Първата жертва

Осма глава

Мелиса получи от Стиви дигиталната камера, както и две много малки касети с резервна батерия. Говореха в ъгъла на новинарската студия на Кей Ес Ти Ви, докато всички наоколо се подготвяха за новините в пет. Стиви й подаде чантата с камерата и се почувства длъжна да предупреди Мелиса:

— Това не е картбланш да поемаш нещата в свои ръце.

— Разбирам.

— Не се отнасяй толкова повърхностно към това.

— Разбирам защо смяташ, че трябва да го кажеш. Трябва да предпазиш и студията, и себе си.

— Изобщо не става дума за това. Опитвам се теб да предпазя.

— Пак ли имаш седмо чувство?

— Винаги искаш да знаеш всичко за мен преди мен самата.

— Разбира се!

— По дяволите, не се шегувам!

— Госпожо Макнийл? — повика я студийната директорка. — Остават две минути.

Стиви с нетърпелив жест я накара да се махне. Погледна Мелиса и видя, че има някакъв проблем.

— Нещо става, нали? Познавам този поглед.

Мелиса поклати глава.

— Какво каза за автомивката?

— Нищо, само ти намекнах. Снимките си струват. Имам и други добри снимки. Ще видиш.

— Кога? — настоя Стиви.

— Подслушах го как споменава гробищата по уличния телефон — прошепна Мелиса.

Стиви потрепери.

— Кого си подслушала? Какво гробище?

— Госпожо Макнийл! — отново повика студийната директорка.

— Идвам! — кресна й Стиви. Когато се обърна, Мелиса вече напускаше студията. Стиви знаеше, че най-правилно би било да тръгне след нея и да я спре. Отвори ли се дума за работа, Мелиса ставаше като кон с капаци. — Чакай! — викна й.

— Шестдесет секунди! — съобщи студийната директорка.

— Ще ти се обадя довечера — с устни каза Мелиса и направи жест, че държи телефонна слушалка.

— Обади ми се! — повтори Стиви, все още колебаеща се дали да не зареже предаването и да спре малката си сестричка. — Ще чакам да ми се обадиш!

Един стажант отвори на Мелиса двойната врата и тя за последен път погледна и се усмихна на Стиви. Отново вдигна ръка към ухото си: ще се обади.

— Трийсет секунди! По местата, моля!

Стиви с нежелание тръгна към бюрото си, а стомахът й все повече се свиваше на топка. Ако не беше интервюто с главата на Имиграционните служби и службите за натурализация, вероятно щеше да се предаде. Сега обаче тя седна и прегледа сценария, докато й свържат микрофона.

Температурата в студията заради компютризираната електроника се поддържаше около петнайсет градуса. Студийната директорка, която четеше сценария, беше облечена в памучна блуза. Стажантът беше донесъл чая на Стиви с една лъжичка истинска захар, вместо със заместител. Стиви борбено се отърва от чашата и за последен път се задълбочи в сценария си. Без значение колко се е готвил екипът за излъчване, нервите им винаги бяха обтегнати. Постоянните усилия на новините „Четири в пет“ да поддържат рейтинга си на челна позиция в местната класация доста напичаха обстановката.

Уилям Кътлър, който партнираше на Стиви, се интересуваше много повече от това, как изглежда на монитора, отколкото от сценария. Били-Боб, както го наричаше Стиви, прекарваше по-голяма част от времето си по церемонии за разрязване на ленти и ценеше тази извънредна работа, която даваше доста прилични хонорари, в много по-голяма степен от новините.

Тя се погледна за последен път на монитора. Въпреки че беше на трийсет и седем, тя все още изглеждаше чудесно пред камерата. Косата й, дълга до раменете, бе силно осветена, сакото й беше малко по-дълго, отколкото би трябвало, прекалено семпло и безвкусно, но перфектно за продуцентите и техните безценни рейтинги. А тези рейтинги й осигуряваха договор, който включваше градска кола, шофьор, който да снове с нея насам-натам, и освен всичките й разходи покриваше наема за петстайния апартамент. Промоционен договор с Нордстром я подсигуряваше с гардероб само срещу петсекундна реклама сред заключителните надписи. Бледата нежна кожа, която се показваше през подчертаната с хирургическа точност цепка, както и лекотата, с която се държеше, й бяха спечелили етикета „Открито сексапилна“ в една статия на „Нюзуик“ за падането на стандартите в местните новинарски предавания. Но въпреки цялата критика рейтингът й оставаше супер. Само либидото на Били-Боб заплашваше да ги срине. Чуваха се слухове за някакви ученички, наркотици, целонощни партита. Ако Били-Боб не си закопчаеше ципа, новините „Четири в пет“ щяха да са загубени.

— Петнадесет секунди — съобщи застанала между двете автоматични камери и кабелите за микрофоните студийната директорка. Тя носеше бележка, написана на ръка, която да подсети двамата водещи да вмъкнат страница Б-36, която първоначално не беше включена в сценария.

— Косата ми! — извика Уилям Кътлър, перчейки се.

Студийната фризьорка се залетя към сцената, докато студийната директорка продължаваше броенето.

— Десет секунди! — Фризьорката внимателно прекара гребена по лакираната коса на Уилям Кътлър, забавяйки се малко с един непослушен кичур.

— Идиотка такава! Да не си някоя кучешка фризьорка? Дай ми това! — Кътлър издърпа гребена от ръката й и саморъчно подреди кичура си.

— Девет… разчистете сцената… осем — броеше директорката, без да й трепне гласа. — И това ми било професионалисти!

Фризьорката се измести от камерата и сумтящият Кътлър се огледа в монитора още веднъж. Изхвърли гребена от сцената към фризьорката.

— Четири… три… две…

Лицето на Стиви светна, когато погледна камерата. Тя буквално живееше заради този момент: стотици хиляди зрители съсредоточени върху всяка нейна дума, но сега мисълта за Мелиса отслабваше тръпката. Предварително записан глас се чу в ухото й: А сега, най-гледаният новинарски екип на Сиатъл, Стиви Макнийл и Уилям Кътлър, в новините „Четири в пет“.

Стиви започна да чете текста от телескриптера. Усмивката й, перфектна като за снимка, тонът й, леко дрезгав и чувствен, погледът й мек, прикован към камера 2. За съжаление новините бяха „само колкото да запълнят празнините между рекламите“. Един ръководител й го обясни, когато беше отишла в Ню Йорк, надявайки се да направи големия скок в кариерата си от репортер пред камера към водеща.

Показа се заставка с кадри от ваденето на контейнера и как водят загърнатите в одеяла жени към колите на бърза помощ.

Адам Талмъдж бе облечен с тъмен костюм, бяла, закопчана догоре риза и синя вратовръзка с червени орлови глави. Шпицарките му, минали през обущар, бяха добре лъснати. Все още беше запазил по-голямата част от косата си, която приличаше на светлосиво, къдраво, късо подстригано кепе. Имаше изразителни черни вежди и ясни сини очи, приличащи на пресен лед или на стъкло за препариране. Когато се здрависа със Стиви, по лицето му бе изписано донякъде резервирано, но все пак дружелюбно внимание. Очите му, за разлика от тези на останалите мъже, дори за момент не се отклониха към анатомията на тялото й, и тя веднага се увери, че е добре трениран как да се държи с медиите. Тя не се и съмняваше, че след като се е съгласил на това интервю, Талмъдж си е избрал определена линия на поведение. Тя всъщност настояваше това интервю да се състои съвместно с Кугли, който в момента бе седнал на стола от фибростъкло извън обхвата на камерата, но Талмъдж предпочете да е сам.

— Всичко наред ли е? — попита госта си Стиви.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

Ръката на студийната директорка се вдигна, за да й даде знак и после властно махна.

— Екипът на „Четири в пет“ с удоволствие ви представя едно интервю с Адам Талмъдж, северозападния регионален директор на Имиграционните служби и службите по натурализация, със седалище тук, в Сиатъл. Добре дошли.

— Добре заварили, Стиви.

— Имиграционните служби са порталът, през който всеки легален имигрант може да влезе в страната — започна тя. — Те поддържат своя собствена, независима федерална полиция, която следи границите и пристанищата. Колко души годишно задържате в Сиатълската област?

Цветът на лицето на Талмъдж показа, че са му подали ниска топка. Той каза:

— През изминалата календарна година задържахме приблизително две хиляди и двеста души, но нека ви кажа, че…

— Това не е малко — прекъсна го Стиви, като по този начин придаде особена тоналност на интервюто. Нямаше да позволи на Талмъдж да отклони и да промени темата, както ги учат медийните консултанти. — И от тях приблизително колко души пристигат с контейнер или кораб?

— Може би между една трета и половината. — Той незабележимо погледна извън камерата към Брайън Кугли.

— Каква част от тях са политически имигранти?

— Политическите бежанци са само около десет процента от всички нелегални — поправи я той.

— А какъв процент от нелегално влизащите успява да задържи вашата служба?

— Няма как да изчислим това.

— А по приблизителни оценки? — попита тя.

— Бихме били доволни, ако успяваме поне в петдесет процента от случаите.

— Залавят се по-малко от десет процента от наркотиците, влизащи в тази страна — предизвика го тя, като прочете от записките си. — Защо вашите резултати са по-високи?

— Наркотиците може да се скрият в скиорски щеки, да бъдат оставени на дъното на океана за цял месец, могат да бъдат пуснати от самолет в гората. Ние работим с живи хора — припомни й той.

— Значи ако вашите две хиляди и двеста правят петдесет процента, то, грубо казано, около пет хиляди души нелегално влизат през северозападната граница всяка година. И все пак, бройката за страната е около триста хиляди, не е ли така?

— По-голямата част от които, около осемдесет процента, идват от южната ни граница.

— Мексико.

— Точно така, от Мексико.

— А тук по-голямата част от нелегалната имиграция идва от Азия, нали?

— Да, така е.

— Китайци ли са?

— Голяма част от тях са от самия Китай, да. Също от Виетнам и Индонезия.

— Политически имигранти — вметна тя, връщайки се към предишната тема.

Талмъдж нацупи устни и вирна глава.

— Внимателно проверяваме всички, които имат законно основание да търсят политическо убежище.

— И все пак едно неотдавнашно постановление на Конгреса позволява на задържаните имигранти да останат само девет дни, за да потвърдят статута си на политически бежанци, нали така?

— Шест работни дни — поправи я той.

Тя се опита да потисне блясъка в очите си, след като го накара да изрече тази поправка. Беше нарочно преувеличила данните.

— След което те са депортирани и изпратени в страните, от които са дошли, каквото и да е положението им там.

— Да, обикновено това е процедурата.

— А за да се класифицират като политически бежанци, тези хора, тези бежанци трябва да са в състояние да докажат, че са били измъчвани.

— „Измъчване“ е много силна дума. Физически или морално малтретирани — поправи той.

— Доколкото разбирам — продължи тя, — подбрани агенти на Имиграционните служби получават специална подготовка както от Капитолийския хълм, така и по психология. И колко такива специално обучени агенти има във вашия отдел? — искаше да знае тя.

— Трима — отвърна той и пак скришом погледна Кугли. — Много малък процент, може би десет процента от всички имигранти искат статут на политически имигранти.

— Значи поддържате новата политика? — изпробва го тя.

Талмъдж веднага й отвърна:

— Конгресът въведе в сила една от най-далновидните и решителни реформи на Закона за имиграцията. По този начин той направи нашите граници по-гостоприемни, отколкото са били през последните седемдесет години, като в същото време намали бюрокрацията и увеличи ефективността на агенцията. Що се отнася до тези хора, които извършват престъпления спрямо други човешки същества, то всичко, което мога да кажа, е, че такова поведение няма да се търпи от тази администрация, нито пък от Имиграционните служби и службите за натурализация. Ще преследваме всички отговорни и ще ги пращаме в затвора заради действията им. Дори бих добавил, че Сиатълската полиция точно в момента активно работи по разследването на трите смъртни случая в извадения неотдавна контейнер. Нека това послужи като предупреждение: настъпи краят на черния пазар на човешки живот. Ще предложим закрила на първите, които пожелаят да разкрият тази търговия. Останалите ще отидат в затвора.

Сега Стиви разбра защо Талмъдж се съгласи на интервюто. Той го използва, за да си намери информатори.

— Чисто! — извика студийната директорка. — Уилям, камера 2, две минути.

Талмъдж се изправи и махна микрофона си. Избърса лицето си, като че току-що бе изял нещо.

Брайън Кугли пристъпи към Стиви.

— Добри въпроси.

— Размити отговори — отвърна тя.

Талмъдж изстиска една усмивка и се запъти към изхода, очевидно очакваше Кугли да го последва.

— Вечеря? — попита Кугли Стиви.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Едно интервю без камера с „източници близки до разследването“?

— Почвате да омеквате — отбеляза тя.

— Мога да ви предоставя и по-точни данни — предложи той.

Стиви каза:

— Аз ще ви се обадя.

— Добре — съгласи се той.

Той й протегна ръка за довиждане и те се сбогуваха. Кугли задържа ръката й малко по-дълго от необходимото. Не й хареса това. Никога не би флиртувала, за да изкопчи някоя история. Тя се обърна и тръгна към новинарското си бюро, напълно осъзнавайки, че Брайън Кугли я гледа.