Първата жертва

Тридесет и шеста глава

Болд изчака десет минути пред кабинета на вицепрезидента по човешки ресурси на Боинг. Беше сам с изтърканото си куфарче, десетгодишния си стар костюм и стомах, сгърчен от нерви. Винаги е бил в ролята на този, който задава въпросите, а не този, когото питат. Мисълта, че някой администратор с титла, толкова дълга, че не се побира на визитката му, ще го разпитва за живота му, за семейството му, за мечтите му, изведнъж силно го обезпокои. Как ще му обясни, че не иска тази работа, а само има нужда от допълнителен доход? Как ще му обясни, че ако Шийла Хил и без това го прикове към бюрото, тогава по-добре да ходи, ако трябва, и на другия край на града, но поне да получава двойно по-голямо заплащане? Как ще обясни, че да седи на бюро, докато останалите са в играта, за него е жестока форма на мъчение? Как ще обясни на друго човешко същество по не много болезнен начин, че той живее заради акциите, заради труповете и че това, че те поддържат жив мозъка и активно въображението му, е достатъчен довод за него?

Масичката за кафе от дебело стъкло бе затрупана със списания за авиация и голф. От отсрещната страна на чистата, почти антисептична приемна седеше зад бюрото важна секретарка, заета с телефона и компютъра, въпреки че не изглеждаше претрупана с работа. Той почисти раменете си, провери още веднъж възела на вратовръзката си. Ръката му бързо се спусна към чатала, за да се увери, че ципа му е вдигнат. Секретарката забеляза това движение, прие го на своя сметка, повдигна леко глава, погледна го над половинките си очила и каза:

— Няма да отнеме много време.

Мелиса Чоу бе изчезнала от десет дни. Само това се въртеше в главата му.

— Не, няма — съгласи се Болд, с което смрази и без това безизразното й лице.

Погледна часовника си. Вместо да види стрелките за часове и минути, той забеляза датата. Десет дни. Според правилника тя вече е мъртва. Но Болд, който беше видял касетата, смяташе другояче. Сега, при положение че трябваше само да намери къде е експлоататорската фабрика, имаше достатъчно улики, които да следва. Хвърли поглед на списанията за авиация, виеше му се свят.

В този момент Ла Моя, въпреки рисковете, продължаваше да държи Макнийл под наблюдение, Гейнис бе пратена да разследва вноса и обработката на вата, а други да търсят по магазини за преоценени стоки, пазари и улични сергии в целия Кинг Каунти и да предоставят на Лофгрийн и лабораторията му парчета синя вата, използвана за производството на дрехи. Освен това за следствието бе необходим списък с всички празни сгради в областта — от консервени фабрики и бивши училища до самолетни хангари. Трябваше да намерят тази нелегална фабрика. Болд разбра колко безкрайна е работата. Изведнъж идеята да стане забавачка на корпорацията „Форчън 500“ и да шпионира работниците й изгуби целия си блясък. Дори самото чакане на вицепрезидента по човешки ресурси да се освободи от разговора си по телефона му се стори безсмислено.

Той погледна черно-бялата снимка на стената и видя три могили, които по-късно разбра, че в същност са сивите изкривени покриви на самолетни хангари, а не прясно изкопани гробове. Но това видение му напомни за дигиталния запис, в който Мелиса споменаваше за „гробището“. Дали има и други жени, погребани в гробището Хилтоп? Дали са пропуснали това?

Той грабна телефона и набра номера на собствения си пейджър. Десет секунди след като затвори телефона пейджърът силно иззвъня. Той го погледна, стана и хвана старото си окаяно куфарче.

— Нещо става — осведоми той секретарката. — Трябва да се връщам в кабинета си.

— Той ще приключи с разговора си след минутка — примоли се тя.

Болд усети, че нейната работа е да го задържи, а това бе неин проблем.

— Спешно е.

Жената кимна, явно облекчена. Официалните му полицейски задължения сваляха отговорността от нея.

— Да ви презапиша ли час?

— Аз ще се обадя.

— Можем да го направим още сега. Ето дневникът му е тук, при мен — и тя прелисти няколко страници.

— Да, но моят си е в кабинета — каза той.

— Той ще бъде ужасно разочарован, че ви е изпуснал. — Тя погледна към телефона, явно надявайки се да види, че линията се е освободила. Опита се да го забави. Никой не би си тръгнал по средата на разговора. — Много се говори за вас.

— Говори се? — учуди се той. — Е, радвам се — каза той и се намръщи. Не искаше да бъде предмет на разговори.

Показалецът й с дълъг пластмасов нокът започна да търси из графика на шефа й.

— Как сте с голфа?

Болд я погледна объркано и хвърли поглед на списанията, разхвърлени на масичката за кафе. Бе опитал тази игра в един друг живот, когато Лиз бе здрава, а децата бяха само една идея, обсъждана след правене на любов.

— Ще им трябва четвърти в петък — каза тя умишлено тихо. — Всички големи сделки се правят там. Предполагам, че знаете доста за голфа.

— Малко съм поръждясал — каза той. Миниголфът на Майлс бе единственото, което бе играл през последните години.

— Мога да ви впиша.

— Не, благодаря. Наистина първо да си прегледам графика. — Той плю на етикета и тръгна към вратата.

— Ще се обадите ли? — някак притеснено изстреля тя.

Той трепна. Нямаше да се обади. Поне известно време. Първо щеше да разкаже всичко на Лиз, за да я включи и нея във взимането на това решение. Тя планираше да се върне на работа с пълен работен ден около Деня на благодарността. Щеше да възприеме смяната му на работа като упорит отказ да разбере, че се е излекувала, като начин финансово да подсигури бъдещето си.

Неговото време на самостоятелно управление на семейството свърши. То бе свършило от няколко месеца, но той бе прекалено претоварен, за да го приеме. По някакъв странен начин той стана зависим от нейната болест, бе нагодил живота си към нея, съсредоточил всичките си мисли върху последните шестнайсет месеца, добре научил ролята на самотен баща, осиротял съпруг и глава на домакинство, бе станал зависим от нейната зависимост от него. Трудно му бе да приеме нейното завръщане в семейството. Неговите решения отново щяха да се поставят под въпрос, установената от него монархия отново щеше да стане демокрация.

При асансьорите видя отражението си в едно стенно огледало. Предложението на Мама Лу за по-добър костюм направо го разсмя. Този наистина му стоеше повече от зле, пък и кройката беше съвсем неподходяща. Ла Моя беше прав. Той носеше костюми само по погребения и вечери за връчване на награди.

Ако се върнеше някога на това интервю за работа, щеше да облече сиво-кафявите си панталони и пуловер. Но нямаше да се върне. Не и в скоро време. Знаеше какъв ще бъде гласът на Лиз преди още да го чуе. Чудеше се дали някога ще може пак да свикне с това нейно участие и ако не, то какво да прави.