Първата жертва

Двадесет и пета глава

Процедурата изискваше разследващият офицер да присъства на аутопсията на жертвата, но за Болд това изискване често се превръщаше в жестоко и необичайно наказание. Все пак му се струваше неоправдана загуба на време за следователя, защото хирургическата операция можеше да продължи часове. Той и екипът му, като всеки друг екип от отдел „Убийства“ в страната, бяха намерили начин да заобикалят това изискване. Те присъстваха на аутопсията, но не от начало до край, като оставяха рязането и шиенето на хората с бели престилки. Въпреки това, задачата изискваше здрав стомах. Нямаше начин да се избегне поне краткото общуване с бледия гол труп на жертвата, независимо дали беше пребита, застреляна или изгорена. Технически погледнато, това бе случай на Ла Моя, а следователно и аутопсията бе негова, но Болд реши да го замести, както за да освободи сержанта си, така и за да получи пръв информацията.

Въпреки че използваше хирургични ръкавици, Диксън с бижутерска четка изчисти всеки от ноктите си поотделно. На бюрото му имаше множество надписани пакетчета от аутопсията.

— Ти си вманиачен и досаден — каза Болд.

— Така ли? Вземи това — и Диксън му подхвърли една безцветна нишка, но не уцели. — Ръкавиците често се късат.

— Браво на теб. Надявам се, дезинфекцирате подовете.

— Само когато се вмиришат.

— Никога няма да доведа децата тук.

— Забавачница „аутопсия“ — ухили се Диксън. — Още една от концепциите на Болд, която така и не се възприе.

— Някакви изненади при предварителния преглед?

Диксън прегледа някои от записките, които асистентът му правеше по време на аутопсията, и подреди бумагите си на бюрото. Започна с каталогизиране на пробите пред себе си.

— Технически погледнато е починала от пневмония, причинена от белодробна инфекция. За теб: удавила се е в собствената си слуз, подобно на това, което видяхме при трите жертви от контейнера.

— Добре, спечели вниманието ми.

— Няколко неща я различават. Едно от тях е, че е била диво изнасилена. Намерихме проби семенна течност във вагината и в хранопровода. Ще я пуснем за ДНК. Другото е раздразнението по кожата. Ще говоря за това по-късно. От особено значение за теб са необичайните кръвоизливи в двете части на червата и в дробовете. Това ти е мостът между жертвите от контейнера и тази жена. Бъбреците показаха обгаряния и инфекции, но ще се върна към червата, защото това различава тези жени от други смъртни случаи, свързани с грип. Според мен, тази смърт е подобна на тези, които видяхме по-рано. Моментът е най-добър да вдигнеш шум за безразличието им към случая.

— И можем да я свържем с жертвите от контейнера? — с надежда каза Болд.

— Косвено. Нашите проби ще отидат в лабораторията в Атланта, където вече има подобни проби от жертвите от контейнера. Две или три седмици минимум.

— Прекалено дълго е — поклати глава Болд. — Имам трите мъртви от контейнера, двама вероятни заподозрени убити и журналистка, която липсва вече цяла седмица.

— Ти или Ла Моя ги има?

— Аз съм му момче за всичко.

— Аха.

— Случаят си е негов — заяви Болд в нищото. После попита: — Тя в същия контейнер ли е била?

— Същата етиология е, но едва ли е от същия контейнер. Тази е била замразявана.

— Какво?

— Често се случва с круизните кораби. Някой умира, докато корабът е още в морето, капитанът заповядва да го сложат във фризера. Това, което не знае, обаче, е, че така много ни улеснява работата. Когато размразяваш замразената тъкан, тя бързо се разгражда, клетките на практика се пукат, докато се топят. Изглеждат по различен начин. Държат се по различен начин.

— Замразявана?

— Нали това казах.

— И за колко време?

— Няма начин да разберем.

— Някакви предположения?

— Между две седмици и месец или повече. Ако я извадим след шест седмици, ще е много по-измръзнала, отколкото е сега — и добави, — но това е само мнение, Лу.

— Ами този обрив?

— Не, не е от фризера. Или е химически причинен, или е алергия.

— Значи тя е била тук много преди контейнера — предположи Болд.

— Според мен да.

— Но е умряла от подобна болест.

— Според мен, да — пак предположи Диксън. — Може всичките да идват от едно и също село, или нещо такова.

— Трябва ми този фризер. Трябва ми предназначението на контейнера. Мислихме си за нелегална фабрика. Като се вземе предвид ватата в контейнера…

— Не мога да го потвърдя само по няколкото пробождания от игла по пръстите.

— Но това не е бил кораб за круизи.

— Ако е било експлоататорска фабрика, Лу, тогава трябва да е някъде до пристанището, до рибарските докове или нещо такова.

— Защо мислиш така? — попита Болд.

— Или пък в някой стар консервен цех — продължи Диксън. — Всички консервени цехове имат фризери.

— Намерил си нещо по нея, нали? — нетърпеливо предположи Болд. Той добре познаваше този човек. Точно като Бърни Лофгрийн от съдебната лаборатория, Диксън пазеше най-интересното за накрая. — Какво става, по дяволите, Диксън?

— Не става — поправи го Диксън, — а предстои. Стъпалата й бяха покрити с това. Трябва да е било или консервена фабрика или кораб.

— Краката й… покрити… с… какво? — попита Болд.

Диксън затърси сред десетината пакетчета и подаде едно от тях на Болд:

— Рибени люспи — съобщи той. — Краката й бяха покрити с рибени люспи.