Първата жертва

Шестдесет и първа глава

Сряда, 2 септември

16 дни от изчезването

На следващата сутрин „На живо — 7“, вторият по рейтинг след Канал Четири, пусна сутрешен репортаж, цитиращ „достоверни източници“, че „полицията е предприела широко наблюдение на лица, директно свързани с разследването на нелегалните имигранти“.

Този репортаж вбеси всички. От Шийла Хил, която се ядоса от явното изтичане на информация, до Джими Коруин, подразнен от това, че конкуренцията ги изпревари. Адам Талмъдж се оплакваше по държавните канали, че Имиграционните служби и службите за натурализация не са били уведомени и следователно не са включени в наблюдението.

Към 8:30 същата сутрин в последващо предаване източникът бе признат в лицето на охранителя Кларънс Стилуил. По „съвет на адвокатите си“ Стилуил се криеше и не можеше да даде коментар.

Радио Кей Пи Ел Ю предаде не само че заподозреният е избягал по време на наблюдението, но и че лабораторията по съдебна медицина на Кинг Каунти е готова с рапорта си за аутопсията на жертвата, намерена в гробището Хилтоп. За „Джил Доу“ се заговори същия ден, говореше се, че е била открита повече информация, касаеща се до разследването.

Политически трусове разтърсваха системата, излизаха опровержения на опроверженията, реплики в отговор на репликите отекваха в медиите и се процеждаха надолу към кафенетата и офисите. Изчезването и вероятното отвличане на Мелиса Чоу се разрасна в голям въпрос, емоционално експлоатиран от бъдещите политици, смятащи да се кандидатират през ноември. Мълвата беше, че полицията арестува заподозрените, радиопредаванията гъмжаха от разни слухове.

Болд и Ла Моя усещаха това напрежение както на професионално, така и на лично ниво. Беше им заповядано да спрат изтичането на информация и да разкрият случая. Шийла Хил им го каза с две думи:

— Изровете нещо за новините в шест часа, нещо, което да постави в изгодна позиция и кмета и полицията, нещо, което да захрани звяра. Ако не успеете, аз ще ги захраня с новините за понижението ви, така че внимавайте в картинката.

Пейджърите им иззвъняха, Болд и Ла Моя излязоха от кабинета на Шийла Хил и се насочиха директно към кабинетите в мазето на клиника „Харбървю“. Големият като мечка човек ги заведе в кабинета си и затвори вратата.

— Наистина не зная откъде е изтекла тази информация — извини се той, — но ако го открия, този човек повече никога няма да работи. Никога! Никъде! Голям праз! — Човек, на когото определено не му отива да избухва, Роналд Диксън в момента представляваше рядка гледка.

— Мислех, че наистина имаш какво да ни кажеш, а не че е голям праз — възмути се Болд. Ла Моя трябваше да се върне към наблюдението на двора на флотата, въпреки че там нямаше никакво развитие от изчезването на Родригес. — Както може би се досещаш, Джон и аз сме малко заети тази сутрин, Дикси.

— Не че е голям праз… — поправи го Диксън и ядът му се смени с усмивка, — ами истински праз! Праз за ядене! — каза той.

— Праз? — повтори Ла Моя.

— Именно — каза съдебният лекар.

— Именно какво? — попита Болд.

— Джил Доу — отвърна Диксън. — Винаги зависим от първата жертва — обясни той. — Бързат, правят грешки.

— Какви грешки? — нетърпеливо попита Болд.

— Взимай пример от него. — Диксън посочи Болд на Ла Моя. — Знае кога да те прекъсне и какво да попита. Знае и кога да си държи устата затворена и да остави човек да говори. — Той погледна Болд. — И така, остави ме да говоря.

Той се скри зад щита на сивото си като оръжейна стомана бюро. Остави щората на прозореца отворена с надеждата да отвлече вниманието на Болд.

— Замразили са я, точно както Джейн. Само че за по-дълго. Замразили са я дълбоко… предполагам, че са забравили да свалят веригата на време, и когато най-накрая са се усетили, ако въобще са се усетили, е било вече прекалено късно да я свалят. Погребали са я на около три метра дълбочина в сравнително хладна пръст, една седмица, а може би и две-три седмици преди Джейн Доу. Сещаш ли се накъде бия?

— Тя е останала замразена — опита да отгатне Болд.

— Червена точка. За известно време. Да. И това не я е запазило за по-дълго време, но значително е забавило разлагането й.

— И е останала замразена там, долу? — попита Ла Моя.

— Абе ти слушаш ли ме? Не, не е. Но тя се е намирала в почва около пет градуса над нулата. Първо са се стопили крайниците й, след което — епидермисът като цяло. Топлината се е движела от двата края към центъра, точно както при размразяването на агнешко бутче. Но нали знаеш колко време отнема: слагаш десеткилограмова пуйка или трикилограмово агнешко бутче на плота в кухнята при двайсетина градуса температура и това ти отнема цял ден, понякога и повече. Опитай пък да го сложиш в хладилник, поддържащ температура пет градуса! На следващия ден като го извадиш, едва ли ще е започнало да омеква. А представи си същото нещо за шейсеткилограмово човешко същество…

— Пас съм — каза Ла Моя. — И научихме ли нещо от всички тези впечатляващи подробности?

— С други думи, ти все повече заприличваш на него — тъжно каза Диксън.

— Казвай какво намерихте вътре, Дикси — каза Болд.

— Стомашното съдържание е сравнително непокътнато. Намерихме много органичен материал за изследване.

Болд вече се чудеше дали не си губи времето.

Диксън продължи:

— Хрумна ли на някого от твоите брилянтни следователи, че тези хора държат заключени около сто жени да шият за тях ватени пуловери за десет цента на ден, но все пак трябва да ги хранят с нещо. — Той широко се усмихна. — Аха! Виждам, че не е! Това явно го бяхте пропуснали, нали? И така, седя си тука, заключен сред мъртъвци — мъртви доказателства, мъртви свидетели, и ми хрумва това, което е очевидно: тези жени трябва да се хранят. И тази жена, Джил Доу, се е хранела. И не само че се е хранела, но е яла някакъв корен, ядлива грудка, подобна на нашия праз. Освен това очевидно е консумирала кафяв ориз, но вас ви интересува точно този праз, точно този праз е най-доброто доказателство, което имате по случая. Той е азиатски и не се продава в никой супермаркет, ако се вярва на няколкото телефонни обаждания, които направихме. Дори един не можем да намерим за сравнение.

— Азиатските пазари — измърмори Болд, смаян от информацията.

Ла Моя мислеше за същото.

— Мама Лу е кралицата на азиатските пазари. Искате ли да се обзаложим, че тя осигурява храната за тези хора? Затова знае толкова много за случая и все пак не се чувства директно замесена и не се страхува от нас.

— Скромна бизнесдама — прошепна Болд. — Непрекъснато ми го натъртваше.