Първата жертва

Шестдесет и девета глава

Последният шанс на Стиви Макнийл да намери Мелиса буквално изпадна от чантата й. В тясното пространство на хеликоптера тя се опитваше да изрови от чантата си клетъчния телефон и в този момент картата на линиите от градския транспорт изпадна на чистия пластмасов под.

— Чакай малко! — помоли тя пилота и отвори картата. — Можеш ли да минеш по този маршрут?

— Малко ни е горивото.

— За колкото стигне тогава — каза тя. — Особено в тази част. — Тя посочи мястото, на което Кугли се качи в автобуса да й отвлича вниманието. — Търсим стари консервени фабрики.

— В залива Салмън? Минало бешело. Сега има само ресторанти и навеси за лодки.

— Да огледаме все пак.

Хеликоптерът зави наляво.

Стиви се обърна към техника и попита:

— Този бинокъл може да вижда топлина, нали?

— И още как!

— Топлина на тялото, нали?

— Нали това е идеята — отвърна той.

— А през стена?

— Е, чак пък през стена, не.

— През прозорец?

— Затоплената стая би означавала затоплен прозорец, което би трябвало да даде зелен цвят, а не черно, но зависи.

— Но ако има хора, които да са скупчени в една стая — не миряса тя, — в която да има много машинария и хората да се потят.

— В такъв случай мисля, че би трябвало да се вижда. Вижте, според мен за целта най-подходяща е камерата на Канал 7, но можем да опитаме и така.

В началото на езерото Юниън забавиха ход, подминаха моста Фриймонт и се насочиха на запад над корабния канал към залива Салмън. Стотици, ако не и хиляди най-различни лодки се бяха скупчили и запълнили целия залив. Някои от лодките слабо светеха в зелено, което обнадеждаваше Стиви. Тя изпробва бинокъла, като погледна към покривите и затъмнените прозорци на къщите, които се простираха от южната страна на брега. Техникът оглеждаше лявата страна с друг бинокъл.

Когато минаха над скупчване от стари тухлени къщи, Стиви помоли пилота да направи остър завой. Тъкмо изучаваше къщите, когато техникът се обади от задната седалка.

— Ето нещо интересно, само дето не е склад. — Той посочи. — На около четвърт миля нагоре от вашата страна. Вижте водата до този кораб!

Десетки тъмни фигурки. Може би четиридесет или петдесет лодки безразборно навързани една за друга, борд до борд, борд до нос, както дойде, съвсем не като останалите плавателни съдове, над които прелетяха. Изведнъж Стиви забеляза зелената светлина във водата — бинокълът улавяше някаква топлина.

Хеликоптерът започна да кръжи.

— Явно под палубите има доста топлина — обади се техникът.

— Къде сме? Какво е това? — попита Стиви и посочи пространството с лодки, навързани една за друга.

— Конфискувани са за превоз на наркотици и тем подобни — информира я техникът. — Федералните правят търг около два пъти в годината. Много от тях не успяват да се продадат. Накрая изгниват тук. По-голямата част от тях направо си потъват.

— Конфискувани? — попита Стиви и настръхна. — От федералните? От Имиграционните служби и службите за натурализация, така ли?

— Да, от данъчните, от Имиграционните служби, от ФБР. Тези лодки никога не мърдат оттук. Наричат това място гробище.

Стиви извика толкова силно, че двамата мъже се хванаха за слушалките:

— Свали това нещо долу! Свали веднага това нещо долу!