Първата жертва

Седемдесет и втора глава

Мама Лу, облечена в копринена синя роба с избродирани на нея сцени на селяни, обработващи оризови поля, приличаше на борец. Разкошната й черна коса беше вързана на кок, закрепен с нещо, което на Болд му приличаше на осиротяла клечка за ядене. Изкуствените й зъби блестяха, съвсем наскоро почистени и полирани. В тази роба имаше акри плат, а в ахатовите й очи се четеше години мъдрост. По изражението на припрения Болд тя веднага разбра, че има сериозни проблеми.

— Елате и седнете. Краката ми са уморени.

Апартаментът над малкото магазинче за зеленчуци беше поне три или четири пъти по-голям, отколкото си мислеше в началото Болд. Първата стая, която си беше избрала за приемна на гости и за хранене, беше семпла и непретенциозна. Когато Мама Лу въведе Болд във вътрешната стая, той видя истинското лице на жената, с която трябваше да сключи сделка. Нямаше ги азиатските антики, предметите от нефрит и резбована слонова кост.

— Притеснен сте, господин Бот — отбеляза тя. — Седнете, моля.

Той седна на тапицирания с кадифе капитански стол с махагонови подложки за ръцете във формата на лъвски лапи. Тя заемаше цялото диванче, което й прилягаше като трон.

— Обичате чай, нали? — Тя позвъни с малка стъклена камбанка, за да повика млада, около двайсетгодишна жена в семпла черна рокля и джапанки. — Чай — поръча Мама Лу. — Той го обича силен, със захар — каза тя за негово учудване.

— Има ли нещо, което да не знаете? — попита той.

— Ще видим — позволи си усмивка тя.

Той кимна. Мама Лу имаше толкова непринуден маниер да говори по същество, без това изобщо да изглежда така.

— Знам за хеликоптера — информира го тя. — Да, зная дори и за ареста на Диленси авеню. Зная и че не бихте посетили една стара жена в дома й с изражение като това в момента, без да сте си наумили нещо. Така че, какво има, господин Бот?

— Лошо — отвърна той.

Тя леко кимна с благородната си глава.

— Каквото и да е — неочаквано каза тя, — не може да е нито хубаво, нито лошо. То съществува, защото трябва да съществува. Да го класифицираш, е да се опитваш да го овладееш, да ограничиш вътрешния му потенциал. Да не съдим твърде бързо, господин Бот.

Болд сдържа желанието си да говори прекалено бързо.

Тя въздъхна.

— Дошли сте тук, за да ме арестувате ли?

— Надявам се, че не — рече той.

— Защото има патрулни коли — обясни тя. — Ами медиите?

— Идват.

— Колко неучтиво.

Чаят беше поднесен мълчаливо и изкусно, с грациозен танц на ръцете и китките. Младата жена бе красива и миришеше на люляк. Когато излизаше от стаята, роклята й изшумоля и отново ги умълча.

Болд отпиваше по малко от богато направения чай с надеждата, че тя ще продължи разговора. Най-накрая той каза:

— Мога да свържа търговската ви компания с ватата, открита в първия контейнер. Ако ми се наложи, ще го използвам.

— Митническо нарушение. Държавно престъпление. Това не ви влиза в работата, господин Бот.

Той не отвърна.

— Какво ви интересува? — добави тя. — За какво сте дошъл?

— Доставките на зеленчуци.

— Не съм единствената, която доставя зеленчуци, господин Бот.

— Сигурен съм в информацията си, госпожо, но съм безсилен да я използвам. Системата ни е слаба. Корумпирана. Но само с нея разполагам. Тя е единственият ми инструмент. — И добави: — Кораб е. — Тя трепна. — Знаем това със сигурност. И вие го знаете. Трябва ми местоположението му, сега, тази вечер. Веднага! Ще ви арестувам и ще ви злепоставя, ако трябва. Нямам друг избор.

Тя го шокира с усмивката си.

— Моят проблем е същият като вашия — каза тя. — Ако аз стана източникът на информация, ако това някога се разбере, рано ще отида в гроба. Това не е в мой интерес.

— Мога да арестувам Кугли — каза той, — но това трябва да стане тази вечер, преди да е разкарал хората си.

— Знаете много — каза тя.

— Ами ако не ми кажете? — попита той, чувствайки нежеланието й да изрече информацията, от която имаше нужда. — Ако сам я позная?

— Самопознанието е единственото истинско знание — усмихна се тя отново. Зъбите й бяха безупречни.

— Кораб — каза той. — Траулер. Стар траулер.

— Какво прави полицията с колите на наркотрафикантите?

— Конфискува ги — каза Болд, опитвайки се да следи мисълта й. — Прибираме ги. Съдът събира всяка собственост…

Очите й светеха.

— Конфискуваната собственост се продава на търг — каза той.

— Не и ако никой не иска да я купи — поправи го тя.

— Господи! — ахна той.

Още една широка усмивка.

Болд набираше номера на диспечерката, още преди да стигне стълбите.