вързани с вериги за масите си.

Какъв материал! Окото на Стиви не се отлепваше от обектива. Тя даваше близък план на лицата едно след друго, надявайки се да попадне на Мелиса. Гърдите й се свиваха от вълнение и нетърпение. Толкова много й се искаше да я намери сред тези жени.

— Напускаме кораба. Веднага — съобщи мъжът. — На групи по шест. Нито повече, нито по-малко. Ще излизате тихо и дисциплинирано, иначе — тояга!

Той ги подкара като стадо.

Жените замърмориха помежду си.

— Тишина! — изрева мъжът. — На групи по шест! Изпълнявай!

Първите шест тръгнаха да излизат със ситни стъпчици, като че ли бяха специално тренирани.

— Напускаме кораба. Веднага…

Дали са разбрали, че някой се е промъкнал на кораба? Дали охранителят от яхтата не е вдигнал тревога? Или пък си е влизало в плановете?

Стиви чу бързи стъпки, приближаващи по галерията зад нея.

Дрезгавият глас на Родригес с испански акцент властно заговори на не повече от двайсет крачки.

— Три от арестуваните да отидат напред, две отзад… Наводняваме двете халета. Ще излизате само през кърмата. Разбрахте ли? Само през вратата на кърмата. Това е важно.

Той пристъпи към галерията на около три крачки от Стиви. Беше толкова близко, че тя би могла да се протегне и да докосне този огромен мъжага с широки плещи и кисела миризма.

Стиви се скри по-навътре зад стоманения люк, когато той се облегна на парапета да наблюдава как върви процесът долу. Тя позна миризмата му: беше същият мъж, който нахълта в апартамента й. Температурата в халето бе под двайсет градуса. Стиви Макнийл потрепери.

— Само през кърмата — повтори Родригес. — Уверете се, че ония са вързани здраво.

Още докато говореше, от четирите ъгъла на халето започна да се лее вода. Леденото море заля краката на жените, които стояха стреснати, без да продумат и дума. Захранващият кабел, който Стиви бе проследила, минаваше през целия под като змия. Електричеството в него не би се погодило с водата.

— Като наводним и двете халета, бързо ще потъне — каза Родригес. — Нашият човек ще се качи пръв на борда като пристигнат. Така ще се увери, че корабът е потънал. Карай ги към камиона. Бързо! Живо!

— Ами машините? — с гърлен глас възрази един от азиатците. — Какво ще правим с машините? — Скрит от вратата, този човек бе влязъл незабелязан от Стиви.

— Той каза да ги зарежем — отвърна Родригес. — И без това не виждам какво друго. С цялата тази кал долу нищо няма да стане. Така печелим поне един ден, а може би и седмица или повече. Само това има значение. Той го е обмислил. Казвам ви. Няма проблеми.

— Скъпо е.

— Не е твой проблем. Не е и мой. Решението си е негово. Той ще го преживее.

— Може и да не го преживее — отвърна гласът на азиатеца.

Родригес изстиска от себе си измъчен смях:

— Прав си.

Той се обърна и се наведе да мине през люка. Тя чу как стъпките им се отдалечават надолу по коридора, въздъхна и си пое дълбоко въздух. Цялата беше потънала в пот.

Горе висяха, закрепени за стената, огромни конвейерни ленти, явно предназначени за подаването на риба към работната площ. Метална стенна стълба отиваше към тях. В центъра на тавана имаше огромен шлюз с размерите на половин тенис корт. Това бе входът, през който първоначално се вкарваше уловът. По края на този шлюз имаше подобна галерия, вероятно достъп за поддръжка. Стиви виждаше още само два входа в огромното хале — двата стоманени люка, и двата точно под нея: единият на нивото на пода, през който в момента ситнеха жените на групи по шест, а другият внезапно се отвори на средния етаж. Морската вода продължаваше да нахлува. Както бяха отворени люковете, корабът скоро щеше да потъне.

Стиви чу шум и погледна надолу. Видя Родригес да излиза на галерията точно под нея. Той пак се облегна на парапета да наблюдава процеса. Беше човек, на когото бе поставена конкретна задача и Стиви чувстваше нетърпението му да види резултата от работата си. До него стоеше азиатецът с огромните ръце.

Планът е прост, помисли си тя: евакуират се нелегалните имигранти, за да се защитят инвестициите в тяхно лице, след което Кугли идва да обискира кораба в качеството си на агент на Имиграционните служби. Ако беше схванала правилно, Кугли възнамеряваше да потопи кораба, докато е на борда му. Това бе трик, който би му спечелил както подкрепа, така и съчувствие, пък и би предотвратил каквото и да било разследване.

Тя погледна надолу и надясно: камерата през цялото време записваше. Стиви още не го осъзнаваше, наплашена от близостта на Родригес, но камерата бе записала всяка негова дума, докато издаваше заповедите си. Камерата осъждаше този човек на смърт.

Но всичко това нямаше да има никакъв смисъл, ако Стиви не се свърже веднага с Болд. Трябваше да действа бързо.

Тя тръгна към люка, но лентичката на камерата се закачи за някакъв железен болт, чантата се дръпна назад и съдържанието й се изсипа. Прозвуча като кухненско чекмедже изтърсено на пода.

Секунда по-късно Стиви посегна да си събере нещата и се хвана, че гледа право надолу през летвите под краката й, точно в очите на Родригес.

Той й излая:

— Хей!

Нещата се изтърсиха на долната галерия, а оттам се посипаха по пода на халето. Всички погледи се вдигнаха към нея.

За момент сърцето на Стиви просто спря. Всички я гледаха. Всички и всичко застинаха. Тя не можеше да диша, толкова голяма бе болката в гърдите й. Самият Родригес се вкамени, като я видя. Но той веднага се съвзе и хукна по стълбите, прескачайки по две наведнъж. Стиви разбра, че е мъртва.

Единствената мисъл, която проблесна в съзнанието й бе, че Родригес контролира тези жени чрез страха им. Но той и хората му бяха много по-малобройни. Да разруши властта му, независимо какво ще стане с нея и записа й, бе всичко, което й оставаше. Родригес можеше да им влияе само със страх. Тя имаше много по-силно оръжие.

Оставаха му повече от двайсет стъпала, когато тя приближи парапета и се провикна на перфектен мандарински:

— Сестри мои! Аз съм от американските медии! Полицията е на път! Вие сте свободни!

За стотна от секундата се възцари абсолютна тишина. Родригес спря на място и погледна надолу. Изведнъж духът на всички се приповдигна. Чу се единен вик на свобода. Толкова силен, че чак оглушителен. Толкова възторжен, че Стиви се просълзи. Жените развалиха строя и нападнаха единствения си пазач. В тълпата от жени се чу мъжки писък, ясен шум от чупене на кости, като клонки по време на буря.

По-голямата част от тълпата тръгна към вратата, но някои от тях скочиха на същите метални стълби, в края на които беше галерията на Стиви. Те се качваха бързи като огън при пожар. Родригес зави по стълбите към нея. Сега ги деляха само няколко стъпала. Стиви скочи към люка и побягна по коридора. Камерата се люлееше на презрамката, окачена на дясното й рамо. Проклетата врата се оказа много по-тежка, отколкото очакваше. Тя знаеше, че да заключи тази врата би означавало да повери съдбата на Родригес на жертвите му. Тя дърпаше и дърпаше, като с периферно зрение следеше как нараства фигурата на огромния мъж, качващ се по стълбите. Той знаеше точно какво е наумила. Извика:

— Неее! — прескачайки последните стъпала.

Писъците на въодушевените жени, наелектризирани и пронизващи, изпълваха кораба. Чуваха се от всеки ъгъл. Краката им трополяха по пода. Стиви чу два изстрела, но те се сляха с ужасения вик на пазача. Родригес бе освободил водата, но Стиви освободи прилива.

С последно усилие тя тръшна вратата, която отскочи и не се затвори. Стиви видя четири дебели пръста, натрошени и размазани, вкопчили се в стоманения ръб на вратата, и разбра какво става. Тези пръсти не пускаха, въпреки болката. Появиха се още четири и той я надви със своята мощ, малко по малко увеличавайки процепа.

Стиви удържа още малко и изведнъж отпусна вратата. Родригес, неподготвен за това, изгуби равновесие. Стиви пристъпи напред и го ритна в лицето, чувствайки как се чупят костите и хрущяла на носа му. Шурна кръв. Родригес се търкулна с главата надолу по металните стълби, главата му подскачаше на всяко стъпало.

Там жените го хванаха, стъпкаха го и хукнаха към люка. Следващите спряха и изкараха цялата си злоба върху него. Една жена се набра на парапета и скочи с цялата си тежест на главата му, после използва гърба му за трамплин. Поваленият мъж погледна нагоре към Стиви, погледите им се засякоха, а ударите продължаваха и кръвта шуртеше.

— Не го убивайте! — стреснато извика Стиви на мандарински. Тя погледна надолу към пожълтелите очи. — Къде е тя? Къде е?

Но човек не може да върне прилива. Въздухът миришеше на кръв. Три от жените продължиха да ритат. Челюстта на Родригес се отдели от лицето му като счупен лампион. Той се повлече слепешката, с кървясали и подути очи към долната верига на галерията. Една от жените го отхвърли с пета. После друга. Той извика, когато те откачиха ръката му, вкопчена във веригата. Блъснаха го през парапета и той се приземи на стоманения под със звук на разцепен пъпеш. Това бе последният вик преди смъртта.