Първата жертва

Четиридесет и пета глава

Стиви се прибра в апартамента си изморена и уплашена. Мелиса бе изчезнала, Клайн бе намерена мъртва, връзката между тях бе ясна, и, което е по-лошо, въпреки предупрежденията Стиви продължаваше разследването. Тя заключи вратата на апартамента и пусна алармената инсталация. Отпи глътка арманяк от чашата си, като държеше бутилката под мишница, но преди това се заключи и провери спалнята, банята. Най-накрая пусна водата в банята и се съблече. Питието не й помогна да изтрие от съзнанието си образа на Клайн, отпусната на стола. Все още усещаше тази жена върху себе си в калта, топла и неподвижна. Помнеше чувството си за безпомощност, заклещена под това нещо, което повече не беше човек. Познаваше тази жена, бе говорила с нея. В съзнанието й вече нямаше образ, бе останало само някакво топло вътрешно усещане.

Лежа във ваната много, много дълго време. Остави топлата вода да тече непрекъснато и да прелива през преливника. Търкаше се и пак се киснеше, но все не можеше да се почувства чиста. Алкохолът я топлеше отвътре, както водата отвън. С хлъзгави пръсти напълни отново чашата си, с надеждата да изпъди призраците, но всеки път, като затвореше очи, усещаше Клайн върху себе си. Хвана се, че й се иска да живее с някого, че й се иска да има съквартирант или любовник, или съпруг, някой приятел, който да я успокои и поглези в моменти като този. Самотата я надви и й причини болка, която нищо не можеше да излекува, нищо не можеше да заглуши.

Най-накрая се измъкна от ваната и се покри с луксозен хавлиен халат. Искаше й се да не е толкова уплашена и уязвима. Излезе от убежището си и отиде там, където можеше да наблюдава звуците и вида на нощния град. Стори й се, че е краят на седмицата, толкова много лодки имаше на брега. Искаше й се чувството на умора да я надвие, но това не беше нощ на сбъднати желания. Мислеше си за целия трафик пристигащи и заминаващи кораби. За хилядите контейнери, пътуващи от едно до друго място, за чувалите с трупове, изкарани от намерения контейнер, за семействата на жертвите, за цялата верига от случки, която започна след откриването на контейнера. Искаше й се нищо да не се бе случвало, пет пари не даваше за историята в медиите. Искаше й се Мелиса — жива и невредима — да споделя с нея гледката в момента. Копнееше за завръщането й. Плака за това, плака силно, допивайки съдържанието на чашата и оглеждайки се за бутилката, която бе оставила до ваната. Чу гласове и се зачуди дали й се причуваха или наистина идваха от улицата.

Стана й студено, затова тръгна да провери дали не е оставила някой прозорец отворен. Обикаляше апартамента шокирана и отчаяна. Нощният въздух, идващ от залива, бе едно от предимствата на апартамента, но тази нощ търсеше топлина. Не намери нищо отворено, само халатът й бе разпасан. Завърза колана си, провери бравата на балкона, нещо, което никога не си правеше труда да направи, тъй като живееше в мансарда, и се запъти към леглото.

Видя сянка и потръпна, но тя се оказа на едно от тропическите й растения, разлюлени от бриза.

Пътят към спалнята й се видя много дълъг, тъй като спря пред входната врата да се убеди още веднъж, че всичко е наред. Искаше й се да имаше нещо по-сигурно от обикновена брава, може би верига или нещо подобно, но вътрешният ред на сградата забраняваше такава екстравагантност. (Старите жители на блока твърдяха, че тази наредба е въведена по искане на семейството на някакъв човек, умрял от инфаркт. Той се обадил на 911, но забравил веригата на вратата и по този начин забавил помощта на линейката.) Коридорът към спалнята й се видя непоносимо дълъг, защото трябваше да мине първо покрай дрешника, килера за спално бельо, стаята за гости и тоалетната. Никога досега не й се е струвала толкова далеч. Заключи вратата на спалнята си, съблече халата и облече памучна пижама. Обикновено спеше без дрехи. Напълни пак чашата си и я взе със себе си в леглото, знаеше, че трябва да се напие, или поне почти да се напие, за да не усеща нищо. Това също беше показателно, защото арманякът обикновено веднага я размекваше. Страхувайки се да остане в тъмната стая, тя гледаше телевизия, прескачаше от канал на канал, но всичките приличаха на безкраен парад от реклами. В черните паузи при смяна на каналите виждаше само безкръвното лице на Клайн и издутия й език. Виждаше смъртта. Времето някак едновременно се влачеше и препускаше. Усети, че сърцето й прескача, и си помисли, че може би алкохолът е подействал в крайна сметка.

Телефонът стана неин враг, защото непрекъснато я изкушаваше, измъчваше я. На когото и да се обадеше, щеше да се отзове, сигурна беше в това, всички, от приятели и съседи, до половината сиатълска полиция. Но тя не искаше да се обажда, не искаше да признае страха си пред себе си, още повече пред други. Представяше си как щяха да се смеят зад гърба й, как щяха да пускат шеги по неин адрес в бранша. Никога не би се изложила на такова нещо. Болд й беше дал визитката си, би могла да измисли нещо, уж се сетила за подробности относно Клайн, можеше да го повика на безнадеждно дълго посещение, докато присъствието му я убедеше в безопасността й или докато й подейства алкохолът.

Но се случи така, че тя просто заспа. Дистанционното от телевизора все още беше в ръката й, един от независимите канали излъчваше цветен филм. Беше заспала полуседнала. Вратът й беше подпрян в неудобна позиция, главата й — надвесена, като че ще падне. Чашата й беше полупразна, а съзнанието й — полунащрек. Нощната лампа беше светната, звукът на телевизора — изключен, а памучното одеяло — метнато на кръста й. Часовникът до леглото й отброяваше минаващите минути. Спеше, а съзнанието й оставаше наполовина будно, ужасна комбинация от привиждания на Клайн и алкохолен делириум. Сънищата й бяха ясни и опасни, и я държаха в прегръдките на безкрайния кошмар.

Приспана от виното, тя се събуди от тихото, но ясно тракане на асансьора. В началото си помисли, че е сирена на някой кораб. Защо ли я е събудил този звук? Слабата светлина на часовника показваше 3:20 сутринта. Леко разтърси глава. Мансардата беше на отделен етаж и асансьорът можеше да стигне до него само ако е задействан със специален електронен ключ. Само тя и портиерът или нощният пазач имаха достъп до него. Дори хората от поддръжката го нямаха. Но защо му е на Едуардо да идва без предупреждение в този час? Видя й се странно. Необяснимо.

Цифрите на часовника се смениха на 3:21 и на Стиви се стори, че някой й намига. Постепенно съзнанието й се избистри, сетивата се изостриха. Нещо не беше наред: в неподходящ час, на неподходящ етаж, всичко бе неподходящо. Ушите й се наостриха, изведнъж чувствителни за всеки звук: вентилацията, бученето на града, собственото й дишане, сърцето, туптящо в гърдите й. Тя стана от леглото и започна да стъпва като призрак по пода, като отражение на ефирна пижама и леки крайници, заобиколени от слабата светлина, процеждаща се през щорите от улицата.

Пръстите й напипаха и отключиха вратата на спалнята. Забрави, че тази врата й предоставя допълнителна сигурност. Ако коридорът й се стори дълъг преди, сега й се стори два пъти по-дълъг, точещ се към предната част на апартамента като тунел. Босите й крака се препънаха в отлепения край на мокета. Спомни си как се бори с декоратора заради този килим — от телевизията не искаха да се бръкнат за още девет долара на квадрат, но в края на краищата работата на декоратора бе да гледа тя да е доволна. С усмивка си помисли как винаги се налага, как се бори да има контрол над всичко. Но какво значение имаше всичко това сега, включително и качеството на мокета, сега, когато се промъкваше на пръсти по коридора, когато безопасността й бе застрашена?

Други мисли нахлуха в главата й. Сети се за телефона, който вече беше на еднакво разстояние от нея в двете посоки, за пистолета, който си стоеше в чекмеджето на нощното й шкафче, за баща си, за Мелиса, за подутия език на Гуен Клайн. Цял парад от мисли и образи влезе от главната улица при нея, стъпка я, смачка я, отклони я от единственото й намерение да провери какво, по дяволите, става в антрето.

Почувства се като вързано на ластик топче от детска играчка, подскачаща нагоре-надолу, не знаеше дали да се крие обратно в стаята или да остане да се предаде, още повече, че чу ключ да насилва ключалката. Този звук я парализира, тя замръзна, първо, защото бе толкова невъзможно някой да се опитва да влезе в апартамента й, и второ, защото само след секунди й просветна, че точно това се случва. Съвсем объркана от тази ситуация, с картини на подутия език пред очите си, тя без съмнение вече знаеше каква е съдбата й: изнасилване, удушване, оставена на пуснат газов котлон. Не трябваше да упорства в тази история, която поглъщаше всеки и всичко забъркано в нея. Искаше й се да извика: „Добре де, отказвам се!“, сякаш можеше да спре мига, който й бе донесъл този посетител пред вратата, но знаеше, че той не взима решенията, а е само изпълнител.

Така и не разбра какво я накара да доближи вратата, само знаеше, че е от другата страна на усилията му, отделена от него само с двусантиметровата дървена врата. Тя довлачи един прав черен стол и подпря с него бравата, както беше виждала да правят по филмите. Подпрян от едната страна, той изглеждаше патетично крехък.

Погледът й се натъкна на малкия охранителен монитор, петинчов телевизионен екран, който сменяше кадри от фоайето на сградата, асансьора и площадката пред вратата й.

Във фоайето нямаше никого. В три часа през нощта Едуардо би трябвало да си седи на бюрото. Единственото възможно обяснение бе да е излязъл за една цигара или до тоалетна. Дали пък не беше той пред вратата? Но смееше ли да попита? Да не би да е станала някаква грешка? Дали Едуардо знаеше, че е в беда? Дали щеше да дойде да й помогне? Да не би да е натиснала някой друг бутон по погрешка, когато е нагласяла алармата? Освен нея само Едуардо имаше ключ за асансьора. Това би могло да е обяснение, но само дотолкова, доколкото всяко разумно обяснение успокоява паниката. За секунда почувства облекчение, явно е станала някаква грешка. Напрежението, което почти я бе парализирало, се отдръпна. Отново можеше да се движи.

Следващият кадър, който се появи на охранителния монитор, бе празният асансьор. И това беше логично. Едуардо бе докарал асансьора до етажа й.

Стържещият звук от другата страна на вратата продължи и теорията й отиде по дяволите. Едуардо знаеше кой ключ да използва.

Следващият кадър показа гърба на човек застанал пред вратата й. Мъжът беше голям. Носеше пуловер с качулка. Не беше Едуардо.

Ключалката се отвори, алармата се задейства, столът падна.

Стиви хукна по коридора. Простираше се далеч пред нея и ставаше по-дълъг с всяка крачка.

В телевизията бяха разпространили брошура за домашните аларми. Стиви знаеше много повече, отколкото й се искаше за тази аларма. Средното време за реагиране на полицията беше двайсет до трийсет минути. Първо алармата сигнализираше на охранителната компания, към която е свързан човек, после от охранителната компания телефонираха на живущите в апартамента, за да се уверят, че не е фалшива тревога, после компанията пращаше свои хора на местопроизшествието, и чак тогава, ако има нужда викаха полицията. В нейния случай, заради опасността, на която бе подложена, всеки сигнал би трябвало да се тълкува като сигнал за взлом — полицията трябваше да бъде извикана незабавно. Това означаваше, че времето за реагиране е намалено поне с десетина минути. Но това едва ли щеше да й помогне. Алармата беше само са отвличане на вниманието, тя би уплашила и изгонила само някой дребен крадец. Но тя не можеше да сплаши изнасилвач и професионален убиец.

Коридорът все не свършваше.

Столът изпука и изскърца, сякаш болтовете му изпуснаха. Този звук за нея бе като ножове, забиващи се в гърба й. Краката й не можеха да я пренесат толкова бързо. Вратата в края на коридора не ставаше по-голяма, не се приближаваше — неприятна илюзия породена от паниката.

Когато столът се разцепи, звукът беше като пистолетен изстрел. Тя не се огледа назад, не изгуби и стотна от секундата, докато не влезе през вратата и не се врътна да я затръшне и заключи. Той беше огромен кучи син, с качулка, закриваща лицето му. Тичаше като бик, с нападателно наведена глава. Тя блъсна вратата и дръпна резето.

Той със засилка блъсна вратата и цялата каса, заедно с поддържащата колона, изскочи от стената, пластмасовият панел само изпука и веднага поддаде. Стиви се хвърли към телефона до леглото си, опитвайки се в същото време да извади пистолета от чекмеджето. Телефонът беше блокирал. Тя натисна спусъка, но уцели тавана над вратата. Опита пак. Застреля телевизора, който беше на два метра от вратата, където мислеше, че цели.

Чу се още един изстрел. Този прозвуча зад вратата. Тя инстинктивно хвърли пистолета си, като че не беше неин. После го погледна, зачуди се какво по дяволите прави, хвърли се на земята и го сграбчи.

Зад вратата се чу шум от сбиване.

Стиви се бе сгушила зад вратата, с едната ръка на оръжието си, с другата готова да отключи вратата, подтиквана от любопитство и от шесто чувство, че може би е нужна помощта й. Когато чу един от пластмасовите прозорци да се чупи, натисна бравата. Някой там я защитаваше. Чуваха се звуци на трошащи се мебели и глухи удари на плът, които ставаха все по-силни и ясно различими.

Алармата оглушително пищеше, тя се затича по коридора с протегнат пистолет.

Големият мъж с качулката пълзеше по килима, опитвайки се да стигне отворената врата на апартамента. От носа му течеше кръв и бележеше пътя му по мокета.

Друг мъж, висок и слаб, го последва пълзешком и стовари на гърба на първия лампата й „Хондел“ за шест хилядарки. Жертвата подскочи, обърна се и ритна другия мъж в лицето, отметна го назад и завладя лампата. Но потърпевшият се претърколи, изрита го с все сила и го хвана за рамото.

Тя видя синьо проблясване на стомана — пистолет на пода в кухнята — това я вдъхнови да вдигне пистолета над главата си и да дръпне спусъка. Куршумът проби дупка в тавана, изсипа се мазилка, което за кратко отвлече вниманието и на двамата. В тази милисекунда мъжът с качулката се хвърли към другия, сграбчи го за якето и го постави между Стиви и себе си. После извъртя мъжа, метна го към другия край на стаята и избяга от апартамента още преди Стиви да разбере какво става.

Другият мъж с падането счупи още един пластмасов прозорец, който се пръсна на хиляди парченца, и се изсипа като водопад. Той се повлече навътре и излезе на балкона. Нашественикът се изстреля от апартамента толкова бързо, че от него се видя само размазана форма и цветове.

Стиви стоеше, сграбчила пистолета с двете ръце и трепереше, изстинала от ужас. Направи две крачки надясно, прицели се към сирената на алармата на тавана, като застана точно под нея, и я застреля. Стаята потъна в тишина. Стиви вече не знаеше коя е.

В тишината, която последва всичко това, се чу затваряне на вратата на пожарния изход, чу се тежкото дишане на непознатия, който бе изхвърчал през прозореца. Паниката накара кръвта да пулсира в слепоочията й. Никъде не се чуваха сирени.

— Кой си ти? — попита тя, като държеше пистолета пред себе си за самозащита, отстъпи назад, но се спря малко преди счупеното стъкло. — Ще стрелям — предупреди тя.

— Няма да улучите… — изпъшка той.

Мъжът вдигна глава. Беше Джон ла Моя.