Първата жертва

Тринадесета глава

Четвъртък, 20 август

3 дни от изчезването

Болд се вкопчи в белия гумен край на „Бостънския китобоец“ — малка плоскодънна лодка от фибростъкло, която се използваше от пристанищните власти. Ла Моя въобще не направи такъв жест, тъй като беше израснал на брега на залива Нарагансет.

Чайките следваха пенещата се опашка на ферибота, гмуркаха се във водовъртежа след бисквитите и пуканките, хвърляни им от лекомислените туристи, които причиняваха на плажните птици много повече вреда, отколкото добрина. Капитанът на „Визаж“ бе отказал да слезе на брега за разпит. След политически и юридически пинг-понг Болд успя да убеди пристанищните власти да информират „Визаж“, че двама сиатълски полицаи се качват на борда да разпитат екипажа.

Както правилно се беше досетил Болд, най-големият враг на капитаните не са нито бреговата охрана, нито пристанищните власти, нито ченгетата от отдел „Убийства“, а времето. Той не би искал отново да отложи вдигането на котва, нито пък да изостави някой член от екипажа. Като съпостави данните от Дъксбъри с разписанието за акостиране, дадено от пристанищните власти, и с разговорите с персонала, обслужващ радара, излизаше, че търсеният кораб трябва да е „Визаж“. Забелязан е бил извън обичайните маршрути за плаване, при това в нощта на бурята, когато всеки навигатор се залепя за радара си, надявайки се да стигне пристанището без инциденти. Радарът на „Визаж“ е замлъкнал за повече от три часа — необяснимо при такъв трафик и бурно море. Главният радар на пристанищните власти съвсем ясно засякъл как корабът е свърнал областта на южния плавателен път, но не точно по него. После призори се вместил обратно в пътя, като по този начин накарал всички кораби след себе си да забавят ход, което станало причина за закъснения.

Болд и Ла Моя се качиха по шумна стоманена стълба, висяща на тежки вериги. След тях се качваше член на екипажа, явно за да ги пази, ако се подхлъзнат. Обгърна ги характерната миризма на кораб, който се връща от триседмично прекосяване на океана — на водорасли и дизелово гориво. Острият метален вкус на ръжда, който Болд усети в дъното на устната си кухина, му напомняше миризмата на кръв на местопрестъпление. Той се хвана здраво за веригата, застана по-твърдо и погледна обратно към брега. Небето обсипваше Смарагдовия град с бижутата си.

Носталгия притисна гърдите му. Бе посветил живота си да служи на този град, а сега правеше планове да го изостави. Болд беше вече на четирийсет и четири години и след повече от двайсет години служба в него се прокрадна идеята да се премести в частния сектор. Макар че никога не говореше за това, лечението на Лиз от рак им струваше твърде скъпо. Въпреки че болничните сметки се покриваха от здравната осигуровка в банката, загубата за повече от година на двойния доход в семейството означаваше за тях тежко бреме. Имаха дългове. Банката й бе изплатила заплата за три седмици „ваканция“, а после намали плащането на една четвърт поради „отсъствие“. С техния начин на живот, който включваше бавачка и чистачка, имаха повече разходи, отколкото приходи. Дори повишението на Болд в чин лейтенант не можеше да компенсира загубите. Той сериозно се замисляше за работа в частния охранителен бизнес, където плащаха двойно в сравнение с държавната му заплата. Дори си беше определил час за интервю, въпреки че още не беше казал на Лиз.

Тъй като капитанът на „Визаж“ бе слязъл на брега и не можеха да говорят с него, всичко, с което разполагаха, бе екипажът. Помощник-капитанът, един щърбав грък със загрубяла кожа на лицето, им предостави списък от петнайсет души. Болд и Ла Моя си разделиха работата и Болд тръгна по долната палуба. Вървеше през претъпканите коридори, чиято сива стомана му напомняше на затвор, и стигна до каюткомпанията, в която имаше голям телевизор и огромна видеотека.

Трийсетте минути ядове не останаха без последствия: търпението на Болд стана крехко, а нервите — обтегнати. Първите двама от екипажа не говореха изобщо английски и отговаряха на Болд на някакъв език, който звучеше като балкански. Третият, записан като матрос, младеж с набола брада и черни очи, в които се четеше страх, влезе неспокойно и също като другите заговори на същия чужд език.

— Английски — заповяда Болд, знаейки, че поне някой на този кораб трябва да го говори, тъй като това е международен език в морето и е задължително изискване на бреговата охрана.

Младият матрос отново поклати глава и забърбори нещо на родния си език.

Погледът на Болд попадна на стелажа с видеокасетите — всички бяха на английски — включително и записите на финалните срещи на победителите на американски футбол „Супер Боул“ и на титулните игри на Ен Би Ей. Той каза на матроса:

— Майкъл Джордан! Ето това е играч! — направи пауза, — и все пак Сийн Кемп стреля по-добре.

— Няма начин! — възрази младежът.

Болд дори не премигна, а само каза:

— Кемп стреля, а Джордан го изпусна.

— Той най-добър играч… — Момчето се усети, когато Болд не си сдържа усмивката.

— Знаеш ли, че отказът да се сътрудничи на полицията се смята за престъпление тук? Можех вече да съм те заключил.

Очите на момчето се разшириха и той поклати глава, сякаш нищо не разбираше.

— Да не мислиш, че ще кажа на останалите? Това ли е? Да не мислиш, че ще им кажа нещо? Че каква полза имам аз да излагам на опасност един възможен свидетел?

— Аз свидетелства нищо — отвърна младежът.

— Ти си матрос. Така пише тук. Прекарал си последните три седмици на палубата. Хонконг. Хаваи. Три седмици с този контейнер. Знаеш за кой говоря.

Горната устна на момчето потрепери, когато той каза:

— Пътуване отне повече от очаквано. Бурята.

Сега на Болд му се изясни откъде идваше това недохранване и обезводняване.

— Колко повече от очакваното?

— Нормално десет дни, този път — двойно.

— А хората в контейнера?

Момчето поклати глава.

— Мога да те задържа тук, в Сиатъл. Корабът ще потегли без теб.

— Ние хората нищо не може направихме. Той беше захлупен.

— Заключен?

— Да, заключен.

— Но ти не ги ли чуваше?

Младежът подозрително го погледна и отново даде познатия отговор с поклащане на глава.

— Имаме закони за лъжа пред полицията.

— Ние чухме ги. Беше лошо, всички плачат. Заключено — призна той. Прекръсти се.

— Ами храна? Не ги ли хранехте?

Младежът отново отрицателно поклати глава.

— Вода?

Същата реакция.

— Но вие ги чувахте! — притискаше го Болд, припомняйки си пронизителния рев и вой. — И нищо ли не направихте?

Матросът го погледна изпод силно сключените си вежди, още по-изразителни от обръснатата му коса. Той измънка:

— Капитана.

— Да — рече Болд, хващайки се за това, — капитанът.

Капитанът, който без съмнение бе взел подкуп, капитанът, който имаше връзките да уреди трансфера, всемогъщият капитан.

— Платили са ви повече заради този контейнер.

Момчето се ядоса.

— Колко пъти си го правил досега?

— Не, не и аз. Другите, да. Не и аз. Това ми е първото пътуване с „Визаж“.

— Без храна, без вода. — Болд се поколеба. — Умрели са хора. Трима души са умрели. Разбираш ли?

Леко кимване, първото му утвърдително кимване.

— Убийство. Разбираш ли какво значи „убийство“?

Паника в очите. Устни, влажни от нервния език. Едва забележимо кимване.

— Арестувам те — каза Болд.

— Не! — извика момчето.

— Капитанът…? — предположи Болд.

Колебание в очите. Напрежение в гръбнака. После отпуснати рамене на капитулация. Младежът измънка:

— Капитанът не дава отвори контейнер. Той казва „Море прави трикове с ушите“.

— Това са кървави пари — каза Болд. — Разбираш ли?

Кимване.

— Затвор — каза Болд.

Кимване.

— Капитанът, той не говори с вас.

— Ще я видим тая работа.

— Той няма говори. Не. А аз? Аз не говори против него. Затвор? — Той сви рамене. — По-добре, отколкото да говориш срещу този капитан.

Болд си представи един екипаж, който бе „изгубен в морето“. Представи си телата им, изчезващи в тъмнината, и една ръка сред вълните, протегната за помощ. Екипаж, предан на капитана си заради по-високото заплащане на труда им, а също и от страх. Мълчалив капитан. Болд се чувстваше като пред каменна стена.

— Кажи ми нещо за трансфера по време на бурята. Нещо се е объркало. Кажи ми за това.

— Лошо море.

— Твоите хора ли изпуснаха контейнера?

— Ние хора? Няма начин! Другите от шлепа. Капитанът на буксира има мозък на бебе. Не може задържи контейнера. Тяхна кула, не наша! Те изпуснаха този край, не ние!

— Техният кран ли? — попита Болд. — Това ли имаш предвид под кула? — Той демонстрира с жестове, но най-накрая все пак му се наложи да рисува с химикалката.

Матросът оживено закима:

— Кран на шлепа.

— Да, разбира се. — Болд се зачуди колко ли комбинации от кранове и шлепове са виждали тези хора. Той видя една малка възможност за разследване. — Нещо с крана ли е станало?

— Не толкова вина на крана. Вълните твърде големи. Двата капитана глупаци да опитват. Но ние опитахме.

— Кранът ли изпусна контейнера?

— Не. Не. Не кранът. Въжета се скъсали. — Той направи с ръцете си движение, сякаш че прави глинена топка. — Контейнер се изплъзва, пада във водата.

— А капитанът опита ли се да го върне?

Матросът не отговори. Гледаше с отсъстващ поглед.

— Не се ли е опитал поне? — учуди се Болд.

Младежът стоически се държеше. Никакви отговори.

— Тръгвай! — заповяда му Болд.

Младежът явно бе стъписан от освобождението.

— Тръгвай! — повтори Болд, — преди да съм си променил решението.

Младежът бързо излезе от стаята, дръпна след себе си стоманената врата, която щракна като тези в затворите.

Болд знаеше от предишни свои разговори с пристанищните власти, че това разследване вече е станало въпрос не само на юрисдикция, но дали всяко престъпление може да бъде доказано: митническата декларация на кораба очевидно не включваше изгубения контейнер и определено не описваше хората в него като човешки товар. Дори да се докажеше, че „Визаж“ е транспортирал контейнера, капитанът щеше да заяви, че никога не е знаел за съдържанието му. Корабите винаги носят стотици контейнери, стотици тайни и обикновено става така, че съдържанието им се описва по списък, но не се проверява нито от капитана, нито от екипажа. На митницата се преглеждат по-малко от десет процента от всички пристигащи контейнери. При всички положения, дори след като получи потвърждение, че контейнерът е бил на борда на „Визаж“, Болд трябваше да намери митническата му декларация. Ако съществуваше някакъв документ за контейнера, там щеше да пише и името на собственика.

Времето, както разбра Болд, остана най-доброто му оръжие. Ако ги заплаши със забавяне и по този начин отсрочи заминаването на кораба, може би щеше да принуди капитана да сътрудничи. Имиграционните служби му бяха като гръб, защото можеха да задържат всеки кораб, замесен в транспортирането на имигранти. Правеха го редовно.

Събра си нещата и прати да извикат Ла Моя. Времето беше всичко.

Болд се опита да обясни проблема на Талмъдж, но той прехвърли цялата отговорност и самото обаждане на заместник-директора Брайън Кугли. Болд трябваше да започне обясненията си отново. Изглежда, Брайън Кугли, който отговаряше за бойните операции, разследванията и съденето на нелегални имигранти, имаше много повече директен опит по задържането на плавателни съдове, което Болд се надяваше да стане и този път.

— Значи искате да си побъбрите с капитана — обобщи Брайън Кугли, — и за това сте съгласни играта да загрубее.

— Вие имате властта да задържите и дори да конфискувате кораба. Правили сте го и преди.

— Правим го през цялото време, но за целта ни трябва все още димящ пистолет.

— А какво ще кажете за свидетелство от страна на член от екипажа?

— Добре, но пак не е кой знае какво. Винаги се намира по нещо, заради което екипажът да го е яд на капитана. Нещо друго?

— Бихте могли да го заплашите със задържане — подкани го Болд.

— Естествено, че мога — съгласи се Брайън Кугли.

— И?

— Капитанът може и да е достатъчно тъп, за да се хване.

— Но вие не смятате така, нали?

— Вижте, можем да сме по-убедителни, ако вие, момчета, го хванете в нарушение. На нас това не ни е в правомощията. Някои от тях играят хазарт, други ходят по курви, някои пият. Ако това момче има някакви криминални прояви, тогава няма какво да се бавим. Международните закони са доста лепкави. — Той помълча от своя край на линията и когато Болд така и не отвърна, Брайън Кугли каза: — Вижте, много пъти сме сключвали сделки със задържаните: те проговарят, а ние им отпускаме малко юздите, но по този начин става толкова бавно, такова губене на време е, че се отказахме. Сега само ги отпращаме да си ходят вкъщи. Връщаме ги на изпращача. Има прекалено много протекции, прекалено много усложнения в международния закон.

Болд разбра, че Брайън Кугли знае подробности от разпита му във Форт Нолан. Дали от преводачката? Дали от самата задържана? Мисълта, че Кугли вече има представа за един от разпитите му, го притесни. Федералните никога не са били на предна линия за нищо!

Кугли предложи:

— Оставете ме да поговоря с този капитан. Имам доста връзки по пристанището, повярвайте ми. Все някой трябва да го е виждал. Аз ще го издиря къде се е скрил, а вашите момчета ще го наблюдават и ще го издебнат да направи погрешен ход. Ако попаднете на нещо вие, единственото, за което ви моля, е да споделяте каквато информация и да намерите.

— Няма проблем. — Но не беше сигурен защо го каза.